Започвам този текст с едно съжаление. Съжалението, че едва сега пиша за тази изящна книга, сътворена с изключително чувство за мяра. Изящна като стил, съдържание и обем, с чувство за мяра при излагане на фактите, обрисовка на образите и изразяване на чувствата. Давам си сметка колко съм изгубила, пропускайки да я прочета веднага след отпечатването ѝ.
Искам да направя и една уговорка. Авторът – проф. Николай Аретов, заявява недвусмислено още в началото, че поради дългогодишното си занимание с редакторска работа изпитва неприязън към многословието, суперлативите и прилагателните. Няма да бъда многословна, но дано ми прости суперлативите и прилагателните. Защото тази малка книга се оказа много значима за мен и с друго, тя ми показа как може да бъде разказана една семейна история. Всяко връщане в миналото през личните преживявания на автора наричам синдром Амаркорд (спомням си). Да, разбира се, че съм повлияна от метода, стила и синкретичността на италианския неореализъм.
Ще ми се да цитирам споделеното в края на книгата, което отново кореспондира с амаркорд, т.е. с реминисценциите.
„Всяко повествование трябва да има своя край. Слагам го тук, с плахата надежда, че мога някога да го продължа. Разказът за рода, за семейството, а и за себе си, е деликатна работа, която предполага, освен всичко друго, и доста кураж.…
За себе си отдавна съм забелязал, че когато не съм постигнал нещо или не съм получил нещо, което съм смятал, че заслужавам, това обикновено не е било фатален край. В някакъв следващ момент се е отваряла друга възможност, която може и да се е оказала по-благоприятна. А и да не е така, опитвам се да мисля по този начин. Опитвам се да не забравям, че светът не се върти около мен.“
Финесът на мисълта и изказа на Аретов ме плениха при досега с тази книга. Както и непресторената и ненатраплива мъдрост, присъствието на толкова много чувства, овладени и изразени по негов си – николайаретовски начин.
И още нещо емоционално искам да споделя. Толкова години бяхме колеги с проф. Николай Аретов в Института за литература, БАН. Но тази негова малка книга ме доближи още повече до приятеля Николай. Колкото и овладяно да описва спомените, които изплуват пред него, всичко, което се е запечатало в менталната му карта, създадената родова митология, авторът предизвика у мен съпреживяване на прочетеното, а също асоциации и спомени с моите близки хора. Мисля, че това е едно от най-цените качества на тази талантливо написана книга.
Не може да не се развълнуваш, като четеш за запазената от майка му тетрадка, в която баба му, вече страдаща от деменция, записвала отделни думи. Или как майка му, знаейки, че синът ѝ обича да решава судоку, му изрязва от вестниците тези малки пъзелчета. Както и това колко дълго време му е било трудно да минава покрай старческия дом, в който майка му завършва последните си дни – по-трудно дори от ходенето до общото семейно гробно място.
Тази интимно и искрено написана книга въздейства силно върху читателя, отпраща го към собствените му семейни спомени и родови митологии, подканя го сам да седне и да опише семейната си хроника, съхранявайки потомствената памет.
Николай Аретов проследява последователно родовете си по майчина и бащина линия. Рови се из стари вестници, издирва документи, свързва се с родственици или дори с хора, чиито имена съвпадат може би формално с неговото, а може би са потенциални далечни роднини. От опит знам, че това е къртовска, но много благородна и благодатна работа, която осмисля и удовлетворява този, който се е заел да издири корените си. Има една специфика при това издирвачество. Обикновено то става на една по-късна, зряла възраст. Когато човек е млад и ангажиран с всекидневните грижи за семейство и потомство, той все още не е готов да се посвети с хъс и отдаденост на делото Амаркорд. Това дело изисква зрелост на духа, когато вече сме надолу по билото на житейския си път. То се превръща в своего рода обсебеност да продължиш да следваш нишката на Ариадна. Тази обсебеност личи и при Аретов – с изчерпателността на фактите и събитията, с емоционалните случвания.
Той проследява последователно генеалогията на двата рода – Аретови и Каблешкови. Най-старият представител на рода Аретови е свещеник, преселник от Македония. И до днес се срещат топосите Аретов егрек и Аретово кланче. А известният политик и публицист Михаил Маджаров в книгата си „Спомени“ ще спомене друг родственик – Ероним Аретов. За някои от роднините си Николай Аретов честно ще сподели: „Срамно малко знам за тях“. Разказвайки за рода Каблешкови, авторът ще започне с Дядо Недко – доайена на рода, известен адвокат, общественик, публицист, чийто богат архив се пази в Държавния архив в Пловдив. Така цяла плеяда образи от двата рода се вплитат в семейна сага, изобразена и запечатана още в рисунки, снимки и скици, които са особено ценна част от книгата.
Когато стига до главата „Родители“, Аретов споделя много точно психологически: „Тази част ми е най-трудна. Обичам родителите си и нямам какво да крия за тях. От друга страна, вече на няколко пъти ги споменавах, а и трудно се сещам за истории, които са любопитни за другите. Улавям се, че с времето все повече откривам у себе си техни черти. При това тези черти, които не са ми допадали. Същото се случва и когато мисля за синовете си“.
В книгата си „Синдромът на предците“ известната психотерапевтка Ан Анслен Шютценбергер, ученичка на „бащата на психодрамата“ Яков Леви Морено, пише, че ако искаме да се доберем до някои тайни на рода, трябва да питаме децата или кучетата. Зад това остроумие се крие много истина. Като деца, ние попиваме всичко казано гласно или полугласно от предходните поколения, а така се оформя и семейната митология.
Всеки от нас на определена възраст си дава сметка за огорченията, които е причинил на родителите си, както и за неща, с които малко или повече не се гордее в живота си. Всичко това по неведоми пътища се преплита и с онези, които идват след нас, с нашето потомство.
Николай Аретов се улавя, че на места говори сякаш повече за себе си, за влеченията и преживяванията си, които са го формирали като личност – рисуване, театър, кино, после литературата, превърнала се в негова професия и страст. Особено свидни са детските спомени, свързани с места, аромати – своеобразна енигма, за която Гастон Башлар говори в „Поетика на пространството“, разказвайки за особените духове, които обитават местата, където сме израснали. Започнах с пропуска си да прочета книгата на Николай Аретов „Семейни истории“ още преди две години, когато бе издадена. Ала това е книга, която не остарява с времето. Разгърнете я и ще попаднете в един свят на достолепни личности и истории, носещи патината на времето като добавена стойност. А всичко, както споделя авторът, започва с две-три кутии със снимки, които той наследява.
