Д-р Желю Желев Ценното в този обемист сборник от интервюта, които Румяна Узунова е правила с дисидентите, е, че всичко е нагледно и документално показано. С това тя не само беляза звездните мигове на своя жизнен път, но откри началото на една нова епоха в политическата история на България. На читателите навярно ще се стори пресилено или дори нелепо да се свързва цяла епоха с името на един журналист. В историята на народите обаче, както и в живота на отделния човек, има моменти, които се равняват на цяла епоха. Още повече, че в случая не става дума за моментни събития, а за един период от близо две години: 1988 и 1989 г. През тези две години Румяна Узунова е взела от активистите на младата демократична опозиция близо 400 интервюта, които бяха излъчвани в ефира не само на радио “Свободна Европа”, но чрез него също и по “Дойче веле”, ББС и “Гласът на Америка". Мнозина й завиждаха, защото тя не просто отразяваше събитията в собствената си страна, но ги и правеше. Чрез ежедневните си интервюта с активистите на неформалните движения тя всъщност моделираше и тласкаше напред демократичния процес. Тя разговаряше в ефира и с обикновените хора. По-късно ни разказа как я набират по телефона туркини от Делиормана или българомохамеданки от Родопите: “ Румяно, мо-о-о, Румяно! Знаеш ли какво стана в нашето село, мо Румяно!” И започват нещастните женици през плач и сълзи да разказват за страшните беди, които са ги сполетели. Тези хорица тогава нямаше към кого да се обърнат за помощ. За тях тогава нямаше Бог, нямаше цар, нямаше закон, нямаше справедливост! Имаше там някъде в далечната Германия една Румяна, която ги утешаваше и те я търсеха, за да изплачат мъката си и да й разкажат за страданията си. Аз не мога да си представя по-голямо призвание и от това няма по-голямо признание за журналиста да стане “Стена на плача” за собствения си народ, в едно жестоко време, когато той е изпаднал в голяма беда. Румяна беше смел и талантлив радиожурналист. Един ден ме помоли да й уредя среща с активните борци против фашизма - членове на Клуба, които се бяха съгласили да поемат първите удари на Държавна сигурност. Искаше лично да се срещне и да разговаря с тях, макар че с някои вече беше разговаряла по телефона и беше записала доста остри интервюта. Разговорът беше много откровен и сърдечен като между стари познайници. Стана обаче много забавно, когато активните борци започнаха да критикуват предаванията на “Свободна Европа” отдясно: че не са достатъчно остри и изобличителни спрямо режима на Живков, че не го бият по-най-слабите места и т.н. В един момент Румяна не без чувство за хумор трябваше да възкликне: “Ама чакайте сега, както я подкарахме, ще излезе, че съм защитничка на Т. Живков, а вие сте борците срещу неговия режим...” Това, разбира се, предизвика дружен смях, тъй като всички усетихме, че абсурдът стана пълен. Когато дойде демокрацията, тя беше една от най-щастливите хора. И с право. Но не за дълго. При новата обстановка някои нейни колеги се оказаха по-пъргави, а и по-вещи в интригата. Ограничаваха й пространствата. За нейните криле вече го нямаше предишния простор. Огорчаваха я, като се опитваха да я замесят в дребните котерийни борби на “демократичните” сили. Може би това беше и една от причините да заболее. Може би... Един ден ние научихме от нея самата, че е болна от рак и отива да се лекува в Германия. Но лечението видимо се свеждаше само до задържане на коварната болест. Когато отново се срещнахме в Париж през ноември 1994 г. по време на държавното посещение, аз я поканих в двореца Марини, където бяхме настанени. Беше дошла като кореспондент на “Свободна Европа”. Изглеждаше много добре. Тя беше радостна и щастлива. Смяташе, че се е излекувала. Уви! Не след дълго коварната болест пак напомни за себе си. Румяна Узунова почина в Германия и не знам по чие желание беше погребана там. Най-вероятно на дъщеря й, която е женена за немец. Единственото нещо, което можех да направя, беше да изпратя на погребението мой съветник, който да поднесе на гроба й специален венец от името на президента на Република България. Ако погребението на Румяна Узунова беше направено тук, в родината, аз като президент и върховен главнокомандващ щях да изпратя почетна рота, която да отдаде всичките почести, които се полагат на гроба на един воин. Защото тя беше воин на истината и свободата. Не се съмнявам, че и цялото дисидентско войнство от 1988-1989 г., което тя извади от политическото небитие, щеше да се стече, за да я изпрати в последния й път.