Мариета Иванова-Гиргинова Премиерата на “Осъдени души”, с която Народният театър “Иван Вазов” откри сезона, предизвика небивал зрителски интерес и сблъска естетическите вкусове на зрители и критици. Постановката на Бойко Илиев, известен с предпочитанията си към камерните форми на традиционния психологически и сантиментален театър, акцентира върху темата за обречената любов между английската аристократка Фани Хорн и испанския йезуит Рикардо Ередиа. Фатална и трагична, страстта между двамата герои се превръща в енергиен двигател на пределно изчистено от сценични ефекти представление. Затворен в анализа на човешките преживявания, спектакълът не предлага сценични провокации, тъй като страни от външното, от ярката събитийност и театрализация на страстите. Бойко Илиев се опитва да опредмети невидимото, скритото, подсъзнателното, което предопределя неочакваните постъпки и действия на персонажите. В центъра на сценичното действие е актьорът като индивидуалност и стереотип, като уникалност и типаж. Емануела Шкодрева се превъплъщава с дълбоко проникновение във фаталната и митична английска аристократка Фани Хорн (роля, белязана от екранното присъствие на унгарската актриса Едит Салай в култовата лента на Въло Радев). И с образа на Фани Емануела Шкодрева провокира публиката със своя предпочитан стил на игра, в който доминира интелектуалният трагизъм. Усетихме го в нейната неподражаема и съвременна Медея от пиесата на нашумелия американския драматург Нийл Лабют "Разбиване" ( реж. Снежина Танковска, „Народен театър“). Почувствахме го и в друга великолепна нейна роля - Инес в „Животът по 3“ от Ясмина Реза (реж. Явор Гърдев, Театър 199 ). С обаятелна женственост и магичност е белязано сценичното присъствие на Шкодрева и в „Отражението“ - пиесата на Ана Топалджикова, поставена от режисьорката Елена Цикова в два варианта – на български и на френски език. А най-дълбоките психологически нюанси на трагизма Шкодрева постигна в богатата и разтърсваща роля на Инга в “Бягащи странници”на Алексей Казанцев (реж. Николай Ламбрев, „Народен театър“). Изброените превъплъщения на актрисата очертават финия, интелигентен и чувствителен профил на модерната жена, разполовена между първичната си уязвимост и феминизма на модерните времена, в които тя е принудена с мъжка целеустременост да отстоява идеите си. В този смисъл ролята на Фани Хорн се явява естествен завършек на серията от театрални превъплъщения на Шкодрева, в която се оглеждат различните лица на съвременната героиня. Самата актриса признава, че тази роля е най-близко до темперамента и характера й, сякаш винаги е носила в себе си нещо от високомерието и гордостта на аристократката, обрекла живота си на една невъзможна любов. Шкодрева полага къртовски труд в разучаване и интерпретиране на ролята - тръгва от текста на романа, изчита редица документи и интерпретации за образа на митичната англичанка. Нейната Фани Хорн представя любовното влечение към монаха като кармично чувство, като дълбока и автентична страст, като път към нравствено самопознание. Шкодрева показва деликатно, но ударно промените в живота на героинята, силата и импулсивността на решенията й. Желанието й да притежава монаха, както винаги е притежавала всичко, което се купува с пари, я повлича към пълна катастрофа. И когато стига дъното, уморена и безразлична към настоящето, героинята на Шкодрева започва да се променя, да слепва парче по парче своята предишна цялост, да градира психологическото и емоционалното напрежение. В чисто актьорски план героинята избягва клишетата и позите, а когато неволно попада в жестовете на крайния трагизъм и истерия, им придава личностно и изстрадано присъствие. Оцветява ги с гърления и жлъчен смях на прекомерното страдание, променило личността и активирало нравствените й представи за добро и зло. Чувствена и интелектуална, съвременна и рефлективна, тя се превръща в морален съдник и екзекутор на осъдените души в лагера Пеня Ронда, където пред нейното обаяние и свободомислие падат една по една маските на лицемерието, двуличието, страха. Доминго и Оливарес (много верни и точни изпълнения на Иван Юруков и Марин Янев) се изповядват именно пред чужденката, превърнала се в духова опора за инакомислещите в лагера на болните от тифус. Актрисата с лекота поддържа енергията на ескалиращото напрежение в близо двучасовия спектакъл, като успява да партнира едновременно на трима различни като стил и сценично поведение актьори –Мариус Донкин в ролята на Луис Ромеро, Христо Чешмеджиев, претворяващ фанатичния монах Рикардо Ередиа, и Стоян Пепеланов в образа на жизнерадостния и елегантен французин Жак Мюрие. Режисьорът си позволява минимална намеса в тълкуването на оригиналния текст на Димитър Димов, представяйки смъртта на Ередиа като загадка - хладнокръвен изстрел на Фани ( възмездие за самозабравилата се авторитарна личност) или изстрел от ръката на Ередиа (изкупление за нарушения обет и за покълналата земна любов в сърцето на монаха). „Осъдени души” е спектакъл, който отново повдига спорния въпрос за драматизацията на родната класика - как да се подхожда към етапните заглавия от литературата ни, да се следва ли автентичността на оригинала, или да се осъвременяват текстовете в модерен сценичен прочит. Рецепти в тази посока няма. Има творчески предпочитания, художествено убедителни или неубедителни идеи . Важното според мен е, че зрителите напускат театъра разтърсени и развълнувани от класическата драма на осъдените души. А младите се докосват до света на Димитър Димов, в който силата на чувствата неизбежно поражда размисъл за вечните страсти на човешката природа.