Примабалерината Маша Илиева празнува на 29 април бенефис в Софийската опера с една от най-романтичните роли в балетната класика – Силфида, в едноименния балет на Льовенскьолд. Артистката се завръща на сцената след дълго отсъствие, което се дължеше на травма на крака. Маша Илиева е култово име в българския балетен театър. Родена е в София, завършва Държавното хореографско училище в класа на примабалерината Цвета Джумалиева. Като изключителен талант е приета да продължи образованието си в световноизвестната Академия “Ваганова” в Санкт Петербург (тогава Ленинград). В продължение на 7 години нейни педагози са легендите Мария Боярчикова, Людмила Белская, Ирина Трофимова и известната руска балерина Фея Балабина. Талантът на Маша разцъфтява на сцената на Софийската опера, където тя претворява галерия от прекрасни женски образи в класическото балетно наследство. Сред най-добрите й роли са Жизел, Китри - “Дон Кихот” и мадам Ортанз в “Зорба Гърка”. Маша Илиева завърши хореография и педагогика в Държавната музикална академия, което и отвори вратите и към преподавателската дейност. Балерината има собствена балетна школа, от която излязоха талантливи професионалисти. - Маша, виждам ви на снимка с пациенти в детската хематология. Досега не сте говорили за благотворителни инициативи? - Миналата година едно прекрасно момиче от моята школа, само на 11 години, почина от рак. Беше прекрасна малка балерина, влюбена в танца, с хубави данни. Родителите и са заможни хора, заведоха я на лечение в най големите клиники в САЩ. Уви, нищо не помогна! Тази смърт ме потресе. Направихме един концерт с децата, а приходите дарихме на детската клиника, която се помещава в сградата на болницата „Царица Йоана“. Не защото са бедни или няма с какво да си купят лекарства, а просто от съпричастност. Ходя при тези деца, разказвам им за балета. Знам, че голяма част от тях не оживявят. И това ме измъчва. Идва момент в живота, когато човек си дава сметка, че завистта и лошотията просто не заслужават да им се обръща внимание. Има толкова по-важни неща за нас, хората. Например животът на децата, за които се грижим. - Вие самата преживяхте труден период – дълго време не танцувахте, мнозина ви отписаха като артистка. Извадихте ли си поуки от преживяното? - У нас, в артистичните среди, за съжаление властват първичните инстинкти. Няма значение какъв си бил, ако ти се случи нещо неприятно, веднага те нарочват за изгонване. Тръгнал си си, а те ти крещят: „Върви си, махай се, ние тук сме по-талантливи!“ Няма значение, че имаш значителен принос на творец, ти изведнъж си обявен за ненужен. Не само в балета се случва, но и в операта, и в театъра. Страшно е като го погледнеш отстрани, защото изведнъж лъсва пошлостта. За никого не е тайна, че сегашното състояние на българския балет далеч не е цветущо! Скъса се традицията между поколенията, младите таланти бягат навън, а от по-старите – онези, които могат, бързат да си намерят работа в чужбина. Най-добрата педагожка, която имахме в Софийската опера – Люба Фоминих, е в частна руска школа във Вашингтон. Кому е нужно това пропиляване на талантите!? Та българската държава е инвестирала в тях, защо ги гони?! На времето държавата ме изпрати да уча в Санкт Петербург, сега това не може да се случи. Поне да използват това, което съм научила, да го върна на по-младите!Ако влезете в големите руски театри – Болшой театър, Мариински, ще се натъкнете на куп възрастни балетни звезди, на светила от миналото. Дори и не мислят да ги пенсионират! Държат ги в театъра само и само да могат да се допитат до тях – за определена роля или постановка. Просто си пазят традициите. У нас е точно обратното! - Натъжава ли ви пренебрежението, с което политическата класа се отнася към хората на изкуството? - Натъжава ме преди всичко губенето на позиции! Едно време ние, балетистите в Софийската опера, бяхме националният отбор по балет на България. Навсякъде по света ни гледаха със завист, защото не отстъпвахме дори на руснаците, нали имахме възможност да се учим от тях. На балетните конкурси във Варна всички се присмивахме на гърците, защото приличаха на самодейци. Чудехме се как така една европейска нация не може да си възпита балетни артисти. Е, сега стана обратното – на балетните конкурси във Варна ни се смеят на нас, българите! А гърците се представят добре, светът им се възхищава. Те изградиха частни балетни школи, привлякоха руски педагози и вече успяват да се наложат по балетните сцени! Как така успяха да ни надминат, нали бяхме най-добрите! Ето това разочарование не мога да го преглътна.. Трябва да предизвикаме интереса на властта към проблемите на интелигенцията. Трябва да убедим хората, които ни управляват, че балетът е нужен на България, че той е една от най-ценните и визитни картички пред света. - Вие имахте шанса да работите със знаменити руски балетни творци. Те ли ви отвориха пътя към големите роли в класиката? - Юрий Григориевич, балетмайстор на Болшой театър, ме видя на конкурса във Варна. Явно ме е харесал. Като дойде да поставя „Лешникотрошачката“ в Софийската опера, веднага поиска да работи с мен. Та това беше повече от една балетна академия! После работих и с невероятната руска балерина Ирина Колпакова. С друга балетна легенда – Наталия Макарова, имах щастието да изработя една от най-скъпите ми роли – Жизел. Аз вече бях натрупала опит, имах нужното образование, бях израснала в кордебалета. И получих адекватна оценка от най-големите професионалисти. В балетното изкуство е важно да израстваш постепенно, да не се главозамайваш. И досега съм особено критична към всичко, което правя, винаги се опитвам да постигна повече, да направя нещо по-интересно, непознато досега. Чувството за самокритика е изключително важно в балета. За жалост обаче поколенията, които идват след нас, го забравиха. - Предстои ви да изтанцувате прекрасна партия – Силфида. Това зъвръщане ли е към балетната сцена? - Голямото завръщане или голямото прощаване? Има ли значение? Каквото и да е аз си оставам в балета. Ако не танцувам, ще поставям, ще репетирам, ще обучавам. Оставам оптимистка за бъдещето на българския балет, просто защото наистина желая най-доброто на нашето прекрасно изкуство. И съм убедена, че и други го желаят. Интервюто взе Елиана Митова