Новият проект на професорите Маргарита Младенова и Иван Добчев "ОООО Сънят на Гогол" бе показан преди броени дни пред публика. Какви са очакванията на тандема за бъдещето на постановката, как ще бъде посрещната тя у нас и в чужбина, ще имат ли смелостта отново да работят заедно? На тези въпроси отговориха пред "Класа" двамата творци. - На 37-ото издание на Есенния фестивал в театъра на Бастилията вие се представихте блестящо с трите спектакъла - "Жули, Жан и Кристин", "Мъртвешки танц" и "Стриндберг в Дамаск". Какви са очакванията ви за най-новия проект „ОООО Сънят на Гогол", чиято премиера мина преди дни? Проф. Маргарита Младенова: Очакванията ни са свързани не само с желания и надежди, но и с потвърден интерес, засвидетелстван ни веднага след премиерата. През септември ще представим спектакъла в едни от най-добрите места за среща с нова публика – в Москва и в Санкт Петербург. Ще е голямо предизвикателство да покажем на руските театрали нашия поглед върху техния класик - Гогол. На самата премиера имахме гости от Страсбург - директорът на Националния театър и един от шефовете на Консерваторията, която се намира в театъра. Те изявиха желание на следващия фестивал в Париж да представим нашия Гогол. Тепърва ще идват и други селекционери, които са изявили желание да се запознаят с новата ни постановка. В началото на април правим „Сфумато ревю-3“. В рамките на три дни ще покажем трите Стриндберга за онези, които не са успели да го видят. Към тях присъединяваме и „ОООО Сънят на Гогол“. Вече имаме потвърждение и от един от най-големите азиатски фестивали в Сеул. Неговият селекционер също ще гледа Гогол и се надяваме да получим предложения и оттам. Така че маршрутът на новия ни проект се очертава. За нас е много важно и как ще реагира нашата публика. Ако съдим по първата среща, пиесата се посреща с голяма възбуда. Интуицията ми подсказва, че с този проект ще разширим зрителския си кръг, без да сме го търсили съзнателно... - Този път на какво залагате? Проф. Иван Добчев: Една мощна тема трябваше да се захрани от четири различни текста, четири различни сюжетни истории. За нас беше истинско предизвикателство да ги споим в един спектакъл, в който всяка нова част да добавя и открива още невъзможности, да придава още звуци към мелодията. Подобен тип спектакли сме правили преди години, такъв е „Апокрив“. Той обаче беше съчетание от народни приказки, поверия, песни – все неща, които създават едно поливалентно голямо пано с отделни малки частички, които рисуваха някакъв образ. М.М.: Тези ранни творби на Гогол са обединени от една тема, която вълнува всеки. Писателят се вглежда в незабележимия човек и защитава неговото право да има своите страсти, вълнения, своите провали, страхове. Затова и очакванията ми са, че постановката ще допадне на много повече хора, въпреки че и сега, както обикновено, сме били безкомпромисни по отношение на перфектността на театралния изказ, на поетиката, на всичко това, на което в "Сфумато" много държим. - Кое може да накара двама добри режисьори да работят за един спектакъл? М.М: Много трудно и много рядко го правим. Предприемаме го, когато се окаже, че темата е попътна. Че всеки през своята природа, през своя начин на театрално мислене върви към едно и също. И тогава разликите се допълват. В това е смисълът на съвместната ни работа. Решаваме да го правим в момента, в който усетим, че имаме сходство на идеите и единомислието ни е по-важно от разликите. Аз през любопитството си към „Женитба“, Иван през любопитството си към „Иван Фьодорович Шпонка и неговата леля" вървим и напипваме паралелно едни и същи теми. - Кой от двамата е по-отстъпчивият? М.М: Мисля, че аз съм по-отстъпчива... Ив.Д.: Истината е, че това е последният път, в който работим заедно. Маргарита Младенова се опитва да спести някои неща. Това е един много труден и почти невъзможен процес. Общата ни работа понякога дава резултати, но извън тях има нещо неестествено. И тази неестественост сигурно се е отразила върху това, което сме направили. - Но вие не за първи път работите заедно? Ив.Д.: Да, но мисля, че този път е последен. М.М.: На шест-седем години правим по един съвместен опит. Ив.Д.: В началото мислех, че е възможно, но се оказа, че съм се лъгал. Става все по-трудно, има много общи неща, които харесваме, теми, които предпочитаме, но начинът, по който вървим, е много различен. Това е истината. - През всичките тези години до какъв извод стигнахте - българинът има ли нагласа към този тип – неоавангардна, театрална формация, каквато е „Сфумато“? Ив.Д.: Средното образование у нас е отчайващо. Това е и една от причините да се роди публика, която предпочита чалгата, холивудското кино, гарнирано с пуканки, и тв сапунките. Учениците във Франция и другите бели държави ги занимават с театър отрано. Така ги подготвят да станат зрители. Това не идва от само себе си, а се възпитава. М.М.: В същото време „Сфумато“ е създаден и продължава да съществува с пълното съзнание, че в България така стоят нещата. Но въпреки това, щом съществуваме 20 години тук и играем 50-60-100 и повече пъти една постановка, означава, че зрителят трябва да се открива и ние успяваме да го направим. Винаги има хора със съхранени сетива за изкуството. Ив.Д.: Според мен са много малко младежите, които доброволно ходят на театър. Това е тревожен факт. Популистка е и идеята на Борис Панкин, наскоро излязла в пресата, че при комерсиалните постановки касичката е пълна и публиката не обича да ходи на разни експерименти, а предпочита да е при този, който работи за нея. Тоест парите, които плащат данъкоплатците, правилно ще се харчат, когато угаждаме на зрителя. Идеята, че парите, които се дават за изкуство, трябва да се влагат в онова изкуство, което слиза до народа, е идиотска. Това е ужасна отживелица. Всички държави от Драгоман нататък подкрепят изкуството, а не субсидират булевардния театър. Последният би трябвало да може да живее сам от приходите си. М.М.: Комерсиален театър винаги ще има. И битката не е между „Сфумато“ и този тип театър. Ние се опитваме да се борим за театър, който съхранява ценностите. Ив.Д.: Но Панкин говори от името на зрителите, на държавните институции, които се питат защо дават пари за неща, които хората не обичат да гледат. Значи тезата му е, че се отпускат субсидии на идиоти като нас, за да си правим изгъзиците, въпреки че народът не желае да ни гледа. М.М.: А това е една голяма спекулация, защото няма и грам истина. На „Сфумато“ държавата не дава нищо друго освен фонда работна заплата за един екип от 30 души – административен, технически, обслужващ персонал. Всички пари за творчески труд, постановки, за хонорари на артистите, които не са на щат при нас, ние си ги търсим. Те са от приходи, от пътувания, от откупки, от фестивали. Така че българският данъкоплатец не дава пари за произвеждането на нашите проекти. - Какви са механизмите, с които може да се пребори "диктатурата на зрителя” в театъра? Ив.Д: Има диктат на тълпата, която с посещението си на някакъв концерт или националистически и пупулистки спектакъл като „Хъшове“, категорично заявява: "Това е нашият театър, това е нашето любимо парче. А там, в "Сфумато", изобщо не ходим и така ги наказваме, защото са маргинали, извън големия интерес." Разбира се, че при нас няма да дойде онзи, който ходи на фолк концерти и на спектакли като „Хъшове“. Можем да спорим върху въпроса, дали си заслужава да имаш публика на всяка цена. М.М.: Тази година "Сфумато" има най-голямо преизпълнение на планираните приходи от всички български театри. - Публиката в чужбина пълни салоните, имате ли чувството, че е по-толерантна от българската? М.М.: Както казахме, това е въпрос на възпитание, там в училищата се занимават с театър. Чели са Чехов, знаят неговата драматургия и не гледат пиесата като паднали от небето. Често нашите ученици дори не знаят "Под игото". „Сфумато“ има и възпитателна функция - да компенсира тези липси. - Ще се отрази ли икономическата криза върху работата ви? М.М: Вече се отразява. Засега публиката ни не е намаляла, но има все по-очевадни несъответствия между досегашните бюджети на произвеждане на един проект и сегашните цени на материали, заплащане на труд. Единственият начин да не оставим да ни съсипе кризата е да имаме колкото се може повече ангажименти и пътувания. Ние съществуваме благодарение на имиджа ни по света. - Изгладихте ли несъгласията със СБА по раздаването на наградите „Икар“? Ив.Д.: Стояхме в опозиция заради начина, по който се формираха номинациите и наградите. Не се гледаше цензът на хората, които имаха правото да оценяват. Вече има промяна, 15 интелектуалци ще бъдат бъдещото жури. Аз съм един от тях. Разбира се, ще е наивно, ако се очаква абсолютно обективен поглед, винаги има субективен елемент… М.М: Дълго време и "Икар"-ите и "Аскеер"-ите не забелязваха явления като Снежина Петрова например. След нашата демонстрация я разпознаха. Ив.Д: Публичният ни отказ помогна да разберат, че има нещо гнило, и да премислят нещата. Интервюто взе Долорес Витанова