Писателката Свобода Бъчварова се появява на книжния пазар у нас след продължително изгнание в чужбина. Трилогията „По особено мъчителен начин“ носи с логото на изд. „Жанет 45“ и отново ни среща с богатия белетристичен свят на бележитата авторка. Испанската Гражданска война (1936–1939) е зловещата увертюра към Втората световна война. Обръщението на испанските епископи от 11 юли 1934 г. е може би най-точната трагична оценка за началото на предстоящия апокалипсис: „Гражданската война – обявяват те – е въоръжен плебисцит срещу себе си на един разделен народ.” И това наистина е най-страшното за този народ, за цяло едно поколение, защото е с непоправими последствия. Остава надеждата неизвестното бъдеще да оздрави раните. За Тодор Ангелов и българските доброволци от интернационалните бригади, биещи се на страната на Републиката, на страната на демократичния отпор срещу настъпващия тоталитаризъм, трагедията на Испания е общоевропейско повторение на техния собствен опит – на братоубийство и разгром на демократичните сили в България през двадесетте години. Безумният героизъм и себеотрицанието им са дълбоко свързани със съзнанието за съдбовността на борбата. От друга страна, идеологическите наочници им пречат да разберат и да се опазят от злокобните задкулисни игри, които загробват не само Испания, но и подготвят всемирната касапница на Втората световна война… Из „По особено мъчителен начин“ Брегът на Северното море тук е широк, с много хубав пясък. Навлизат по каменния кей в морето, следвани от фотограф, който трябва да запечата този щастлив миг от живота им. Но така се зазяпват в него, че не забелязват вълната, която идва и ги намокря до колене. Когато не е топло, гледката на брега е много нерадостна. Морето пред тях е сиво, оловно, с големи пенливи вълни, внушаващи тягост. Газят по огромно количество миди, а вятърът просто сече лицата им... Един ден през 1929 година, при поредното си посещение в санаториума, Тодор казва на Саша, че Разлогов и Поптомов ще им помогнат да заминат през Германия за СССР. Цяла нощ изкарват в мечти как това ще стане и какво бъдеще ги чака. Разбира се, всичко в най-розови цветове и в сферата на абсолютната фантазия! Но минават седмици и Тодор казва, че, уви, емигрирането в СССР се отлага, поне засега. А през 1930 година вече трябва да изпишат детето им от санаториума. Умът им не побира какво ще правят. Мислят за връщане в България всички заедно въпреки смъртната присъда. Или поне Саша с детето! Когато трябва да напуснат вече „Бреедене сюр мер“, нямат дори и квартира. Зимата тропа, а те са още на улицата, без работа. Настаняват се пак в една таванска стаичка едвам-едвам, защото не искат да ги приемат заради детето им. По това време цар Борис се жени за Йоана Савойска и в чест на брака си с италианската принцеса дава амнистия на много затворници, между които и на жените емигрантки. Тогава решават с неизмерима болка Саша и детето да се върнат в България, а Тодор по-късно, ако по някакъв начин се отмени смъртната му присъда от ВМРО. Краят на октомври. Мрачен ден. Със стиснати от скръб и неизвестност сърца тримата се отправят към Гар дю Нор. Малката е на 5 години. Крачетата са стегнати във високи до коленете обувки с ремъци, за да се изправят и закрепнат, изкривени от дългогодишното лежане, вързана като жаба. Носи кадифено палтенце на точки и зимна плетена шапка с пискюл. Няма билет за път, само Саша. На риск. Качват се мълчаливо на влака за Франция, Швейцария, Италия, Югославия... България! Показват се на прозореца. Саша не издържа и се разплаква тихо. Детето на глас. То чувства, че повече няма да види баща си... То знае... И никога няма да забрави нито раздялата, нито пътуването си за България с „Ориент експрес“, нито ужаса, който изпита, когато един сръбски полицай, вече близо до българската граница, иска да ги свали с майка и да ги принуди да напуснат границите на Югославия, тъй като била по-голяма от позволената възраст за безплатно пътуване на деца... Майка казва да не излиза от купето, да си седи кротко, да не се бои, че скоро ще се върне. И заедно с кондуктора и полицая отиват при началник-влака... Аз отначало само тихичко хлипах, но като мина известно време (колко – не помня, видя ми се вечност), нададох такъв рев и писъци, че целият вагон се изреди да ме успокоява с портокали, шоколади и бонбони, на турски, френски, български... и какво ли не още, но аз бях неутешима. И ревях с пълна мощ... Докато чух от дъното на вагона успокоителния вик на мама: „Идвам, чеденце, идвам!...“ И живи-здрави пристигнахме най-сетне в България... ...Тодор се мъчи да бъде усмихнат и маха с ръка за кураж. Влакът тръгва. Тодор почва да тича с него. Накрая застава с ръце в джобовете на шлифера си под дъжда, който ръми. Те го гледат и махат от прозореца, докато фигурата му изчезне в мъглата... Раздяла завинаги. Колко пъти детето ще я пита по-късно защо са се разделили... Колко пъти Саша ще описва тази раздяла на гарата и всеки път гласът ще пресипва от вълнение... Докато е жива. А Тодор? Кой може да опише мъката на един истински мъж, останал сам в чужбина! Мъж силен, дълбок, любящ... и напълно безпомощен да помогне с каквото и да било на най-близките! Такива рани никога не минават. Рани до смъртта.