Светлозар Панов е роден през 1958 г. в Русе. Има висше образование по международни отношения. Работи като дипломат в нашите мисии в Рим и Ню Йорк. Един мандат е посланик на България в Будапеща и Любляна. В момента работи в холдинг „Развитие“. Неотдавна Панов издаде първия си роман – „Царицата“, чиито герои са популярни лица от прехода. Книгата разкрива конспирациите на специалните служби в периода на Студената война. Специално внимание е отделено на противоборството между Москва и Вашингтон, между Изтока и Запада. Авторът акцентира върху мястото на жените в политиката и дипломацията - и очарователни, и коварни, те са моторът на динамичния и изненадващ сюжет. На 19 септември Светлозар Панов представя „Царицата“ в Унгарския културен център в столицата. „С жена ми изпращахме тъща ми на летището след гостуване в Будапеща. Като мина граничния контрол, тя звънна по GSM-а и изплака, че си е забравила в резиденцията изкуствената долна челюст. Шофьорът ми подкара бясно към града. След 45 минути донесе ченето на летището. Мен ме беше срам да моля да го носят на тъща ми в самолета, но жена ми отиде до паспортния контрол и взе да обяснява нещо. „А, познаваме ви, госпожо! Вие сте съпругата на българския посланик! Много хубаво готвите по телевизията българско ядене“, отвърна дежурният граничен офицер и отнесе ченето на тъща ми в самолета. Такава е съдбата на посланика – трепе се в името на родината, а жена му се прочува повече от него заради една проста каварма, сготвена пред телевизията.“ Това разказа пред „Класа“ бившият посланик Светлозар Панов, отдаден вече на писателското поприще. - Като посланик в Будапеща ти беше доста популярен и сред женското съсловие. Снимаха те по женски списания, задаваха ти пикантни въпроси. По онова време началник ти беше жена - външният министър Надежда Михайлова. С какво я запомни? - Ако беше на мястото на Кондолиза Райс, Надежда щеше да е много по-популярна от нея. Кондолиза печели с надписа на фланелката USA. Надежда – с харизмата, която излъчва. Познаваха я всички кръгове и среди на световната политика – млади и стари, чужди и наши. Приемаха я като равна фигури от ранга на Мадлин Олбрайт. На заседание на натовските държави в Будапеща Колин Пауъл обърна внимание само на нея измежду 300 души. Върви си той из множеството, гледа наляво и надясно, подминава всички и съзира Надежда. Отраз спира и се ръкува. Понеже съм до нея - и с мен. И казва: „Желая в скоро време пълноправното членство на България в НАТО да стане факт“. Хиляди завистливи погледи се забиват в нас двамата! Румънският външен министър прошушва на Надежда: „Покрай тебе, Надя, ние останахме незабелязани“. Покрай нея и ние, българските дипломати, получавахме привилегии и възможности, които при друг външен министър нямаше дори да помиришем. - Каква точно привилегия си използвал покрай Надежда Михайлова? - В рамките на две минути с нейното име се добрах до лорд Джордж Робъртсън в качеството му на генерален секретар на НАТО. Случи се в Будапеща през януари 2000 г. - на конференция на държавите от региона. Лордът дойде за броени минути – куртоазна визита на официален гост. Иван Костов ми възложи да му уредя лична среща с него. А това бе ужасно трудно, защото Робъртсън движеше със зверска охрана. Обясних чрез охранителите какво искам, а Робъртсън отговори: „В Будапеща съм само за 45 минути. Но заради Надежда Михайлова ще се срещна с Костов“. Срещата се състоя. Тогава за първи път Робъртсън оповести, че до 2-3 години България ще влезе в НАТО. - Личи си, че си фен на Надежда! На вие ли си говорите с нея, или на ти? - Докато беше външен министър, си останахме на вие. Аз не допуснах сближаване, а тя се съобрази с моя чепат характер. Сега сме на ти. - В дипломатическата кариера си се срещал с много български политици. Кои от тях бяха от висока класа? - Петър Младенов, външният министър, който се държеше мъжки във времето, когато и Тодор Живков, и Москва му оказваха натиск. Той напусна политическата сцена не без достойнство след компромата с „Танковата касета“. Мисля, че някой се уплаши, че Младенов ще пречи на развихрилия се по-късно политически бандитизъм и му скрои номера с касетата. Държавният глава Петър Стоянов също е политик от класа. Той успяваше от всяка среща да измъкне най-доброто за нашата страна, защото се подготвяше за разговор с партньора си много задълбочено. Иван Костов пък ще го запомня как се опълчваше дори на американците. Чудя му се и днес как по време на войната в Югославия не допусна шиптъри на наша територия - убеди международната общност, че мястото им е в Македония. Косите ми се изправят, като си помисля какво щеше да се случи, ако България бе приютила косовари! От днешните политици ценя професионализма на Румен Овчаров, интересни са ми и някои от „Атака“. - В „Царицата“ визираш ли някои водещи имена от сегашната политическа сцена? - Зад човека от Мадрид, свързан с Държавна сигурност, се крие определена политическа фигура. Зад персонажа, вербуван от ДС и после прехвърлен на външни разузнавания, също стои конкретен човек. Привърженик на едно твърде бойко и популярно малцинство и в България, и в САЩ. В романа става дума и за Любен Гоцев, Андрей Луканов, Тодор Живков, Огнян Дойнов, Петър Младенов, Димитър Стоянов. - А зад младите герои, които въртят любов и секс през 10–15 страници? - Е, не всички възможни ситуации, на които съм се натъквал и в политиката, и в дипломацията, са отразени в романа! Едно искам да подчертая – преди 20 години живеехме в малко по-морално общество, съобразявахме се с повече ограничения. Не ме смятай за старец, който критикува младите! Но разгулният живот, който повечето от тях водят днес, страшно им вреди. Поне на здравето. - Ти си дипломат от кариерата. Защо си заряза професията и се хвана за перото? - Времената преди 20-30 години бяха преломни, ние бяхме млади и събудени. Анализирахме това, което ни преподаваха, и онова, което ни се случваше. След 10 ноември 1989 г. узнахме истини, за които не сме и предполагали, че са възможни. Все още никой не ги е описал в роман. Затова реших да хвана перото. Разговора води Кристина БЕЛЕВА