Милен Миланов е роден във Варна през 1950 г. През 1977 г. завършва класа по актьорско майсторство на проф.Кръстьо Мирски във ВИТИЗ. Изиграл е десетки роли в култови спектакли на режисьорите Любен Гройс, Иван Добчев, Юлия Огнянова, Леон Даниел, Крикор Азарян, Асен Шопов, Маргарита Младенова, Красимир Спасов, Николай Ламбрев и др От 1977 до 1979 г. е актьор в Пловдивския театър "Н. О. Масалитинов".От 1979 г. - актьор в Театър "Българска армия". Един от основателите на наградите „Аскеер“ и на едноименната фондация. - Г-н Миланов, Театър „Българска армия“ ще открие сезона с премиера на „Чайка“ с режисьор Крикор Азарян и с ваше участие. Какво ще предложите като интерпретация? - “Чайка“ е знаменита с това, че е една от най-неуспешните постановъчни пиеси в световната драматургия. Азарян има особено усещане за съвременността. Тя не е свързана със злободневието. Чехов е бил известен с това. Всички около него, включително и Толстой, са го упреквали , че е несоциален, даже отчужден , че не се занимава с нещата, които интересуват обществото. Но именно Чехов успява да улови онези неща, които минават мимоходом покрай човека, а след време се оказва, че са останали в съзнанието му и са променили чувствата му. „Играйте себе си”, каза Азарян в първите репетиции , което прозвуча стряскащо, защото всеки си създава илюзии за това какъв е. Но театърът, общо взето, е непредвидим. Не знаеш какво ще се получи. Затова много от по-опитните и по-свестните актьори казват, че най-важна е репетицията. Аз бих пускал публика на рапетиции. Репетицията също както любовта е мрачно чувство. И любовта, и работата в изкуството не са радостни неща. Те са тежък обект. Работим здраво с добър екип – ще стане. - Значи успявате да изиграете себе си? - Успехът е най-празната тема, която може да вълнува човека. Но за съжаление, точно това често се случва. Истинският успех се получава тогава, когато не си даваш сметка за него. - А налагането на наградата „Аскеер” успех ли е за вас? - „Аскeер“ не се мъчи да угоди на някакви инстанции. Много хубава мисъл има на Чехов, която гласи: „В един спор е прав искреният човек.“ Аз обаче мисля, че в един спор е прав умният, разсъдливият, не е достатъчно да бъдеш само искрен. В „Аскeер“ е заложено това – да се действа по съвест, по състрадание, по съпричастие. Хората от театъра имаха нужда да бъдат оценявани по този начин. „Аскеер“ не е държавно финансирана и институционална и в момента няма друга фондация в сферата на изкуството, която да има 18-годишна история. Значи е въпрос на успешен модел. - Последната награда за драматургия на Димитър Динев , която академията връчи, предизвика остра полемика. Защо се случи така? - Бих нарекъл Димитър Динев и неговото творчество случаят „Динев“. Разгоря се много голяма полемика що е то български автор. Позицията на фондация „Аскеер“ обаче беше проста. Ние разбираме българското изкуство не като географски граници. То е самоусещане на автора и начин на изразяване. За онези, които не знаят, ще напомня, че авторът живее извън България. - Протестите срещу Димитър Динев от ревност ли бяха ? - Аз не искам да се занимавам с тях. Да се занимават хората, които са ги повдигнали. Появил се е български автор някъде по света – трябва да сме щастливи. Няма нищо по-трудно от това да бъдеш справедлив. Сигурен съм, че Италия приема Райна Кабаиванска за италианска певица. Ние съвсем справедливо я определяме като българска. Тя вече е преминала прага на националното. Нещо, което съм приел за девиз, е един стих на Мачадо - “Окото, което виждаш, не е око, защото го виждаш, а защото те вижда“. Ако можеш да усетиш тая специфика на общуването, може по-лесно да избистриш вътрешния си поглед. Това е и начинът, по който създаваш нещо в тоя живот. Да не затваряме изкуството. - Кои други имена от съвременната българска драматургия можете да отличите? - Никак не ми харесва този въпрос. Аз смятам, че Емилиян Станев е изключително съвременен драматург, Йордан Радичков и Вера Мутафчиева - също. Голямо щастие е като станеш на години, да разбереш, че младите те харесват. Но още по-добре е ти да можеш да ги харесваш. Така че не мога да говоря за съвременни драматурзи, а за драматурзи въобще. - Казвате, че има малко просветени места в България. Театърът едно от тях ли е ? - И най-мрачното място на земята може да бъде просветено. Да не влизаме в онзи виц, в който един човек се молил на Господ: „Нищо не ми е наред, Господи. Защо така се отнасяш с мен?“ А Господ отвърнал: “Защото не си ми симпатичен.“ Има много непросветени места, ситуации, отношения. Целият живот е изпълнен с мрачни нелогичности. Единствената утеха е, ако човек може да си даде сметка за това. - Като говорим за оплаквания - свърши ли времето на оплакванията в българския театър? - Ако има нещо, в което не съм компетентен, това са оплакванията. Но ако говорим за отношението между това, което се прави и се говори в театъра – да , вече има адекватност. Чехов има една мисъл “Когато си жаден, искаш да изпиеш морето. А когато започнеш да пиеш - с две чаши засищаш жаждата си“. Всеки иска да изпие морето. Може би това са творците. Хора с непрекъснато чувство за жажда. Въпросите зададе Мариана Генчева