Петър ПЛАМЕНОВ

Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

Четвърто издание на международния фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик”, проект на brain store project, Център за култура и дебат “Червената къща” и Информбюро; София; на сцените на Младежки театър “Н. Бинев”, “Червената къща”, Театрална лаборатория @лма @лтер и галерия “Райко Алексиев”.

Изкуството днес се тълкува повече като проблем, отколкото като специфична човешка дейност и потребност. Не само на себе си, но проблем на човека-творец и на човека-публика. Какво означава проблема – изречен или неизречен конфликт, еднозначност или неудобство от разбирането. Фестивалите са особени форуми - изявяват художествени идеи и тенденции, вклиняват тълкувания на актуалното състояние на проблема и смело повдигат основателни питания - веднъж като осъществяват селекция и композират програма и така налагат конкретни визии; и втори път като откриват публика, която проявява вкус към „различното” и развива чувствителност към по-рафинирани арт явления. В продължение на пет поредни дни софиянци имаха възможността да посетят 11 танцови изяви, сред тях две премиери и две представяния – на новата книга на Галина Борисова „Танцови представи и артистични предпочитания”, занимаваща се с изкуството на танца след художествената революция на Фокин, Баланчин, А. Дънкан, М. Греъм, Д. Хъмфри и Х. Лимон; и презентация на театрална академия DasArts в Амстердам, където се осъществява една от най-престижните магистърски програми за танц театър в Европа.

Какъв е стилът на „Антистатик” на четвъртото му издание? Продължава да е провокативен, но твърде често в маниерен и дори тенденцизен аспект, а не толкова в същностен. Свеж е, но пък демонстрира твърде „зелени” артистични персони. Намери своя публика, въпреки интензитета на интереса у младите, специалистите и блуждаещите, често разочарованието е по-силно от ентусиазма на съприкосновението. Умее да контекстуализира арт проектите в аспекта на gender проблемите, социалната търпимост, релативността на ценностите – но пък винаги ги остава в тясно поле на бунта на малкия и чудатия с неудобния смут да знаеш, че нещо е, но не и да го разбереш. Ясно извежда търсенето на нестандартни и спицифични форми – но рядко открива истински значими постижения, характеризиращи възможната „голяма” история на изкуството и танца и още при малките факти. От друга страна не може да се отрече, че за нашето дълбоко консервативно, патриархално, мачиско и художествено вулгарно общество подобни фестивали са крайно наложителни и за да пропукат свойственото дебелоглавие на сетереотипизираното ни съществуване; и за да преодолеят упоритата и трагична самоизолираност и изостаналост на металната ни способност да виждаме, приемаме и създаваме модерна култура, различна от натрапчивата умилителна носталгия по възрожденския художествен героизъм или прилепчивата плагиаторска силиконова страст. „Антистатик” е полезен защото дразни, шамаросва еснафщината на вкуса, но ако непрекъснато остава до нивото на раздразнението и малките шокове към уж нравствената ни „свенливост” ще изгуби смислогенериращата си енергия. И детето на четри трябва не само да проходи и да се обръща на име, но да реши да се познае в огледалото, което обичайно става на пет, но днес времето тече много по-бързо и като субективна човешка материя, както още Августин разбира, става все по-нетърпеливо и нетолерантно към протакането.

Танцът през миналото столетие се е отказал от красотата, от професионалната изтънченост и виртуозност, отказал се е от съ-битието си с музиката, по-късно от ритмичната модулация, от смисъла, замисъла, от драматургичността, от изобразителността, експресивността, дори от формалността. Ограничил и блясъка на концертните си форми до все по-малки състави и пространства. Оголен е намерил чистотата си, срещнал се е с тишината. Разширил е пределите си до чистото движение, до скритата драмата на всяко кинетично, т.е. театъра, или до примитива, дори е стигнал до стасиса, до неподвижното или се е опрял на естественото и ежедневното в тялото, вгледал се е в случайното или се прехвърлил в танца на отвъд човешкото, на техничиската матрица на машината... Осъзнал се е не просто като изкуство, а и като средство за лично саморазпознаване, образование, възпитание, терапия и обобщаващ ракурс на избран битиен модус. Всичко това е дълбинна информационна констелация, която се чете в актовете на конкретните творби и от фестивала. Нито една от 11 изяви не може да не рикошира в някои елемент от тази „теория-практика” на танца, нито да се състой без да се заиграе по някакъв начин със сложните жанрови пресрещания, дефинирани като „нов вид представления от смесен тип”(Р. Костеланец).

Големият въпрос сега като че ли е какъв е смисълът от изкуството от танца днес, когато то не може да си позволи да бъде просто забавление, но и също така и поучение. Кои са границите на творбата и на художествения акт. След „смъртта” на конвенционалите подходи, в плурализма на охудожествения кич и консумерческата стихия на наслажденията изкуството е преди всичко алтернатива – ментална и духовна. Рухването на обичайниата опозиция творба-публика, актьор-зрител, отказът от фигурата на гения обаче не правят произведението по-лесно разбираемо и достъпно. Измамното чувство за по-безпроблемно създаване на кинетични текстове без класическия догмат за виртуозност играе лоша услуга. Творчеството и неговото възприемане е винаги вид усилие, изявяване на вид съзнание, постигане на осъзнаване, вид деятелност, дори движение. Отказът от видим „професионализъм”, рухването от профетическата висота, смяната на местата, танца без танц - поставят това изкуство пред много трудно самоосъществяване чрез непроменимия обаче непосредствен и интимен инструмент –тялото, въпреки взаимоотношението му с новите свободни стилове, разнообразнни техники и медииите. Така танцът в зависимост от предприетата посока се доближава или до театъра, или до пластическото изкуство и инсталацията, до неоконцептуализма на смесените форми, или дори до писхо-физическия тренинг.

Откриването е с „Look Look” са Ан Журен и Крут Юрак (Франция/Австрия/Естония). Театрално-пластичен, забавен и комуникативен спектакъл. Движенията се предопределят от дрехите и стереотипа на подуиумото презентивно движение. Атмосферата е наситена с иронично отчуждение и усещане за празнота от безсмислието на суетата. През дрехата и движението на преден план се изнася основата на постммодерна екзистенциална ситуация – тялото се усеща като бреме, защото налага свои биологични и социални стереотипи и в последна сметка властва над съзнанието и личността, интериоризирайки в собствената си тъкан напразната история на съществуването и политическите принуди. 

Отново театрален е изказа и в „+/- 359 Topology” съвместен проект на немската формация Deufert Plischke и българската brain store project като тук може да се говори за интерактивност и танцова инсталация. В този еклектичен в началата си жанр усещането за изкуство идва от дистанцията на действието, което макар и да наподобява естественото и дори обичайно поведение е лишено от утилитарната си плътност и е запратено в игровата свобода. Тук има буркани с туршия и кисели краставички, пране, джаги дори игра на карти и печена баница. Неоконцептуализма на творбата създава един актуален портрет на Българското като се разчита на взаимодействието между артисти и посетители, които в последна сметка сами стават част от произведението и реализират чрез телата си неговото послание.

В сложния жанр на интерактивната танцова инсталация работят още две изяви. Едната е на LIGNA-radio ballet – Германия „The New Man” по идея на: Оле Фрам, Михаел Хюнерс и Торстен Михаелсен. Може би най-смелата, концептуална и сугестивна работа на фестивала във формата на интерактивния пърформанс с премиера през 2008. Публиката от 79 човека е поканена в напълно черна зала, галерия „Райко Алексиев”. Всеки получава слушалки с МР3 player. През цялото време от близо час на немски или английски език получава указания как да се движи, върти, спира, сяда, лежи, обляга; да премества столове, да взаимодейства с другите групи, да пляска с ръце, маха и здрависва, да вика или подскача и изобщо какво да върши. Указанията са изведени с кратки теоретични концепции за танца, за естеството на движението или за характера на търсения Нов човек. Очевидно има няколко групи и всеки минава през ситуацията на другите до края на акцията. Непосредственото желание за съучастие, нелепостта и условността на свободната игра намекват за изборите, за естеството на групите, за превръщането на актанта в публика и после неговото повторно връщане в играта. Психосоматичната реакция е разчетена и като психо-тренинг с моменти на релаксиране, съзерцание, динамична активност, взаимодействие, откриване на партньорство. Виртуозността на съгласуването на групите се градира в ясно доловим ритъм, напомнящ битиен кръговрат – сега седиш, после тичаш, после си във везна, после лежиш с вдигнати крака – после гледаш как го правят дугите и т.н. 

Релаксиращият момент е част от перформативния ефект ти си актант и наблюдател, част от произведението и творец на творбата. Обичайнотстта на размиването на граници и посоки, нарочното транспониране на художествените позиции, все пак не е шаблонно заради спецификата на медията – ти си затворен в света на своя собствен слух и усещания, макар и да си с другите си дистанциран в своята сетивност и емоционална изобретателност. По този начин създателите указват истината за битийната ни самота и за нищетата на медийната ни епоха – съществуваща не непосредствено, а в серия от дълги предавания-дистанционни комуникации репрезентации, които отклоняват от свежестта на директното докосване, чиито хоризонт е само обект на носталгична невъзможност. Финалът – призив за свободен и динамичен дискотечен танц в мрака пронизан от бляскавите точки на слънчеви зайчета, пробягващи от огледалните парченца на голяма диско топка. 

Бързината постепенно губи обороти, забавя се и спира съвсем... в центъра създателите бутат количка със ягоди, шампанско, синьо сирене и бри – награда за актантите. Накрая храната връща към реалността, както винаги най-трезвото очиства от бляна на илюзията – животът е свързан с веществото, сетивно активен, динамичен той е интериоризирано движение и стремеж, независимо от вкуса му – великолепен или блудкав, животът се консумира и ни консумира. Наградите и смисълът са несигурни – за мнозина ягодите не достигат, други не понасят мириса на синьо сирене, а шампанското все пак не беше френско.... 

Следва...

* Снмиките в статията са от архива на "Антистатик" и фотографии на Петър ПЛАМЕНОВ;

 

ДОКУМЕНТ

Снимки от спектакъла LIGNA-radio ballet – Германия „The New Man” по идея на: Оле Фрам, Михаел Хюнерс и Торстен Михаелсен,
Автор: Петър ПЛАМЕНОВ