Петър ПЛАМЕНОВ

Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

Един ден млад писател силно разгневен нахлул в школа за поети. Там бил пратен от родителите си тъкмо след като спечелил с тристишие императорската награда за литература и то било записано със златен туш в Голямата книга на Поетите, заедно с личното му и бащино име. Та кой на този свят би бил способен да му каже нещо повече за изкуството на поезията? Нали бил изучавал търпеливо вече десет дълги години всички правила и бил прочел старателно всички свитъци със стари и нови поети, а сега въпреки оказаните му почести родителите го задължавали да бъде посушник на някакъв никому неизвестен и беден учител, наместо да остане в имераторския двор, където заслужено да жъне плодовете на славата.

В тясното предверие се било стълпило нетърпеливо множество, но никой никого не блъскал, никой не шумял, просто очаквали. Младежът застанал пред случаен човек, облечен в поизвехтяла, обикновена индигова драха и нарушил мълчанието с рязък тембър.

- Какъв е този учител, дето ни кара да чакаме. Какъв е той?!, за да ме принуждава да чакам?! Какви дрипльовци са учениците му, защо изобщо съм принуден да стоя тука?!

Тогава се обърнал към въздържания мъж с индиговата дреха.

- А ти, доста възрастен си, а също чакаш с келешите. Какъв си? Нима поет?! Нима си печелил и награди?!, защото казват тук всички били имали такива, и ти ли си по-добр от мен?!

- Не съм чак толкова добър, още се уча... имам малко... около двадесет и пет творби записани в императорската книга. Тихо отговорил.

Това бил учителят.

На мига надменният младеж притихнал. Собственото му майсторство, собствената му гордост го отвели при учителя, но трябвало да позволи и на собственото си смирение да се роди.