Какво да се прави – за разлика от парламентаризма, тоталитаризмът не обича алтернативите – безалтернативността обича.
И аз като моя безценен приятел Иван Цанев периодично се връщам към старите си текстове и думи. Времето не прощава никому – дори и на словото. Така че, за да изпреваря всемогъщото време и за да коригирам, доколкото това е възможно, нанесените и нанасяни от него щети, по примера на невероятния поет и аз неуморно редактирам и прередактирам – вадя от сюжетите си ненужното според мен и добавям към тях според мен нужното, пиша, дописвам и пренаписвам с горчивото съзнание за преходността на битието и на моя немалък вече личен живот.
Този безкраен кръговрат невинаги е доброволен – понякога е и наложителен, плод или на обективни, външни обстоятелства, или на своеволията на субективността ми, или на всичко накуп. Какво да се прави – менят се времената, менят се обществата, меним се с тях и ние, и нашите душевности. А заедно с всичко това, непрекъснато се мени, променя и видоизменя и авторството ни – и то е не състояние, а процес.
Понякога подобни завръщания към старите сюжети са радостни и обогатяват текста творчески, понякога са гневни и гнетящи. Настоящото ми завръщане е от гневните. Опитвах се да го спестя и на себе си, и на читателя, но се оказа непосилно за мен да продължавам да се крия в мълчанието си, да тая истината само за себе си и да се теша като трите „малки маймунки с извити муцунки” от сатиричната „Ода за пепелника” на Димитър Стойчев – едната е запушила с ръце ушите си, втората – очите, а третата – устата: „Не чух, не видях и не знам!”. Маймунският подход не е моят – все пак, при цялата си скромност, аз претендирам, че съм не само по маймунски хомо, а и по човешки сапиенс.
И така, да преминем, както казват философите, от абстрактното към конкретното. Този преход няма да е лек за мен – няма да е лек той и за съизживяващия читател. Но преходът е наложителен, а наложителността му го прави още по-тежък.
Става дума за едно писмо на Георги Марков до мен, което времето превърна в историческо. Още в зората на прехода Любо Марков публикува писмото във в. „Демокрация”, след което аз съм го публикувал (частично или изцяло) и тълкувал в редица други медии, включително и в настоящия форум. Защо се връщам с нова дата цели десетилетия назад ли? Ами по две причини – една от друга по-съществени. Първото ми основание е, че това писмо, писано 6–7 месеца преди смъртоносния атентат срещу писателя на моста „Ватерлоо” над Темза, е достоверен портрет на епохата, завардена от Желязната завеса, то носи в плътта си и отровата, и безнадеждността, и отчаяната надежда на суровите и зли времена на Студената война – една ожесточена битка на световните сили, в която, както цяла Европа, и нашата страна участва пълномерно. И битка, която преди трийсетина години ние считахме за приключила в наша полза, но която за всеобща изненада само преди някоя и друга година пламна изневиделица с нова сила – отново с наше национално участие. Казано по-кратко, днешните международни конфликти актуализираха тезите на споменатото писмо – и то така, че ако досега написаното от Георги до мен звучеше само вълнуващо, днес прозвуча и пророчески. Второто ми и не по-малко важно основание за ретроспекция са многобройните политически и идеологически злоупотреби с този така дълбок социалнопсихологически и така високо художествен текст. При това злоупотребяват и употребяват за нечистите си цели тъкмо наследниците и апологетите на онзи тоталитарен режим, който Георги напусна с отвращение, за да го разобличава най-безпощадно дълги години наред по микрофоните на Би Би Си, на „Дойче Веле” и най-вече на РСЕ. Всъщност, като си помисля и като препрочитам по-ранните му творби, откривам, че макар и (поради господството на партийната цензура) по-завоалирано и алегорично, той го е разобличавал като никой друг цели десетилетия наред и още преди да емигрира, сиреч на родна земя.
Става дума за едно писмо на Георги Марков
до мен, което времето превърна в историческо
и в което Георги защитава тезата си,
че свободата на словото е еднакво недостъпна
както на Изток, така и на Запад.
И така, да внесем повече яснота, като подредим нещата в последователността, в която се случиха. В писмото си от февруари 1978 г. Георги защитава тезата си, че свободата на словото е еднакво недостъпна както на Изток, така и на Запад, че както в НР България, така и в Свободния свят ти като автор и гражданин нямаш правото и възможността да обнародваш своята истина за Бога и света – свободата на словото, която западният свят претендира, че обезпечава, е само формална. Свидетелства за тази ѝ формалност – бол и бол. Я се опитай – продължава Марков – да изкажеш собственото си либерално (ако то е либерално) виждане в консервативния „Таймс” или в консервативното Би Би Си! „Имаш много здраве от пробитата шапка на демокрацията!” – предупреждава ме Георги, сякаш съм тръгнал да сътруднича на британските медии.
Тъй като не исках да получавам и да нося цял един живот „много здраве от пробитата шапка на демокрацията”, аз не оставих това знаменито писмо без отговор. Отговор, който аз не съм запазил като книжно тяло, но който помня безпогрешно по дух и смисъл и който след малко ще пресъздам. В писмото си Георги подчертава дебело, че и на Запад всеки медиен форум следва собствената си политическа линия. Това обстоятелство прави медиите на Свободния свят недостъпни за алтернативни виждания и превръща свободата на словото във фарс.
Не е съвсем така – пиша му аз в отговор. Правото на всяко периодично издание, на всяко радио и на всяка телевизия да следва собствените си идейни ориентири и принципи не нарушава свободата на словото, а е съставна част от нея. Като всеки западен гражданин, и всяка гражданска трибуна на Запад има право на собствен мироглед, право сама да решава на кои възгледи да дава и на кои да не дава гласност. Има и друго – уточнявам в писмото-отговор аз. Ако консервативното Би Би Си и консервативният „Таймс” отхвърлят либералния ти текст, ще го публикува, да речем, по-ляво настроеният „Гардиън”. Ако се окаже, че писанието ти не е и по политическия вкус на „Гардиън”, ще му даде гласност може би интелектуалният „Индипендънт”. И изобщо в една Великобритания ти имаш на разположение хиляди и хиляди най-разнородни издания и форуми – от крайно десни през центристки до крайно леви; от либерални до умерени и консервативни. Ако текстът ти е качествен, все ще си намери мястото в някоя медийна ниша. В НР България обаче подобна възможност нямаш, в НР България всичко е в. „Работническо дело”: и Радио София е „Работническо дело”, и БНТ е „Работническо дело”, и в. „Народен спорт” е „Работническо дело”, и сп. „Филмови новини” дори е „Работническо дело”. Какво да се прави – за разлика от парламентаризма, тоталитаризмът не обича алтернативите – безалтернативността обича. А ето още една сериозна разлика – продължавам аз: Ако дежурният редактор в „Таймс” реши, че текстът ти не отговаря идейно на линията на вестника, той ще го изхвърли в кошчето и с това случаят ще приключи завинаги. Ако обаче дежурният редактор в „Работническо дело” забележи, че предложеният от теб ръкопис не е идейно здрав, няма да го изхвърли, а ще го съхрани най-грижливо. После ще се обади, където трябва, и само след час-два при тебе ще пристигнат двама с шлифери и меки шапки, за които Георги казваше, че ще ги познаеш още от гарата, ще ти щракнат белезниците и ще те поведат по етапите към Белене, откъдето връщане често няма. Тази разлика е наистина най-сериозната – тя може да се окаже разлика на живот и смърт.
С ръка на сърцето Георги Марков отчете,
че ако е бил прав и ако ние сме избягали
от несвободната НР България в точно толкова
несвободния Запад, то цялата авантюра
на духа и на тялото, наречена политическа емиграция, губи смисъл.
Разказах аз значи всичко това на Георги писмено, а впоследствие, когато ми гостуваше в баварската столица, двамата го обсъждахме по цели нощи в живописните кръчмици на бохемския мюнхенски квартал „Швабинг”. Като много широко скроен и емпатичен човек, Георги вникна в моите доводи и ги прие като свои собствени. С ръка на сърцето той отчете, че ако е бил прав и ако ние сме избягали от несвободната НР България в точно толкова несвободния Запад, то цялата авантюра на духа и на тялото, наречена политическа емиграция, губи смисъл. Пък и писателят сам бе направил не само своя политически, а и своя творчески избор: той предпочете като местожителство западната демокрация и реши да пише не за Радио Москва, а за „Дойче Веле”, за Би Би Си и за РСЕ.
Още след първите злоупотреби с писмото на Георги до мен, аз запретнах ръкави, описах вкратце разногласията си с писателя, оформих описанието като послепис към писмото и публично предупредих, че оттук нататък забранявам това писмо да се обнародва или дори само цитира, без да е придружено от послеписа ми. На балканска земя обаче подобни предупреждения не струват пукната пара – единствено несъществуващият вече в. „Преса” се съобрази с предупреждението ми и публикува писмото, придружено от послеписа ми.
А иначе писмото на Георги и до днес шета сиротно из мрежите, и до днес чрез него се внушава на читателя, че видите ли, писателят Георги Марков бил отвратен от западноевропейската лъжедемокрация. А лъжедемократите са всъщност те – не Георги, не аз и не Западът. Никой не е импрегниран срещу заблуди – не бе импрегниран и Георги. Но той беше честен дори в заблудите си и като силната личност, която несъмнено бе, писателят еволюира във възгледите си, а това прави и творческото му кредо, и гражданската му кауза още по-убедителни.
