Истанбулската конвенция отдавна вече не е това, което беше. Не е дискусия по същество, а ярка разделителна линия и всеки търси мястото си от едната или от другата ѝ страна.
Отдавна вече е нещо като Армагедон. Вече няма особено значение какво точно пише в нея, защото тя олицетвори сблъсъка на две сили, на два полюса. В крайна сметка тя се превърна в символ на битката между доброто и злото, между естествения ред в света и надменната воля на възгорделия се човек да го диктува и променя според прищевките си.
Как започна спорът? Едната от страните, която понякога цветисто наричаме „мейнстрийм“, „нов световен ред“, „културни марксисти“ и тям подобни, установи, че съдбата на жените в Европейския съюз е нетърпим кошмар. Те са подложени на такива изтезания в домовете си и на такова безправие в обществото, че положението е поправимо единствено с помощта на свирепи регулации. Националните законодателства и правораздавателни органи са неспособни да се справят със ситуацията, та затова е необходимо да се намеси общият ни европейски дом.
Другата страна пък подчерта, че съдбата на жените въобще не е истинският интерес на Истанбулската конвенция и надали ще се повлияе от подобни документи. Тя е само благовидна маска, зад която се прокарва репресивен механизъм за налагане на джендър идеологията.
Първата страна възрази, че в съдържанието на конвенцията нямало било текстове намекващи за нещо подобно.
В отговор втората страна ги посочи точно кои са (за да не ги изброяваме сега, можете да ги намерите тук) и разви мисълта си, казвайки, че Истанбулската конвенция противоречи на националното законодателство и саботира демокрацията, като иска да изземе властта от законно избраните институции и да я даде в ръцете на съмнителни НПО, които се отчитат единствено на осем жени-соросоидки в Брюксел. И на всичкото отгоре Конвенцията била измислена толкова лукаво, че да ни цака със собствените ни пари, защото тези НПО ще се финансират от държавните бюджети, а ако откажем да правим това, ще ни наказват, защото не си изпълняваме ангажиментите по конвенция, към която сме се присъединили.
Всъщност ние не сме се присъединили, ами напъните да ни присъединят продължават със затрогваща натрапчивост. Ето, преди няколко дни Европейският парламент си изпусна нервите и ратифицира Конвенцията от името на шест държави, сред които и България, с което постави под сериозно съмнение принципите на съюза и т. нар. „европейски ценности“. Добре е в този момент да споменем как се държа българското представителство. Всички от „Обнови Европа“ (това са либералите) подкрепиха, вероятно защото всяко словосъчетание, съдържащо „Истанбул“, за тях е музика в ушите. Подкрепиха и социалистите Радан Кънев, Елена Йончева и Сергей Станишев – както виждате, подреждам ги от по-голям към по-малък социалист. Европейската т. нар. „десница“ (ЕНП), където са нашите гербаджии, се въздържа. Андрей Ковачев, Ева Майдел, Емил Радев, Иво Христов, Цветелина Пенкова, Петър Витанов и Андрей Слабаков направо се скатаха. Един единствен Ангел Джамбазки имà доблестта да гласува против.
И от този момент нататък, както казахме и в началото, спорът за Истанбулската конвенция вече не е по точки, а по същество. Той се превърна във фундаментален разделителен въпрос едва ли не от калибъра на въпроса: „Има ли Бог или няма?“. Направихме си два извода:
Първо. Някой желае да разруши семейството и обективната идентичност на човека, като я превърне в субективна и въпрос на негов личен избор, контролиран, разбира се, от „стандартите на общността“. Защо иска това толкова страстно? Понякога си мисля, че дори само заради това да наложи себе си, да не си даде ината, да покаже, че този свят е негов и той ще каже какво да се случва в него. Когато залогът е „новият световен ред“, добре е всички да са наясно кай кара влака. А пък семейството и установените в него ценности и отношения са вече изцяло в „стария световен ред“.
Второ. Някой желае да официализира доминацията на федералното европейско законодателство над националните законодателства на страните-членки. И не само това. Този същият „някой“ се стреми да аутсорсне (великолепна дума!) властта от правителствата към неправителствените организации. НПО-тата в демократичен смисъл са нелегитимни и не е редно да бъдат субекти на властта, защото не са се явявали на избори, суверенът не им е гласувал доверие, а съществуването им зависи от финансирането на неясни донори с тревожни интереси.
Защо при всичко това продължаваме да имаме колебания и да се мятаме в нерешителност дали да приемем Истанбулската конвенция, дори когато ни я натрапват нахално в противоречие на българската конституция, или да я отхвърлим с някоя цветиста попръжня, на каквито българският език е пребогат? Отговорът не е труден, защото и въпросът не се задава на човека за първи път. Ако искаме да сме част от „цивилизования свят“, от „Клуба на богатите“, от време на време ще трябва да подписваме такива документи, както и д-р Фауст подписа оня договор с Мефистофел, по който получи сериозни облаги. Всяка облага, която получи д-р Фауст, беше благородна и полезна за целокупното човечество. Беше инструмент за осъществяване на най-възвишените човешки стремления. Но накрая и най-възвишеният порив писва, особено когато е подкрепен от съмнителен източник, и човек си казва: „О, миг, поспри, ти тъй си хубав!“. И точно в този тъй хубав миг по силата на онзи договор, под краката на човека се разтваря преизподнята. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
