Ходът на живота се ускорява и ние забравяме какво е било преди година. Още повече преди десет години. А преди десет години започна световната финансова криза. Първоначално (през 2007 г.) тя се развиваше в САЩ като криза на пазара на ипотечните кредити и се възприемаше като американска криза. Помня как през пролетта на 2008 г. тогавашният министър на финансите на Русия Алексей Кудрин се хвалеше, че, видите ли, Русия е „остров на стабилността” и че в Русия няма да има криза.
Но през септември 2008 г. събитията тласнаха кризата и извън пределите на Америка и същата есен тя удари болезнено по Русия. По целия свят кризата продължава до края на 2009 г., световният БВП намаля през 2009 г. с 0,8%. Това бе единственият всепланетен спад през цялата следвоенна история.
По мащаби и дълбочина кризата от 2008-2009 г. е съпоставима със световната икономическа криза от 1930 г. Тяя също започна през октомври 1929 г. със срива на Нюйоркската фондова борса, на следващата година започна да придобива мащабите на световна, а от 1933 г. прераства в световна икономическа депресия, продължаваща до началото на Втората световна война. Разпалването от стопаните на парите на новата световна война преследва в това число и напълно определена икономическа цел – да се предотврати всеобща криза, способна да погребе капитализма.
Да се върнем към септември 2008 г. В САЩ тогава се случват две събития, които разтърсват света. Първото от тях е крахът на американската ипотечна агенция Fannie Mae и Freddie Mac на 7 септември. А на 15 септември банкрут обяви и инвестиционна банка Lehman Brothers, която бе символ на могъществото на Уол Стрийт. За банките от този тип говориха, че са „твърде големи, за да фалират”. Но на 15 септември банкрутът все пак бе обявен. Дори и най-могъщите банки в Америка усетиха своята уязвимост. След известно време бяха назовани сумите на дълговете (голяма част от които така и останаха непогасени, водейки до верижна реакция от фалити). Те съставяха 63 милиарда долара плюс още 155 милиарда долара по облигациите. Индексът „Дау Джоунс” за един ден се срина с повече от 500 пункта, това бе най-силното му падение след атаките от 11 септември 2001 г.
По-късно и финансовите регулатори на САЩ , и независимите експерти изясниха причините за краха на Lehman Brothers, в който като в огледало се отразиха общите причини за финансовата криза.
Статистиката показва добре безразсъдността на собствениците и топ-мениджърите на Lehman Brothers. Собственият капитал на банката е в размер на едва 3% по отношение към валутата на неговия баланс (големината на активите и пасивите). Освен това огромните активи, които управлява банката, изобщо не намират отражение в баланса. Основната част от „невидимите” активи се пада на финансовите производни инструменти (деривати). Обемът на „невидимите активи” е около 50 пъти повече от активите, отразени в баланса на банката. Тя управлява активи, които 1500 пъти превишават собствения капитал на банката. Какво се крие зад тези цифри?
Преди всичко алчността на банкерите (акционерите, топ-мениджърите), привикнали да получават огромни бонуси. Ричард Фулд, генералният директор на банката между 2000 и 2007 г. получава като заплати и бонуси около половин милиард долара. Зад цифрите се крие и наглата увереност на банкерите, че всичко ще им се размине, че финансовите регулатори няма да позволят на банката до отиде на дъното. Ричард Фулд и другите топ-мениджъри на Lehman Brothers след краха на банката не са привлечени под юридическа отговорност. Някои наблюдатели обясняват това с факта, че разследването е щяло да изясни много съучастници на банковите афери.
На първо място Федералният резерв на САЩ, Комисията по ценни книжа и борси на САЩ, Комисията по търговия със стокови фючърси на САЩ, Националната фючърсна асоциация, Корпорацията по защита на инвеститорите на ценни книжа и други американски финансови регулатори. Те е трябвало да регулират финансовия пазар и да контролират участниците му , но по отношение на Lehman Brothers не се прави така.
На второ място особена роля играе Федералният резерв на САЩ. По-точно неговите ръководители Алан Гринспан (1987 и 2006) и Бен Бернанке (2006-2014). Именно тези двамата (особено първият) способстват всяческото развитие на извънборсовия пазар на деривати, който в значителна степен се намира извън полезрението на Федералния резерв и другите финансови регулатори. От 1986 г. до края на 2005 г. номиналната стойност на дериватите по света се увеличава почти 400 пъти, а в последните четири години на този период – четири пъти.
Съгласно отчета на Банката за международни разплащания (BIS) , номиналната стойност на всички дериватни договори по света към края на 2005 г. е в размер на 342 трилиона долара при БВП на САЩ от 12,5 трилиона долара. Повече от половината от всички дериватни активи се пада на три-четири банки от Уол Стрийт и Lehman Brothers е една от тях. Макар и Гринспан да слиза от креслото на председател на Федералната система на САЩ година и половина пред началото на кризата, му се налага да отговаря през Конгреса на САЩ. Доказано е, че той в течение на 19 години на поста е готвил условията за кризата. Но нито един косъм не пада от главата на Гринспан. Казват, че той и досега чете лекции в американските университети, споделяйки опита си с младежта. Насим Никалъс Талеб, автор на световния бестселър „Черният лебед” нарича Гринспан „главният икономически вредител на всички времена и народи”.
На трето място в списъка на виновниците трябва да се включат одиторите. Да вземем годишния отчет на банка Lehman Brothers за 2007 г. В отчета виждаме заключение от знаменитата одиторска кантора Ernst&Young. Тази компания провежда одита на банката в течение на седем години (от 2001 г.) и винаги дава положителни заключения. В отчетите постоянно се виждат думите „рекордни постижения”, „фантастични резултати” и „талантлив мениджмънт”. Пострадалите от краха на Lehman Brothers подават на съд Ernst&Young. Иск срещу одиторската компания подава и генералният прокурор на щата Ню Йорк Андрю Куомо, но, както и в случая с Алан Гринспан, нито едно косъмче не пада от главите на топ-мениджърите и партньорите на Lehman Brothers. Тази компания и досега влиза в „голямата четворка” на световните одитори, които разбират, че може и занапред да рисуват безнаказано нужните заключения за клиентите.
На четвърто място Lehman Brothers не се скъпят на реклама от различни видове: телевизионна, в интернет, във вестниците и списанията, по рекламни банери… Работят и над рекламата и рейтинговите агенции от „Голямата тройка”, като преди началото на септември 2008 г. те дават на банката най-високи оценки.
На този пример добре се виждат причините за финансовата криза от миналото десетилетие. В Америка се е наложил кръг, участниците в който са търговските и инвестиционните банки, занимаващи се със спекулации на финансовите пазари, финансовите регулатори начело с Федералния резерв (основните му акционери са същите банки, които залагат на финансовите пазари), одиторските компании, рейтинговите агенции, рекламният бизнес. Целият този конгломерат, сплотяван от алчност и корупция се запазва. Десет години по-късно във финансовите пазари на САЩ са надути нови балони, несравнимо по-големи от тези, които се образуват през 2997 и 2008 г. Към началото на есента на 2018 г. по отношение на 2009 г. индексът S&P 500 се е увеличил 327 пъти, промишленият индекс на „Дау Джоунс” изостава съвсем малко с ръст от 296%, ръстът на Nasdaq Composite Index с 531%.
С предупреждения за това, че ако не днес, то утре може да се надигне следващата вълна на световната финансова криза, аналитиците излизат едва ли не ежедневно. За това говорят и тези, които заради положението си трябва да убеждават публиката, че всичко е наред. Едно от последните такива заявления бе направено от известния финансов аналитик Марко Коланович. Той, казват, има уникалния дар да предвижда и представлява банка JP Morgan, съпоставима по калибър с Lehman Brothers. Това не е човек, който обича да всява страх и всичките му финансови прогнози са се сбъдвали. Та така, Коланович е уверен, че кризата ще започне в близките месеци и ще бъде най-тежката след Втората световна война. Алгоритмът на развитието на събитията ще бъде следният: рязко падане на курса на акциите на фондовите пазари, стремителна разпродажба на акции, нарастване на кризата на ликвидността, разпродажба на другите ценни книжа и другите активи при стремително падащи цени, опити на Федералния резерв да спаси финансовите пазари и системообразуващите банки, масови социални безредици и бедствия, каквито не е имало в следвоенна Америка. От себе си добавям, че такава буря може да прати на дъното цялата флотилия банки на Уол Стрийт.
