Унгария има нова любима игра, но тя хич не е забавна: поражението на опозицията. На снимки от предизборните събития на премиера Виктор Орбан се виждаше необозримо море от народ, простиращо се далеч отвъд рамките на кадъра, чието ъгълче е защриховано. Погледнете, казва този похват: опозицията мобилизира само толкова хора, колкото се побират в това ъгълче. Тъжно, нали?

В предварителните информации за изборите в неделя освен това с удоволствие се отбелязваше, че Орбан редовно произнася публични речи. Опозицията, обратно, провежда групови терапевтични сбирки.

Феноменът на националконсервативния популизъм, който триумфира в Унгария, не е нещо ново в Централна Европа. Полша при братята Качински, Словакия при Роберт Фицо или Чехия при Вацлав Клаус навлязоха още в средата на миналото десетилетие във фазата на обръщане към националното и антилибералното. Това трябваше да послужи като лекарство срещу отровата на несигурността, на засилените социални различия и икономическата нестабилност.

Почти всички нови държави членки на Европейския съюз, които преминаха през такъв период на дезориентация - най-късно това се случи с настъпването на международната финансова криза - решиха впоследствие да поемат по рационален курс на консолидация в сътрудничество с европейските партньори и, където беше необходимо - с международни кредитори. Силно лекарство вместо безредици, европеизация вместо радикализация.

Унгария, както и останалите държави от останалата част на постсъветската империя, премина през дълъг процес на преход - по-елегантно и по-лесно, отколкото това се удаде на по-малко опитните със Запада източни страни. Комунистическите елити бяха интегрирани, правителството беше ту дясно, ту ляво.

Но цената на това беше висока. Чрез неофициални договорки в новия свят на глобализирания неолиберализъм елитът си отряза голямо парче от тортата и натрупа привилегии. Същевременно той прехвърли на абсурдно раздутия държавен бюджет безчет социални плащания, за да запази крехкия социален мир. Това нямаше как да приключи благополучно.

Още по-интересен от исторически вродената слабост на неговите противници е обаче въпросът какво толкова по-различно и по-убедително направи Орбан, че избирателите почти не видяха алтернатива на неговия националистически и популистки курс.

Орбан залага идеологическа примамка на своя търсещ ориентир и дълбоко разединен народ, която дългосрочно обслужва не само Унгария, но и самия него: семейство, дом, вяра, ред, нация. Малко вероятно е по този начин да умиротвори и оздрави страната. Но с радикалната подмяна на елитите, с централизирането на властта и с провъзгласяването на една постоянна революция той постави теоретичните основи на продължително еднопартийно управление. Който не е с него, е против него, следователно - срещу Унгария. Това е начинът, по който политическите противници или се демонизират, или се игнорират.

Унгарският премиер звучи като Путин: някога сме били велики и пак ще станем велики. Не сме съгласни с мнозинството, но имаме основания за това. Напоследък Будапеща демонстративно пропагандира отваряне на изток и търсене на близост с Путинова Русия. Оттам идват атомната енергия и парите, но практически никаква критика.

Унгария е един от големите получатели на средства в Европейския съюз, но европейските партньори биват описвани като "имперски бюрократи" и лакеи на международните финансови пазари. Международните концерни трябва да осигуряват работни места, но вместо това "атакуват унгарските семейства и изнасят свръхпечалби от страната". В международен план това предизвиква гняв и протести. И какво от това? Така се събира по-голяма подкрепа.

Премиерът бива описван като популист. Но той е популист от нов тип - точно като, например, новият сръбски правителствен ръководител, националиста Александър Вучич: Европа, да, благодаря, ако ни носи предимства, но над всичко е нашата велика, горда нация.

Идеологията и на двамата е основана на концепцията, че има един хомогенен народ, чиято воля е насочена към истинското общо благо и се нуждае единствено от автентични представители, които да осъществят тази воля. Политологът Ян-Вернер Мюлер говори за хора като Орбан в своята "политическа теория на популизма". Мюлер показва как този нов популизъм функционира навсякъде в Европа като се насочва не към губещите от модернизацията, а към печелещите от нея: политически легитимно е само това, което се вмества в моралната ни концепция. Харизматичният ръководител се представя като човек, който знае от какво има нужда народът. Ако някой е на различно мнение, той не е част от "народа".

Тук прозира опасност, която ще се прояви и при изборите за Европейски парламент от силно антиевропейски страни като Австрия, Франция, Холандия и Унгария. Тази опасност идва от популисти, които твърдят, че говорят от името на народа, чийто глас в ЕС не се чува; и за нациите, които биват обезкръвявани, плячкосвани и принизявани. Толкова просто и толкова измамно.

За опозицията е трудно да се справи с тази стратегия, особено в Унгария. Защото, ако дясноконсервативният премиер постигна нещо през последните четири години, то беше обезкуражаването на неговите противници. Потискането им. Управляващата партия "ФИДЕС" процъфтява при хранилките на властта и благоговее пред лидера си Орбан заради усещането, че представлява истинската нова Унгария.

Маргинализираната левица е травмирана от "националната революция", която връхлетя като ураган с мнозинството от две трети в парламента за партията "ФИДЕС". Тя допуска нейните политици, които настояват за повече плурализъм, повече правна сигурност, повече разделение на властите и повече Европа, да изглеждат може би като по-добри демократи, но - в дискурса на Орбан - като по-лоши унгарци. Там груповата терапия вероятно е по-необходима от изборна победа.

А какво би сторил съюзът на левите, либералите и зелените за смяна на правителството с една изборна победа, ако по някакво чудо и обратно на всички прогнози, беше спечелил? Би ли могъл да управлява?

Чисто технически това би било трудно. Понеже много постове във властта са заети чак до следващия парламентарен мандат, а много закони са така написани, че могат да се променят само с мнозинство от две трети. Опозицията досега не успя да намери средство да се противопостави на патетичното нахлуване на национални символи и на определено антиинтелектуалната, насочени към малките хора и уютната посредственост политика, която замества политическото участие с парични подаръци и влияние.

БТА