Сърдете се на Удроу Уилсън. Народният мит гласи, че американският президент пуснал духа от бутилката в речта си с известните 14 точки, изнесена в крайната фаза на Първата световна война. Неговото насърчаване на самоопределението като основен принцип на международните отношения причинява поразии, откакто разпадането на империите бе последвано от раздробяването на държави.
Руският президент Владимир Путин очерта рамките на неделния референдум в Крим точно като някакво проявление на Уилсъновото самоопределение. Ако по-голямата част от народа на Крим иска да се откъсне от Украйна и да бъде управляван от Москва, кой може да отрече неговата демократично изразена воля? Западът не подкрепи ли решението на Косово да се изтръгне от сръбското господство? От своя страна, Западът обвинява Русия, че е разположила военни сили, за да наруши суверенитета и териториалната цялост на Украйна.
Тезата на Путин се пропуква още на първото препятствие. Каквито и да са аргументите за или против евентуално самоопределение в Крим, неделният плебисцит ще бъде всичко друго, но не и израз на демократично вземане на решения. Рускоговорящото политическо лидерство в Крим скъса книгата с конституционни норми и най-ненадейно организира гласуване. Гласуване под сянката на руски оръжия не може да бъде наречено легитимно.
Уилсън пък е клеветен несправедливо. Речта му от 1918 г. действително набляга на въпроса за самоуправлението на много от нациите, които изплуват на повърхността след разпадането на тогавашните империи. Той иска международни гаранции за държавите от Балканския полуостров, суверенитет за нациите от Османската империя и независима полска държава, която да включи "териториите с безспорно полско население". Уилсън също смяташе, че някои от европейските граници трябва да бъдат коригирани така, че да отразяват по-добре разпределението на народите по етническа принадлежност.
Но самата дума "самоопределение" не е спомената в 14-те точки, отсъства и от повечето изказвания на Уилсън за оформянето на следвоенния ред. Истината е, че преначертаването на границите, към което се стремяха тези от печелившата страна във войната, се дължи колкото на историята, практическите предложения и плячката за победителите, колкото и на установяването на единен организационен принцип за новия международен ред.
Може Уилсън добре да е разбирал това, защото в речта си споменава и друг ръководен принцип в международните отношения. Обещаното Общество на народите (известно още като "Лига на нациите") ще дава гаранции за "териториалната цялост" както на големите, така и на малките страни. Проблемът, макар и по-често отбягван, отколкото посрещан в днешно време, е, че неприкосновеността на границите често се сблъсква с искания държавните граници да бъдат приблизително сходни с тези на нациите.
Конфликтът между тези две идеи - териториална цялост и самоопределение - остава неразрешен в Устава на ООН и е постоянен източник на нестабилност и конфликти. В свят, в който много суверенни държави са смесица от етноси, включително малцинства от съседни държави - принцип, който издига етническата хомогенност отвъд установените граници - може много лесно да стане извинение за териториално разширяване или оправдание за принудителна миграция и етническо прочистване.
Резултатът е непременно избирателен подход, който признава, че силата на който и да е случай на самоопределение зависи както от контекста и обстоятелствата, така и от всяко ненарушимо правило. Путин трябва пръв да признае някои от противоречията: въпреки че той настоява за правото на кримчани да се откъснат от Украйна, чеченските призиви за независимост от Русия са посрещнати с брутална репресия. На народите на Ингушетия и Дагестан никога няма да бъде даден референдум. Самоопределението работи само за тези, които искат да се присъединят към Русия, но не и за тези, които искат да напуснат.
Путин не е единственият, който прилага избирателно принципа. Съединените щати също си имат своите свади. Самите те са създадени посредством акт на отцепване. След това САЩ водят тежка и скъпоструваща гражданска война, за да предотвратят отделянето на южната Конфедерация. Неотдавна американската политика бе водена колкото от политически реализъм и национални интереси, толкова и от която и да било друга водеща философия. Независимостта за Косово, ще признаят американски дипломати, бе "труден случай", макар че поведението на Сърбия й коства собствената легитимност. Историята и политиката очевидно изискват Вашингтон да защитава Тайван, но политическият реализъм наложи паралелно с това САЩ да отрекат правото на Тибет на самоопределение. Съединените щати подкрепиха независимостта на Южен Судан, но се противопоставиха на това Абхазия да бъде независима.
В Западна Европа Шотландия скоро ще организира (напълно конституционен) референдум дали да се отцепи от Обединеното кралство. Каталонските лидери искат същата възможност, но правителството на Испания не им я дава. Мадрид казва, че няма проблем с шотландското отцепване от Обединеното кралство, но все още отказва да признае Косово за държава.
Ако може от всичко това да се изведе някакво твърдо и бързоприложимо правило, то е, че не може да има такова правило. Призивите за самоопределение трябва да бъдат поставяни в контекст и претегляни заедно с въпроса за териториалната цялост. Отцепването не може да бъде използвано като извинение да бъдат заграбвани територии и процесът трябва да зачита местните конституции. Историята, културата, географията и уважението (или неуважението) към малцинствата, също трябва да бъдат взети предвид. След всичко казано, невинаги е толкова трудно да се разграничи легитимното от подозрителното. Никой не поставя под въпрос шотландския референдум. Гласуването в Крим обаче е съвсем друга история.
БТА
