Милата ни Родина е самата стара и грозна „лудница“ – затворът с насилствените терапии, с целия набор от клинични психопатии – поразили водачи и водени.

 

 

Болката се нуждае от име и от език, на който да бъде описана.

България е името на много болки. Тя е название на колективна психическа травма. Това колективно травматично битие наричаме психиатрична държава.

Могат ли цели общности да „полудяват“? Доказано е, че могат – поразени от когнитивни и емоционални разстройства, завличани в ямата от маниакални водачи и зли обстоятелства... Двуглавата хидра, пожелала да управлява държавата, е поредното доказателство за болезнен промискуитет, за тотален упадък на политическите идентичности. Главите не могат да се понасят, но са принудително заедно върху политическото туловище. Така е защото шизоидът е възвишен и „национално отговорен“, той дочува гласовете на отвъдни реалности и чете послания, недостъпни за нас, обикновените хора.

Всяко позоваване на „лудостта“ е прекомерно обобщение. В него са напъхани легион нюансирани болки, осъзнати, но най-вече неосъзнати щети. За част от тези болки говорим. За йероглифите на упадъка.

٭٭٭
Когато живееш в мрака е трудно да го видиш.

Българският народ не разполага с език, на който да изговори своята болка, да я разпознае и да върви към лечение. С примирението на погиващ той търкаля нарастващо кълбо от неврози и психози, от болезнени фиксации и фрустрации...
Никой болен не си избира болестта. Тя го намира.

Но дали болният все още може да си намери лечител?

Истинският екзистенциален въпрос не е кой ще бъде избран за поредния началник на психиатричната държава, а кой и кога ще се наеме да диагностицира и лекува мащабния психопатичен кризис на днешното българско общество.

В сивия дом

Опитът на лудостта има значение.
„Аз е някой Друг“ е казал някога Рембо. Но и „ние, българите“ сме някакви Други. Другият е тайнствената сърцевина на депресията.
Вървим понесли тайните си по пътя на Прехода. Яхнали стара и куца кобила. Кобилата не знае коя е, а ние не сме наясно къде отиваме.
Пътят към Ханаан е древен фантазъм, божествен пълнеж на пустотата.
Преходът свърши не защото сме запълнили пустотата, а защото трайно сме се настанили в клиниката. Клиниката е нашият Ханаан, скръбното ни обещание.

Милата ни Родина, психиатричната България, е разлагащият се труп на едно квазиполитическо чудовище. Чудовището се прави на европейска държава, основана върху граждански ценности и правни стандарти. Но не е държава, имитативно чудовище е.

Милата ни Родина се определя като република, но си е царство на архаичния фалос. Фалосът е подчиняващ, инстинктивен и фасциниращ. Няма как да бъде прикрит, всекидневно наличен е.
Милата ни Родина е самата стара и грозна „лудница“ – затворът с насилствените терапии, с целия набор от клинични психопатии – поразили водачи и водени.

Лудостта е дефицит на реалност. Или е обилие на квазиреалност.

В психиатричната държава действителността е отменена в името на илюзията и делюзията. Нейните обитатели са ветерани от войните на фантазиите с реалността,  с непоносимата й тежест. Те са разделени на леви и десни, на фили и фоби, на невротици и психотици... Невротиците са със Закона, психотиците са срещу него. Но всички се подозират и мразят едни други. Принудително настанени заедно в сивия дом на лунните тревоги.

Народът

Някога лудостта била карнавална, вплетена в площадния живот. Докато не я подгонили към усамотението на клиниката. Карнавалната и истерическата стилистика са родствени, твърди Ренате Лахман. Но вече няма карнавал, има само клиника.

Видимата лудост приижда с отпуснати ръце и с нарастващ безпорядък. Невидимата лудост, меката патология, крие симтомите си, но не ги отменя.
В сюблимните часове на историята съществува един романтически възвишен Народ. Той е „луд“ по експресивно въздействащ начин. Това е народът на Вазов и Захари Стоянов, който драматично преминава от еуфория към депресия.

В дългите часове на провала и отчаянието целокупната държавна територия се заема от унила психиатрична общност. Когато ясно се осъзнае какви слепи водачи и беснуващи надзиратели си е избрала психиатричната общност, лесно ще се отсъди що за народ е останало от Народа. Лесно ще се разбере, че за него е настъпило времето на лунните часове.
Народни маси трайно предадени на битие без радост. Народ затънал в делириуми, разпънат от шизофрении, разломен от истерични припадъци, от неосъществени любови и трагични раздели...

٭٭٭
„Народът“ е фундаментален идеологически фантазъм.
„Народът“ е спектър от спекулативни употреби.
Чрез Народа се държи контролът върху символния универсум. Затова той е обект на непрестанни аспирации, отвличания, магически заключвания.

В психиатрията всеки иска да е откъм Народа, да говори и съди от негово име. Редом с него тук трескаво се крадат понятия като „Европа“, „евроатлантически ценности“, „демокрация“, както и носталгични политически абревиатури. Болните все по-слабо разпознават смисловия обхват на тези понятия, но знаят, че имат цена. Затова крадат, не прощават.

Отвъд възвишения фантазматичен Народ съществува един малък психически изтерзан народ – незабележим, странно вглъбен в себе си. Изоставен в маргиналията, кръстен в купела на недоимъка, изложен на агресията.
Там където няма символни сглобки, има болезнена социална фрагментация, непримиримо воюващи афективни популации. Малкият народ не притежава нито единство, ни политическа ефективност, нито свобода. Една насилствено инфантилизирана общност, заградена от надзиратели, предвождана от психопати.

Езикът

Битието е вкоренено в езика, но там е вкоренена и лудостта.
Докато търсим какво да кажем, мълчанието става нашият постоянен отговор.
За психически болния народ езикът ускорено губи комуникативния си потенциал. Превръща се в тъмница, която бележи провалите в адаптацията.

В психиатричната държава снагата на света вече не може да бъде вдигната и понесена от езика. Там всеки смисъл се разлага и се трансформира в безсмислица. Всеки авторитет бива осквернен, а словото му оспорено.

Никой не е Наполеон в собствената си клиника – всекидневно ни убеждават в това. И повечето пациенти го вярват. Затова гледат да преживеят в убежището на някоя по-скромна самоличност. Да се откажат от последната радост на високомерното име, на присвоената идентичност, на френетичната реч – нали радостите на психически болния са дар от дявола! И са извор на колективни беди.
Истината ни предизвиква и ни призовава като морални и верови същества. Истината се нуждае от доказателства, лъжата – не. Да припомним онова огорчение на Иисус, запаметено от евангелието на свети Йоан – „А понеже Аз говоря истината не ми вярвате.“

Лъжата е поле на диаболично подвижничество Тя е семантичен капан, хлъзгава информационна рампа, на която действат користно повратливи умове. Лъжата мачка самия живот и го прави негоден за живеене.
Сивият дом не е време и място на истината. Нито на щастието – разбрали сме го.

٭٭٭
Клиниката е тайна, която езикът ревниво пази.
В клиниката дълбоко и основателно вярват, че който държи речта, той доминира и конфигурира ситуацията. Слушателят е безалтернативно подчинен и парализиран.
Обсценната (мръсната) реч, обичайно присъща на маргиналията, е съзнателно официализирана в клиниката. За да се докаже, че няма нищо чисто, че светът е помийна яма, в която всички с радост се плискат.

Езикът в психиатрията отдавна не е дом на битието, а обиталище на клишето. Клишето е печатница за мисловни стереотипи. То е симптом за умора, апотеоз на едно-и-същото, колективна склероза.
В колективната речева нищета с радост поминуват полуграмотни ексцентрици, агресивни фанатици, напълно безсловесни „народни избраници“... Там дебнат и безсънните господари на публичността – фатално умислените и „важно“ споделящи прозренията си „аналитици“. Внимателно селектирани и протежирани, те ползват езика, за да прикриват вулгарните слабини на властта.

Миналото

Миналото боли.
Подозрението на повечето пациенти е, че тази болка е резултат от дейността на трансисторични организирани престъпни групи.
Миналото не е друго, а съучастник на Злото.
Миналото е мрачно гробище на закоравели престъпници.
Миналото е неизбежно виновно пред нечие умно и свръхпочтено Настояще. Затова в параноичните отдели на психиатричната държава се води неспирна война с последиците от Миналото. С престъпната му природа.

Обитателите на клиниката са се разделили на непримиримо враждуващи лагери. Всеки разравя и заравя своя парцел от мрачното гробище. И се радва на изровеното.
Истинският приоритет на клиниката не е херменевтиката на миналото, а екстатиката на душите. Важно е не да разберем по-добре исторически далечното, а да намразим по-дълбоко и страстно жертвите и тъгите на Другия.

Жаждата да се мъсти доминира над способността да се скърби. Скръбта е прекалено сложен психически товар за пациентите, затова препоръчително се избягва. Докато отмъщението е архаична лечебна процедура, изпитан механизъм за разтоварване.

Големият брат

Европа е заклинание и терапевтична парола за ръководните фактори в клиниката.
Европа носи името на жена, но е конструирана в името на Отца. Спрямо тежкия живот в клиниката тя е нормативна претенция, нарцистично изнемогване, фантазмено прелъстяване...
Европа е древна утроба, люлка на желани и нежелани чеда. Големият брат е нежелано заченат в тази утроба.

Големият брат е фигура на доминация. Инстанция на репресия, но и инвестиране на надежди. Той ни наблюдава, за да ни плаши. Той ни забравя, за да ни тревожи. Неясни договори го обвързват с началниците на клиниката. С нас, обикновените пациенти, изглежда не го обвързва нищо съществено.

Големият брат е невротизиращ хоризонт. Отчаяно се стремим към любовта му, с копнеж да ни хареса и признае. Да ни отреди някое друго, по-спокойно отделение в клиниката. Не го прави!
Малко прелъстени, много изоставени... – така живеем.
Всички затворени в общата клиника, всеки „захвърлен в своята нощ“ (Мишел Фуко).

Страдаме от факта, че не можем да се докажем пред Големия брат – този древен и енигматичен вълк, легнал „на прага на бляновете ни“.
Поради тази фундаментална изнемога отдавна сме забравили, че истинският живот не е прицелен в канцеларията и в трапезарията на Големия брат, а в хоризонта на мъдростта и в скромната радост на творчеството.

Началникът

Всяка психиатрична държава си има началник.
Някой смятат, че е наместник на Разума, но той е част от лудостта.
Обща тайна е, че Началника има идентификационни проблеми. Той си е пренаписал биографията и отдавна е някой Друг. Дълбоко вярва, че отглежда „вишнева градина“, но в действителност я изсича. Убедено твърди, че е герой от Съпротивата срещу злото. Повечето от невротиците също поддържат подобни тези.

Когато се случи да го подгонят и няма къде да избяга, той регресивно се сгушва в изначалието на детската си невинност.
Началникът не злоупотребява с властта, той самият е инструмент на нейната зловредност. Този инструмент се задейства от сложна психическа смес от яд и ярост, от високомерие, страх и ненавист...
Началникът е строг към подчинените, но е любезно преклонен към по-големите началници. Истинската тактика за оцеляване в голямата лудница на света предвижда ранно прихващане на чуждото желание. Когато отдалеч прихванеш желанието на Големия брат, можеш по-лесно и сластно да го удовлетвориш.

٭٭٭

За нас, обикновените луди, Началника е поле за психически инвестиции.
По линия на страховете той е човекът, който пази лудницата. Фундаментален фантазъм е сценарият, според който лудницата всеки момент ще бъде нападната от коварни и страшни праидеологически същества.

По линия на интимните идентификации Началника е съкровена част от сплотената ни простолюдна и налудна общност.
По линия на речевите разстройства е постигната още по-обнадеждаваща близост.
Езикът е доминиран от правилата, речта е поле на импровизациите – като начетен лингвист Началника добре знае това. Неговата реч е радикално кризисна – смесване на факти и фантазии, трескаво фабрикуване на субективно изкривен свят. Речта тече възбудимо, скокообразно, тавтологично. Отличава се със специфична нарцистична граматика, с фиксация върху Аз-конструкциите. Синтактичните пропадания успешно партнират на неясната мисъл – въздигат говорещия в ранг на оракул.

Словесният делириум на Началника е автоеротичен – той владее способността да накара дори собствената си реч да му благодари и да го целува.
Енигматичната реч и магическото присъствие на Началника създават контрадепресивни убежища. Места, където пациентите се скупчват като митично стадо с умислено наведени глави. Това е самата измамна представа за осенение – небесен проблясък, сигнализиращ наличието на мъдър план, на верен път и дълбок смисъл.
Не всички в клиниката обичат Началника. Още по-малко му вярват. Знаят, че е циничен, лишен от емпатия.
Но любопитството продължава да надделява – какво все още иска той от нас? Тази епистемологична криза го прави неизбежен, повторим, вторичен. „Вече видян, но въпреки това отново пожелан“.

Грандиозният Аз

Самохвалкото е персонаж от каталога на нарцистичните разстройства.
Самохвалството е фатална зависимост от компенсаторно създаден образ. Не просто голямо Его, а грандиозен Аз. Сам си създаваш образа, сам си го разнасяш из психиатрията. В копнеж да бъдеш харесван, ласкан, признат, обичан... Винаги готов да се снимаш със самия себе си.

Неосъзнатата цел на Самохвалкото е да пренапише колективната депресия като личен триумф. Той непрестанно подканя психиатричната общност да съпреживее неговата драма и да забрави за собствената. Това е самоотричане, към което клиниката е трайно приучена.

٭٭٭

Самоизмислянето (фантазирането на себе си като друг и различен) е невротичен ефект. То е отчаян опит за самозабрава, затова обичайно граничи с опиянението, с делириума, с прогресираща загуба на чувството за реалност.
Самохвалството е насочено навън, но и навътре. То е битка с Нежелания-в-мен, с неуспешно прогонения Друг.
Нарцистичните разстройства са събудените гласове на дълбинния страх. Субектът на фантазирането подозира кой е той в действителност и се страхува от това знание. Затова се стреми да го изтласка, да го скрие най-вече от себе си.

Страхът

Психиатрията не ни принадлежи.
Ние принадлежим на нея.
С души дълбоко разцепени от реални беди и надценени фантазми.

Клиниката е свят, който се управлява от забраната и страха. Тя е окото, което ни наблюдава, кракът, който ни преследва, ръката, която ни дава хапчета.

Там където няма хоризонт на надеждата има Министерство на страха. Министерството на страха блокира насладата, размесва я с уплаха, инсталира тревоги и нагнетява фрустрации.
Страхът е фундаментален афект. Той е авангардно изнесен пред всяко предполагаемо катастрофично събитие. Управлението на страха включва набор от сугестивни потоци, силови структури и репресивни техники.

Страхът се нуждае от образ, а образът се нуждае от логистика. Така се е родила Инквизицията – институцията, която превежда спазмите на колективния невротизъм на езика на пречисващото насилие.
Вещицата е колективна измислица, патологичен проектив на неосъзнати страхове. В лудницата стереотипите на преследване действат повече от ефективно – има разписан широк спектър от „вещици“ и белези за тяхното разпознаване. Тези стигматизирани персонажи биват назидателно изобличавани, поругавани и пращани на специална терапия.

Вещицата има и тази важна диаболична роля – да възбужда и разтоварва похотта на патологичния колектив. Патологичният колектив тайно мечтае да отлети, качен на някоя метла, към върха Брокен – в нощта на всички ексцеси.

٭٭٭

Репресивните наративи са гарант за просперитета на клиниката.
Някъде в подземията на нашия скръбен дом дебнат пълчища „тролове“ – грозни сквернословни същества. Когато някой си позволи да се усъмни в легитимността на лудницата или в ефективността на терапията, те изпълзяват от дълбините и обезобразяват нахалниците. В психиатрията няма място за съмнения, тук насилието е пределната форма на отговорност и искреност.

Има пряка болка, има и подражателна болка. Болката и страхът са миметични (подражателни), в психиатричната държава това е аксиоматика.

На особена почит тук е онзи стар психолог Едуард Торндайк. Възползвайки се от липсата на дружество за защита на животните, безмилостният Торндайк правил опити с плъхове. В центъра на експеримента били два нещастни плъха, поставени в съседство. На единия пускали ток и той реагирал в съответствие с причинената болка. Плъхът, върху който нямало пряка интервенция усещал ставащото със съседа му и реагирал по сходен начин. Разигравал версията, че е обект на същата агресивна процедура. Това подражателно реагиране на чуждата болка е наречено „индуциран болеви шок“. Използва се често и дава добри резултати.
Плъховете на Торндайк ни казват, че страхът и болката извират от страданията и агонията на Другия.

Боли ме Другия, това е фундамент на психическата реактивност в клиниката. Ето защо сме научили добре урока си – винаги някъде някой плъх бива зареждан с ток. А ние сме неговите миметиращи събратя по съдба.

Фундаменталният страх

Болестите имат общи симптоми, но болките се отличават с индивидуализиран синтаксис. В клиниката живеем и умираме, за да придадем индивидуален блясък на болестите.

Повечето от пациентите са пропуснали да прочетат за тъгите и суетите на Еклесиаст. Затова се уповават на популярни наръчници от типа „Как да успеем в клиниката!“
Според водещите експерти в сивия дом човекът вече няма душа, а инсталирана информационна платформа. В тази платформа няма място за полярността на душата, за смирението, за паметта, за спасението... Това са стари антропологични формати, които трябва да бъдат прочистени.

Затова специален корпус от „експерти“- наемници се е заел да трие дисковете на колективната памет и да ги подменя с нови. Всички разкази ще бъдат редактирани и пренаписани. Всички стари герои и мрачни конфликти ще бъдат отдадени на политкоректно поругание. Ни мъж, нито жена... Ни черно, нито бяло... Ни Страшен вълк, нито Червена шапчица...

Светът на митовете, на приказките и на историческите разкази е сглобен от фундаментални опозиции. Именно тях  настървено и успешно разгражда постмодерният мутант – по пътя към гладкото нищо.
В условията на нарастваща несигурност и линееща идентичност обитателите на клиниката ще стават все по-подозрителни, стероидно „красиви“, политкоректно страхливи, компенсаторно крадливи... Началниците ще продължат да трупат запаси като невротизирани катерици, погрешно тълкувайки богатството като синоним на възвишеното и път към спасението.
Жадно поглъщаща паст е гротескна, истерична е. Тя олицетворява целия набор от болезнени страсти и спазми, разтърсил клиничната общност.

Малцина от пациентите проумяват, че фундаменталният страх извира не толкова от пресата на властта и смъртта, а от живота – от екзистенциалната пустош, от изтритите дискове, от изтъняването на смисъла...

Илюзии

Реалността също може да боледува. Изкривена до неузнаваемост, насилствено въдворявана в клиниката.
Обитателите на психиатричната държава пишат високопарни визии за бъдещето, но живеят с подръчни илюзии в настоящето. Всеки иска да построи Бъдещето, докато истинското предизвикателство е да се изгради Настоящето.
Когато не си способен да твориш и градиш в реалното, си създаваш илюзорни светове и автомитологии. Фиксираш се в мними лични успехи и в щети, чиито причинители винаги са някакви лоши други.

Фигурата на Лошия друг ни избавя от собствената посредственост и трайно ни закотвя в архаични наследства. В магическата вселена заклинанието успешно ще се справи със злото, ще блокира вредоносната й природа. Но в социалния свят не става така, там антидепресантите не достигат, клиничната мафия просперира, санитарите дебнат настървено зад ъгъла.

Болните затова са болни, защото не могат да схванат разликата между лекотата на магическата вселена и тежестта на социалния свят.
Поради тази фатална цепнатина в психиката те избират магическата вселена. Сплотяват се като архаична племенна общност, предвождана от шамани с лечебни барабани.  

Барабаните бият, пациентите маршируват на път към клетките... Едни вървят към бъдещето, други към миналото. Важно е да не се задържаме в настоящето!
Началника и по-малките началници приветливо махат с ръка от прозореца на небитието... От прозореца се вижда, че родната клиника е приютила странни, девиантни форми на патоса.

Бог отминава всички с чувство, което ни е познато.
Бог продължава да вярва, че е създал рая, а не клиниката.
А ние продължаваме да вярваме в Него! И не спираме да го търсим на пазара на психотерапевтичните услуги.

Историческото обещание

Слепотата на стадото е фундамент, върху който седи пастирът. Пастирът си има своите демони и съвсем не му е до стадото. Но стадото никога не разбира това, то е подчинено на патологична фиксация.

Основният въпрос пред психиатричната държава е достатъчно стар –  „Какво е нашето здравно бъдеще, историческото ни обещание?“
Какво очакваме от историята, от нас самите, от света, от децата ни...?

Клиниката се нуждае от ясен отговор на тези въпроси, защото безцелността и празнотата са в основата на депресивните състояния.
Блокираното от Закона желание е травма, но още по-травматична е самата липса на желание. Депресията ни връхлита, защото желанието е умряло и хоризонтът на чудото се е слегнал. Чудото беше наблизо, но вече го няма...

Приличаме на куриерите на Кафка, които вече нямат съобщения, но продължават да тичат насам-натам поради ролята, която са поели и клетвата, която са положили. За да не сложат край на живота си, те си подвикват безсмислени изречения и се правят, че все още има нужда от тях.

Така и ние, подвикваме си по навик опустели пароли и обикаляме слепите улички на нашата безнадеждност...
Няма лечител за душата на болния български народ.
Някой като онзи доктор, който бдял над болната душа на Сабина Шпилрайн.
Няма вече и историческо обещание.
Няма кой да мисли пристрастно съдбата на болните. Но и на насилниците, тези нещастници изгубени в иронията на света...

٭٭٭

Тази врата беше единствено за вас, но вече е време да я затворим... (по Франц Кафка, отново).
„Но ние...!“
„Не може ли, все пак...!“
Стоенето пред вратата не съвпада с промяната на съдбата.

Поради това значимо разминаване ще продължим да чакаме „пустотата на нашата заблуда“ (Мишел Фуко) все някога да отстъпи под натиска на Истината и Разума, на Светлината и Свободата.