То се превърна в обичайно поведение в тениса на високо ниво, подобно на свития юмрук при спечелване на сет и възклицанията към треньора след грешка. „Пъшкане" е твърде ограничено наименование за него. Звуците на днешните професионалисти се простират от охкане до френетични крясъци. Свършиха дните на тихите мачове, прекъсвани само от ударите по топката с ракетата. Подобно на натякването към съперника в крикета и хвърлянето на бухалката в бейзбола, пискането в тениса се смята от някои играчи и зрители за болест на играта.
И трите порока съществуват от години. Най-известните охкащи тенисисти в началото бяха Джими Конърс и Джон Макенроу. Звезди на 70-те и 80-те години и едва ли известни с куртоазията си на корта, те пъшкаха с показно напрежение. Но докато можеха да твърдят, че издишат с усилие по време на особено тежки мачове, то Моника Селеш разшири тази практика. През 90-те години тя бе пионер на крясъците при всеки удар, без очевидна връзка с напрежението. Селеш бе една от няколкото успешни тенисисти в пъшкането, тренирани от американеца Ник Болетиери, заедно с Андре Агаси, сестрите Уилямс и Мария Шарапова. Болетиери твърди, че тактиката е „изпускане на енергия по конструктивен начин". При ниво над 100 децибела воят на Шарапова е почти толкова силен, колкото на дъскорезачка или на хеликоптер. И Рафаел Надал реве, дразнейки съперника си Роджър Федерер. Но дори и Най-великия на всички времена, както наричат Федерер феновете му, крещи при стрес.
За разлика от мятането на бухалката в бейзбола, пъшкането в тениса доказано дава на играча предимство. Две отделни изследвания сред колежански тенисисти установиха, че скоростта на техните сервиси и ретури нараства с 4 – 5 на сто, когато пъшкат. Авторите отбелязват, че подобно подобрение е било наблюдавано при щангите и бойните изкуства. Най-вероятната причина е допълнителното напрежение, създадено от пъшкането в ключовите мускули на състезателя. Тонът на крясъка също изглежда от значение. Анализ на 50 изпълнения от някои от Топ 30 тенисисти показа, че мъжете викат с един полутон по-високо в мачове, които губят, и че разликата в тона е била ясна от началото. Не е ясно обаче дали тази промяна е била причина, или следствие на слабото представяне. Играчи, търсещи повече причини да отприщят вътрешния си крясък, би трябвало да следят и ефекта от звуците на съперника. Експеримент, при който анкетираните е трябвало да отгатнат посоката на ударите на видео, установи, че придружаващите ги пъшкания на всякакви честоти забавя времето на реакция. Необходими им са били още 30 милисекунди да установят посоката на топката, през които тя би изминала два фута.
При толкова убедителни доказателства за ползите от пъшкането и големите печалби при победа – наградният фонд на турнир от Големия шлем обикновено е $40 – 50 млн. – направо е за учудване, че въобще има тихи мачове. Мерки срещу прекомерните крясъци не изглеждат вероятни. Слуховете за въвеждане на „викометър" на корта за установяване на максимален звук отшумяха преди 5 години. Съдиите имат право да отнемат точки на играч, предизвикал „преднамерено затруднение" на опонента си, но рядко го правят. „Тишина, моля", любимата им забележка, е предназначена само за тълпата. В предвидимото бъдеще феновете ще трябва да се примирят с непристойния шум.
