1. Докато някой ти бърбори от ъгъла на хола, потискащото чувство за самота се притъпява, отдръпва се, стапя се до поносими стойности, които можеш да разтвориш бавно в чаша кафе, чай, вино…

Залъгваш нуждата си от общуване с малкия екран - няма ги децата, в чужбина са, в големия град, там са и внуците, и лятото дори не си идват, далече е, много трябва да се работи, скъпо е, но има Гала, има Миглена, те говорят приповдигнато, напоително, няма пауза в речта им, просто не млъкват, не можеш да останеш с мислите си, камо ли със страховете, самотията, старостта…

2. Телевизията те дарява с илюзията, че владееш положението, че си властелин на ситуацията, че всичко зависи от теб - за разлика от живота…

Избавлението е на едно дистанционно разстояние - с едно копче можеш да изгониш досадния персонаж от екрана, да го накажеш с изключване, да го разкараш, пак с това копче можеш да се пренесеш другаде, в друг свят, на друг континент, където е по-цветно, по-оптимистично, където хората са по-красиви, къщите - по-големи, слънцето - по-ярко…

3. Малкият екран напълно задоволява мазохистичния комплекс на българина.

Да бъдеш дразнен, вбесяван, да те ядосват неканени събеседници, проникнали в дома ти, да ти говорят глупости, да позволиш да те настъпят по мазола, да разрешиш някому да ти внушава колко си жалък, нещастен, дребен и незначителен… Безценно…

4. По телевизията всичко е лесно - изпяваш една песен за две минути и после… о, после - слава, пари, слава…

“Ваджишката кутия” пази своите тайни, не разкрива мъчителните часове, предхождащи тия две минути блясък, не показва дългите дни подготовка, не обяснява огромното напрежение, психическия тормоз в някаква Къща, безкрайните досадни снимки на тъпоумната игра, в която се печелят страхотните суми, не вдига завесата пред компромисите, пред чудовищните изисквания, не дава гласност на съмненията, всичко е… две минути, пет минути… цял живот…

5. Телевизията те храни с илюзията, че участваш. Ти си в студиото, ти си на площада, ти си в космоса!

Баумгартнер скача, камерите те водят при него, ти скачаш с него, ти си герой, ти протестираш, понеже гледаш новините, ти не си пасивен участник, понеже чакаш изборните резултати в късна доба по телевизора, ти вдигаш телефона и кресваш на Милен Цветков, пускаш един есемес за любимия играч или за болното дете… ти си част от света… няма нужда да ставаш от креслото, има си телевизия, ето затова я гледаме… за да се самоизлъжем…