Навършват се три години от руската агресия срещу Украйна. Въпреки че Путин я нарече „специална военна операция“, пълномащабната война взе милиони жертви – убити на огневата линия, затрупани под разрушените жилища, осакатени, осиротели, прокудени.
Опитвам се да си представя ранната утрин на 24 февруари 2022 година – първите бомбени удари, грохота, стъписването, паниката, безмълвният потрес на хората, първите съобщения в медиите, в социалните мрежи, към Киев се движи огромна колона от руска военна техника, Киев ще бъде превзет за една седмица, президентът Зеленски ще избяга на Запад, Украйна ще бъде руска, както вече е Крим! Първият удар върху хората, все още спящи, все още в прегръдките на съня, които не са допускали, че ще бъдат нападнати, че подобна вероломна агресия над страната им е възможна.
Сякаш отново прозвуча смразяващият глас на Юрий Левитан, наречен „Гласът на века“, който в ранното утро на 22 юни 1942 г. съобщава, че Германия е нападнала Съветския съюз „без никакво обявяване на война“. Това е гласът на войната. Хората са замръзнали по местата си, ужасените им погледите са вперени в небето. В зимното украинско утро няма глас – хората са събудени от трясъка на ракетите, самолетите, бомбите и снарядите, които Русия изсипва над техните домове.
След като руският президент многократно е заявявал, че няма намерение да напада Украйна, светът се убеди, че той си играе с думите и думата му не струва нищо. Когато домът ти е превърнат в пепелище, под което чуваш стоновете на затрупаните, потресеният разум не може да разсъждава, въображението не е способно да си представи онова, което предстои. Никой не си е представял, че предстоят три години на ужас.
Усетих малка частица от този ужас, в който от три години украинците живеят денонощно. През лятото на 2023 г. бях поканена да представя в кореспондентския пункт на БТА в Одеса книгата си „Молитва за Украйна“. Безкрайно съм благодарна на Кирил Вълчев за тази покана, защото когато стъпиш на територия, на която се води война, представата за нея коренно се променя. Тя е в лицата на 18-годишните момчета с униформи и автомати, които стоят на граничните пунктове. Тя е в очите на войниците, който охраняват центъра на града, защото достъпът до него е забранен. Тя е във всеобщата спотаена тревожност, която е физически осезаема. Тя е в патериците на инвалидите, с които се разминаваш по улиците. Нейният фон са виещите сирени, предупреждаващи за въздушно нападение.
От съображения за сигурност бяхме настанени в хотел „Бристол“, един от културните паметници на града. Изтънчен и великолепен хотел, който поразява с вкус и мяра във всеки детайл. Какъв ли би бил този черноморски град, ако не беше войната! Какво ли би било, ако брегът не беше затворен за посетители, ако човек можеше да отиде до пясъчната ивица и да пипне любимото море! Но достъпът и до морето беше забранен, защото оттам се обстрелва.
При ракетен обстрел на Одеса преди две-три седмици беше ударен и хотел „Бристол”. Гледах кадрите с разрушенията, обезобразената му фасада, отнесените глави на скулптурите от двете страни на главния вход, съборената козирка на сладкарницата, разположена на тротоара на една от най-живописните улици на града. Моят хотел, моята стая – чрез разрушения хотел сякаш войната влезе в моя дом. Познатото чувство, когато плачът би бил облекчение, но той не идва. Като че ли вътрешно и външно се вкаменяваш.
Вкаменяваме се от своето безсилие и неспособност да помогнем, а през цялото време се питам – те, те как живеят? Как издържат на всичко това? С каква сила превъзмогват отчаянието? Как не полудяват от ужас? Как не умират от скръб по убитите си близки? Как издържат на студа, на липсата на ток, вода, храна, лекарства? Как се движат сред разрушените сгради? Как успокояват децата си, как ги приспиват?
Докато украинците понасят несгодите, политиците лицемерно говорят за мир. Повтарят, че войната не е решение. След като не е решение, защо Путин започна тази война?
След като нападна Украйна, Путин не престава да говори за мир, но по неговите условия. Засега наглото му поведение печели. Ако се приемат условията на агресора, той може да спре войната, но и апетитът му ще нарасне. Вината на Украйна е, че не приема желанието на Кремъл да решава нейната съдба и три години не се предава. Три години лицемерните миролюбци не спират да я призовават да спре съпротивата. Не сме чули да имат някакви искания към агресора.
След като Доналд Тръмп за втори път влезе в Белия дом, той започна „перестройка“ на света. Неговият глас за мир се извисява най-останалите. Предлага мир чрез преговори с агресора, без участие на жертвата. Асен Генов сполучливо го оприличи на човек, който хвърля през балкона парчета от Украйна на телефонния измамник Путин.
А в случая трябва да се помни предупреждението на Владимир Буковски: „Първото, което трябва да помнят всички, които си имат работа с хората на КГБ, е, че с тях не можеш да се договаряш. Всички западни политици се провалиха в това отношение, с изключение на Рейгън“. Колко ли още комунистическият колос щеше да стои на глинените си крака, ако не беше твърдата и праволинейна политика на Рейгън!
След като преди две десетилетия Путин нарече разпадането на СССР „най-голямата трагедия на ХХ век“, трудно обяснимо е защо сега Тръмп му помага в стремежа да го възстанови? Разбираем е големият страх на американския президент от нарастващата икономическа мощ на Китай, главната заслуга за което е също на САЩ. Ала като не знае предупреждението на Буковски, той наивно си въобразява, че ако направи реверанс на Русия, ще попречи на китайско-руско сближаване.
При нападението Русия силно подцени Украйна и чак след като плановете ѝ за бърза победа унизително се провалиха, видя, че се е излъгала. По всичко изглежда, че предстои сега и Тръмп да се провали по същата причина. Украйна показа на света, че не трябва да бъде подценявана. Тя няма военна мощ, сравнима с великите сили, но през изминалите три години показа други качества, които изумяват света. Оръжието, което тя противопостави на агресията, е непоколебима воля за свобода и несломима сила на духа.
През 1994 г. Украйна се отказа от огромното количество ядрените оръжия от съветско време, останали на нейна територия, и ги предаде на Русия, а президентите на САЩ и Русия и британският премиер с подписите си се ангажираха да гарантират териториалната ѝ цялост. С руската агресия тя се оказа измамена и предадена. Ако беше запазила поне част от тези оръжия, те със сигурност щяха да бъдат по-надежден гарант за независимостта ѝ, отколкото Будапещенския документ, който се оказа лист хартия.
Историята помни и друга световна измама на лист хартия, когато в края на Втората световна война е договорено „процентното споразумение“ между съюзниците. То предвижда влиянието в Унгария да бъде поравно, но само десет години по-късно взаимната договореност е прегазена от съветските танкове. Подобно е съдбата и на България. Сега същото се случва с Украйна.
Агресорът не може да бъде спрян с договори. Доказва го и Мюнхенското съглашение от 1938 г. То трябваше да бъде гаранция за мир, но след него започна войната. По ирония на злата историческа съдба на същото място, където без нейно участие някога беше решена съдбата на Чехословакия, сега се обсъжда съдбата на Украйна. Още не се е стигнало до решение. Украйна даде ясни сигнали, че няма да допусне нейната съдба да се решава без нейно участие и против нейната воля.
През трите години на война видяхме твърдата решимост на украинците да не се предават. Това ми дава увереност, че както не ги уплаши „непобедимата армия“ на Путин, така няма да се огънат и пред Тръмп.
Трябва да се преговаря за мир, но мир няма да се постигне чрез сделка с агресора. През следващите месеци и години в Украйна ще се решава мирът не само в тази стана, а мирът в целия свят. Това може да се постигне само с общо съгласие.
Говорещите глави казват, че и най-лошият мир е по-добър от най-добрата война. Горчивата истина е, че всяка война е следствие от лош мир.
