Кенет Рогоф
Финансовите министри и централните банкери, които се събраха в Маракеш за годишните срещи на Международния валутен фонд и Световната банка на 9-15 октомври, бяха изправени пред изключително съчетание от икономически и геополитически бедствия: войни в Украйна и Близкия изток, вълна от неплатежоспособност сред икономики с нисък - и с по-нисък среден доход, провокиран от недвижимите имоти спад в Китай и скок на дългосрочните глобални лихвени проценти – всичко това на фона на забавяща се и разпадаща се световна икономика.
Но това, което най-много изненада опитните анализатори, беше очакваното бедствие, което не се е случило, поне не още: дългова криза на нововъзникващите пазари. Въпреки значителните предизвикателства, породени от растящите лихвени проценти и рязкото поскъпване на щатския долар, нито един от големите нововъзникващи пазари – включващи Мексико, Бразилия, Индонезия, Виетнам, Южна Африка и дори Турция – не изглежда да е в дългово затруднение, според МВФ и лихвените спредове.
Този резултат озадачи икономистите. Кога тези серийно неплащащи страни се превърнаха в бастиони на икономическата устойчивост? Възможно ли е това да е просто пословичното затишие пред буря?
Няколко смекчаващи фактора идват на ум. Първо, въпреки че паричната политика в САЩ е стегната, фискалната политика все още е изключително разхлабена. САЩ са готови да имат дефицит от $1,7 трилиона през 2023 г., в сравнение с приблизително $1,4 трилиона през 2022 г. И като се изключат някои счетоводни нередности, свързани с програмата за опрощаване на студентски заеми на президента Джо Байдън, федералният дефицит за 2023 г. ще бъде близо до $2 трилиона.
Дефицитите на Китай също нарастват; съотношението дълг към БВП се е удвоило през последното десетилетие и МВФ очаква то да надхвърли 100% през 2027 г. А паричната политика в Япония и Китай все още е разхлабена.
Но политиците на нововъзникващите пазари също заслужават признание. По-специално, те мъдро пренебрегнаха призивите за нов „консенсус от Буенос Айрес" относно макроикономическата политика и вместо това приеха далеч по-предпазливите политики, застъпени от МВФ през последните две десетилетия, което представлява замислено усъвършенстване на Вашингтонския консенсус. Едно забележително нововъведение е натрупването на големи валутни резерви за предотвратяване на ликвидни кризи в свят, доминиран от долара. Валутните резерви на Индия например възлизат на 600 милиарда долара, на Бразилия се движат около 300 милиарда долара, а Южна Африка е натрупала 50 милиарда долара. Най-важното е, че фирмите и правителствата на нововъзникващите пазари се възползваха от изключително ниските лихвени проценти, които преобладаваха до 2021 г., за да удължат падежа на своите дългове, като им дадоха време да се адаптират към новата норма на повишени лихвени проценти.
Но най-големият фактор зад устойчивостта на нововъзникващите пазари е повишеният фокус върху независимостта на централната банка. Някога неясна академична идея, концепцията се превърна в глобална норма през последните две десетилетия. Този подход, който често се нарича „инфлационно таргетиране", даде възможност на централните банки на нововъзникващите пазари да утвърдят своята автономия, въпреки че често придават по-голяма тежест на обменните курсове, отколкото всеки модел за таргетиране на инфлацията предполага.
Благодарение на повишената си независимост много централни банки на нововъзникващите пазари започнаха да повишават лихвените си проценти много преди техните партньори в развитите икономики. Това за първи път ги постави пред кривата, вместо да изостават. Политиците също така въведоха нови разпоредби за намаляване на валутните несъответствия, като например изискване банките да съпоставят своите деноминирани в долари активи и пасиви, за да гарантират, че внезапното поскъпване на зелените пари няма да застраши устойчивостта на дълга. Фирмите и банките вече трябва да отговарят на много по-строги изисквания за отчитане на позициите си по международни заеми, като предоставят на политиците по-ясно разбиране на потенциалните рискове.
Нещо повече, нововъзникващите пазари никога не са приемали идеята, че дългът е безплатен обяд, която изцяло е проникнала в дебата за икономическата политика на САЩ, включително в академичните среди. Идеята, че финансирането на устойчивия дефицит е безценно поради светската стагнация, не е продукт на трезв анализ, а по-скоро израз на пожелателно мислене.
Има изключения от тази тенденция. Аржентина и Венецуела, например, отхвърлиха макроикономическите насоки на МВФ. Въпреки че това им спечели много похвали от американски и европейски прогресисти, резултатите бяха предвидимо катастрофални. Аржентина изостава в растежа и се бори с главоломна инфлация, която надхвърля 100%. Венецуела, след две десетилетия на корумпирано автократично управление, преживя най-дълбокия производствен срив в мирно време в съвременната история. Очевидно „консенсусът от Буенос Айрес" е бил мъртъв при раждането.
Разбира се, не всяка страна, която отхвърли макроикономическия консерватизъм, се срина. Турският президент Реджеп Тайип Ердоган запази лихвените проценти под капак въпреки растящата инфлация, уволнявайки всеки ръководител на централната банка, който се застъпваше за повишаване на лихвените проценти. Дори с инфлацията, наближаваща 100% и широко разпространените прогнози за предстояща финансова криза, растежът на Турция остава стабилен. Въпреки че това показва, че има изключение от всяко правило, подобни аномалии е малко вероятно да продължат за неопределено време.
Ще останат ли нововъзникващите пазари устойчиви, ако, както се подозира, периодът на високи световни лихвени проценти продължи в далечното бъдеще, благодарение на нарастващите разходи за отбрана, зеления преход, популизма, високите нива на дълга и деглобализацията? Може би не и има огромна несигурност, но представянето им досега не е нищо друго освен забележително.
Източник: Гардиън, превод: Ш.Меламед