В началото на ХХІ век броят на демокрациите рязко надхвърли броя на авторитарните държави по света. Но към 2019 г. диктатурите отново са повече от демокрациите. Защо те продължават да възкръсват от пепелта?

В началото на XXI век световната политика достигна до важен етап. За първи път броят на демокрациите в света надхвърли броя на авторитарните държави. При надигането на тази сеизмична „трета вълна“ експертите установиха 98 държави със свободно управление, в сравнение с 80, които все още се контролират от диктатори. Оптимизмът беше заразителен. Новите информационни технологии, глобализацията и икономическото развитие сякаш призоваваха към „край на времето“ за управлението на силните фигури. С модернизирането на страните тиранията ставаше отживелица.

Празненствата не продължиха дълго. Всъщност те едва започнаха. В рамките на няколко години напредъкът на свободата се забави и се стигна до нещо, което някои бързо нарекоха „демократична рецесия“. Драматичната финансова криза, зародила се в Съединените щати, доведе до срив на световната икономика и подкопа вярата в западното управление. До 2019 г. броят на демокрациите спадна до 87, а този на диктатурите отново нарасна до 92. На Запад либерализмът се оказа безпомощен пред популизма, докато на Изток всички погледи бяха насочени към стремителния възход на Китай. Хилядолетното въодушевление отстъпи място на усещане за мрак.

Въпросът е: как диктатурите изобщо могат да оцелеят – и дори да просперират – в един свръхмодерен свят? Защо, след като всички брутални мании на ХХ век – от фашизма до комунизма – бяха дискредитирани, все още виждаме нови автокрации, които се надигат от пепелта? И какво да кажем за силните мъже, които използват инструментите на модерността, използват западните технологии, за да атакуват западния начин на живот?

В „Spin Dictators“ (Диктатори на заблудата) се опитваме да обясним естеството на настоящите диктатури. Книгата е резултат от комбинация от изследвания и личен опит. И двамата прекарахме години в проследяване на възхода на системата на Владимир Путин в Русия чрез академичен анализ и наблюдения от първа ръка. Неговият режим не ни се стори уникален, а по-скоро пример за тенденциите, които променят авторитарните държави по света – от Венецуела на Уго Чавес и Унгария на Виктор Орбан до Малайзия на Махатхир Мохамад и Казахстан на Нурсултан Назарбаев. Наблюдателите се затрудняват с това как да нарекат тези лидери. Някои си падат по тяхната пантомима на демокрация; други предлагат неточни аналогии с исторически силни мъже, като наричат Путин „цар“ или президента на Турция Реджеп Тайип Ердоган „султан“. Виждаме, че всички тези управници се сродяват по един нов – макар и не безпрецедентен – подход, който може да запази автокрацията за известно време дори в съвременни, глобализирани условия. Ключът към това е измамата: повечето диктатори днес крият истинската си същност.

Какво точно представлява диктатурата?

В Римската република, откъдето произлиза терминът, „диктатура“ означава временно предоставяне на абсолютна власт на лидер за справяне с някаква извънредна ситуация. В наши дни думата се използва за обозначаване на всяко недемократично правителство. Тя се е превърнала в синоним на авторитаризъм и автокрация. Демокрацията, от своя страна, е държава, чиито политически лидери се избират на свободни и честни избори, в които всички – или почти всички – пълнолетни граждани имат право да гласуват. Либералната демокрация съчетава свободните избори с върховенството на закона, конституционно защитените граждански свободи и институционалните механизми за контрол и балансиране.

Преди ХХ век нито една държава не е била напълно демократична. Дори в тези, в които се провеждаха свободни и честни избори, повечето жени нямаха право на глас. През 1900 г. само пет държави имат всеобщо избирателно право за мъжете – и то не в Съединените щати, където афроамериканците са лишени от избирателни права в Юга на Джим Кроу. С изключение на шепа републики с ограничено избирателно право като Съединените щати, повечето политически системи попадаха в три групи: монархии, в които управлява крал или кралица, понякога ограничавани от конституция и частично представителен парламент; олигархии, в които управляват групировки на богатите; и колонии, управлявани от чужда държава.

Това се променя през ХХ век, когато демокрацията се разпространява на три големи вълни. Първата достига своя връх около 1920 г., когато от европейските империи, разрушени от Първата световна война, се отделят нови държави, а западните правителства либерализират правилата си за гласуване. Втората вълна настъпва в периода между края на 1940-те и началото на 1960-те години, когато победителите във Втората световна война налагат демокрация на загубилите, а бившите колонии в Азия и Африка провеждат избори. Третата вълна – истинско цунами – започна с „Революцията на карамфилите“ в Португалия през 1974 г., набра скорост с рухването на комунизма около 1990 г. и достигна своя връх в средата на 2000-те години. Към 2015 г. повече от половината от всички държави, в които живее 53% от населението на света, са изборни демокрации, а всяка четвърта е либерална демокрация. И все пак, дори и с разширяването на демокрацията, диктатурата не изчезна.

Диктатурите през ХХ век бяха разнообразни. Все пак повечето от тях имаха общи характеристики. Накратко, повечето диктатори поддържаха властта си, като потискаха всякаква опозиция, контролираха всички комуникации, наказваха критиците, (често) налагаха идеология, атакуваха идеала за плуралистична демокрация и блокираха повечето трансгранични потоци от хора и информация. Основният принцип, който стои зад всички тези практики, е прост: сплашване. Типичният автократ от ХХ век е диктатор на страха.

Страх и заблуда

Диктаторите се променят. Класическите тирани на ХХ век – Адолф Хитлер, Йосиф Сталин, Мао Дзедун – бяха фигури, по-големи от живота, отговорни за смъртта на милиони хора. Те си поставяха за цел да изградят нови цивилизации в рамките на строго охраняваните си – а понякога и разширяващи се – граници. Това означаваше да се контролира не само публичното поведение на хората, но и личният им живот. За тази цел всеки от тях създава дисциплинирана партия и жестока тайна полиция. Не всеки диктатор от старата школа беше масов убиец или пророк на някакво утопично верую. Но дори и по-малко кръвожадните бяха майстори в насаждането на страх. Терорът беше техният универсален инструмент.

Към края на века обаче нещо се промени. Силните мъже по света започнаха да се появяват на срещи с консервативни костюми вместо с военни униформи. Повечето от тях престанаха да екзекутират противниците си пред препълнени футболни стадиони. Много от тях летяха за годишната бизнес конференция в швейцарския курорт Давос, за да си побъбрят със световния елит. Тези нови диктатори наемат социолози и политически консултанти, организират изяви с участието на граждани и изпращат децата си да учат в университети на Запад. Те не отслабиха властта си над населението – напротив, работиха за създаването на по-ефективни инструменти за контрол. Но го правеха, докато се държаха като демократи.

Не всички автократи направиха този скок. Севернокорейският Ким Чен-ун и сирийският Башар Асад биха се вписали в албума на деспотите от ХХ век. В Китай и Саудитска Арабия управниците дигитализираха стария модел, основан на страха, вместо да го заменят. Но глобалното равновесие се промени. Сред лидерите на недемократичните държави днес представителната фигура вече не е тоталитарен тиранин като Йосиф Сталин, садистичен касапин като Иди Амин или дори реакционен генерал като Аугусто Пиночет. Той е вежлив манипулатор като унгарския Виктор Орбан или сингапурския Ли Сянлун – владетел, който се преструва на скромен служител на народа.

Този нов модел се основава на едно блестящо прозрение. Основната цел си остава същата: да се монополизира политическата власт. Но днешните силни мъже осъзнават, че в настоящите условия насилието невинаги е необходимо или дори полезно. Вместо да тероризира гражданите, умелият владетел може да ги контролира, като променя убежденията им за света. Той може да заблуди хората, за да ги накара да се подчинят и дори да ги одобри с ентусиазъм. Вместо жестоки репресии новите диктатори манипулират информацията. Подобно на спин докторите при демокрацията, те извъртат новините, за да си осигурят подкрепа. Те са диктатори.

Мощна идея

Днес Западът е изправен пред сложно предизвикателство. По време на световните войни през ХХ век и Студената война враговете на свободата не се прикриваха. Техните военни кители, пламенни речи и публични екзекуции не оставяха съмнение за истинската им същност. Геополитическите разделителни линии бяха очертани черно на бяло.

В наши дни картата е оцветена предимно в сиво. С изключение на няколко силни мъже като Ким Чен-ун и Башар Асад, които са длъжни да играят ролята на злодеи, повечето от тях са по-трудни за определяне. Те се внедряват в международното общество и го ерозират отвътре.

Мнозина днес се опасяват, че западните държави ще заприличат повече на режимите на диктаторите на заблудата – че нашите демокрации ще потънат в заблуда. Някои опортюнистични политици се стремят именно към това. Те създават телевизионни и социални медийни връзки с неизкушените и нещастните хора, като същевременно кооптират помощници от елита. Такива политици дестабилизираха някои крехки демокрации от третата вълна и дори някои по-утвърдени – като венецуелската – където образованата класа беше свита и компрометирана.

В по-развитите, високообразовани общества това, което спъва стремящите се към заблуда диктатори, според нас, е съпротивата на мрежите от адвокати, съдии, държавни служители, журналисти, активисти и опозиционни политици. Такива лидери оцеляват за известно време, като понижават тона и ерозират репутацията на страната си. Но досега всички те са били отстранявани от длъжност, за да бъдат изправени пред евентуални съдебни преследвания за корупция. Такъв беше резултатът за Силвио Берлускони и Доналд Тръмп. Никой не може да бъде сигурен, че това винаги ще бъде така. Но ако е така, заслугата ще бъде не толкова на институциите като такива, колкото на тези, които ги защитават.

В международен план западните общества сега са свързани с диктатурите по света чрез множество капиляри. Няма сигурен начин да се откажем от глобалната система. По-добрата цел е да направим тази система по-здрава и да гарантираме, че тя работи в интерес на Запада. Това е състезание, което може да бъде спечелено. Диктаторите биха искали техните граждани да им вярват и да не вярват на Запада. Те процъфтяват в свят на цинизъм и релативизъм. Но Западът има нещо, което те нямат: мощна идея, около която може да се обедини – идеята за либералната демокрация.

Тази идея – въпреки че днес някои я смятат за накърнена – всъщност е най-силното оръжие на Запада. Укрепването на ангажимента към нея е добра политика както в страната, така и в чужбина, поради което автократите са толкова нетърпеливи да застанат на пътя ѝ. Всъщност загрижеността, че Западът може да съживи демокрацията си и да даде силен пример, оживява както днешния страх, така и диктаторите на заблудата. И едните, и другите ще издигат препятствия. Но единственият начин да се победи една идея е с по-добра идея, а те нямат такава. Фактът, че диктаторите се преструват на демократи, доказва, че те нямат визия, която да предложат. Те могат само да ни забавят и обезкуражат за известно време – ако им позволим.

Тази статия е редактиран откъс от книгата Spin Dictators: The Changing Face of Tyranny in the 21st Century от Сергей Гуриев и Даниел Трейсман.

Даниел Трейсман, професор по политически науки в Калифорнийския университет в Лос Анджелис и научен сътрудник на Националното бюро за икономически изследвания.

Сергей Гуриев е професор по икономика и директор на аспирантурата по икономика в Sciences Po в Париж и бивш главен икономист в Европейската банка за възстановяване и развитие.