Проблемът
Американската „партия на мира“ – мир с Русия за сметка на Украйна – е обединена около лозунга „Това не е наша война“. Това е най-ниското общо кратно на всички аналогични партии по цял свят – винаги, когато е нападнат някой друг. Различни групи от тази „партия“ имат своите най-разнообрзни причини да са в нея; за мен е най-интересно по какви причини част от левите американски либерали се колебаят дали да не влязат и те. Ситуацията е не само военна за Украйна, но и предизборна за Америка. В американските избори левите либерали, макар да нямат своя политическа партия, имат собствена политическа тежест. Традиционно те подкрепят демократите, но имат влияние и върху републиканския елит – защото са основна част от интелектуалния елит на Америка. Разбира се, не всички леви американски либерали са готови на компромис с Путин, но тук проблемна група за мен са готовите. Защото идващите избори ги изправиха пред непривична за тях дилема: те са принципиални антитръмписти, но може би все пак да гласуват за Тръмп? И са принципиални антитоталитаристи, но може би Путин не е толкова крив? Вариантът „Тръмп пак президент“, при продължаваща агресия на Русия, е заплаха за целия свят; така че всяко колебание на антитръмпизма в Америка е важно за всички ни.
Посланията
Медийните послания, чрез които в Америка изразяват нежеланието да бъдат „въвлечени във войната“, напоследък са прицелени в украинските военни. Дълго преди да започне украинското контранастъпление водещи либерални медии започнаха да го критикуват: авторите знаеха най-добре кога украинците трябвало да настъпят и питаха защо се бавели; подир – защо настъпвали не там, където трябвало. Напоследък тонът стига до шантаж: ако не предявите победа, ще ви спрем помощта! Това се дочува от най-сериозни места, примерно Си Ен Ен, Ню Йорк Таймс, Вашингтон поуст – както и от ретранслации през по-несериозни медии по цял свят, включително у нас. От същите американски медии същевременно идват и послания с обратна насоченост (те се ретранслират сравнително малко).
Пример отпреди дни (29 август)[i]: Кристиан Аманпур, ираноангличанката, която от 30 години е най-добрата американска политическа журналистка, пита о.з. армейски генерал Дейвид Петреъс, (освен боен командир е бил и директор на ЦРУ) дали са основателни критиките към украинската армия, които често, казва тя, са плод на лаишко „генералстване от канапето“.
Петреъс отговаря като възпитан военен, на когото му е неудобно да каже, че такива критики са или невежество, или провокация. Затова популярно обяснява неща, азбучни за военен интелигент. Тръгва от мисълта на фелдмаршал Молтке (Стари), родена от горчивия опит от Наполеоновите войни, че няма операционен план, който да не се промени след първия сблъсък с главните сили на противника. След което призова да се дадат на Украйна самолети и всичко нужно за войната. Това е пълна солидарност с позицията на украинците; самите те, когато говорят, са по-афористични. Генерал Залужний отрони две резки изречения: „Войски на НАТО никога нямаше да тръгнат в настъпление при това съотношение“. И на въпрос как така има унищожени танкове „Леопард“: „На бойното поле няма леопарди, там танкът е цел и го целят“.
Проблеми на проблемната група
За самите леви либерали проблем е поведението им в изборната кампания и вота; за нас проблем е да ги разберем. В Европа лявото е определено през XIX в. от Марксовата социалдемокрация, разделила се през ХХ в. на Западна социална държава и Източна комунистическа диктатура. В Америка „лявото“ за мнозинството от привържениците му по начало не е обвързано с комунизма, камо ли с реалния комунизъм (за разлика от западноевропейските комунистически партии до разпада на СССР). По-скоро то е наследство от пионерския дух на първите имигранти, които е трябвало да променят и пустошта, и себе си, ако искат да оцелеят. Затова и условното етикетиране „ляво-дясно“ в Америка е много повече „прогрес-статукво“, отколкото основното за Европа „работници-капиталисти“. (Наистина в същия пионерски дух се кълнат и днешните американски консерватори. Но ги подвеждат практическите следствия от пиетета им към „традицията“ – примерно, пистолетът, който в прерията е бил равенство и свобода, в днешния град се е превърнал в насилие на имащия пистолет над нямащия.)
Ключово тук е понятието прогресивен. Позабравили сме го, защото в Европа колкото повече се отдалечаваме от XIX в., толкова по-рядко и гузно го употребяваме. Главно защото в Европа залезът на прогресизма съпътстваше залеза на комунизма. А след като в Америка комунизъм в европейски смисъл никога не е имало, и крахът на някакъв неясен презокеански немско-азиатски фанатизъм не попречи на популярната нагласа, че животът може да бъде направен по-добър. Целта не е идеалното общество: американските прогресисти съзнават, много по-добре от европейските скептици или ретрогради, колко е лошо обществото им, колко са несъвършени средствата за подобряването му и колко компромисни ще бъдат резултатите. Но ето някои неидеални резултати от последните сто години:
– Повече шансове за всички – и „мръсните негри“ изчезнаха като последна последица от законното робство, за да се превърнат в днешните уважавани афроамериканци.
– Повече защита за слабите – и свещеното семейство престана да бъде защита за грубияна и насилника, най-често съпруг и баща.
– Повече грижа за здравето на хората – и „всесилните“ капиталисти цигаропроизводители вече могат да продават отровата си само с плашещи антиреклами върху всеки пакет.
– Повече чистота, но и човещина в живота – и не само действа екологичното законодателство, но хората започнаха да осъзнават дълга си към всяко животно и растение на земята.
Това не е комунистическият „прогрес“, който със занесена усмивка трупа трупове, за да построи от тях земния рай. Това е приземен, бавен, лъкатушен, с временни отстъпления, но постоянен прогрес – и светът ти всекидневно става малко по-добър. Малко. Но пò.
Толкова по-смислен става въпросът: изобщо защо и как е възможно ляволиберали-прогресисти да се замислят за Тръмп и да се поставят обективно в помощ на руския агресор? Макар не нацяло, макар само от-до, само в крайна сметка и в минимална степен?
Късият отговор е: тяхното левичарство се оказа по-силно от прогресизма им. При което става ясно, че именнно тяхното левичарство не е вдъхновено от пионерски, а от комунистически дух. Как се е получило така е отделна тема; но такова левичарство в днешно време е атавизъм. Когато днешните американски левеещи либерали подкрепят Путин във войната му, макар само като не надигат глас против нея – те стават атавистични. Казано максимално обобщено и огрубено: поемат по пътя от човека към маймуната. По този път се стига и до човекоядството, достатъчно е да „забравим“, че изяждането на човека от човека все пак е по-лошо от експлоатацията на човека от човека.
И някои общи проблеми
Оттук нататък сме в познати води. Този тип левичарство ни е близък исторически, защото дълбоко в основата му е залегнало едно фанатично безочие – същото като при повечето наши комунисти. Такива хора – безочливи и безоки – ни управляваха 45 години, и май още 45 ще има овцебългари, които ще жалят за ножа на овчаря Тато и зъбите на псетата му.
Вижда се обаче една съществена разлика между днешното интелектуално американско левичарство и вчерашния български селски комунизъм. Това, което за тези днешни американци е атавизъм, за мнозина вчерашни българи беше крачка напред в еволюцията на идеологиите. Колкото и неприятно да ни е – затова избягваме дори да го помислим – комунистическата идеология в културно отношение е модернизационна крачка напред от идеологията на традицията, обосноваваща и оправдаваща селското родово насилие. Тук сравнявам идеологиите, не практиките – комунистическата, разбира се беше много по-смъртоносна. Но видян – в логиката на този текст – само като идеология, комунизмът е по-напредничав, защото идеологията му беше представяна рационално. Което даваше – теоретична макар – възможност за рационална критика. Която да раздере идеологическата дреха и да разкрие кървавата ѝ същност – практиката на насилието на силния над слабия. Която пък е изоморфна на насилието в традиционното село – индивидуално насилие над индивида в семейството, колективно насилие на общността над индивиди и семейства. Неслучайно ком-селянията викаше на диктатора „Тато“ – тя привиждаше в него своя вехт традиционен тато с тежката ръка, който пребива жената и децата, кога му е кеф, или ги гали пак кога му е кеф – и никой не му държи сметка. Ако някой не вижда връзката, да си препрочете „Невеста Нена“ и „Нане Стоичковата върба“ от „певеца на българското село“ Елин Пелин. (Когато ги потърсих в интернет, попаднах на Изконно българските ценнности, Иво Беров, 2018 – струва си прочита; съжалих, че го виждам чак сега. Беров също прокарва връзката комунисти-село-Тато: пример за успоредно мислене, моето със силно закъснение!) Шопът Елин Пелин, освен роден разказвач, е и отворен селски даскал с градско самообразование, той знае какво се спотайва зад селските идилии. Както ние бяхме разбрали какво се крие зад Юрий Гагарин и Валентина Терешкова, космическите рекламни лица на Съветския съюз: ГУЛаг.
Но има и една прилика, обединяваща свръхурбанизираните леви интелектуалци и нашите носталгици по комунистическата селяния: и едните, и другите не могат да си представят „свят без Москва“. Понеже е война, налага се да уточня – не свят без града Москва, а без „Москва“ като политологически и идеологически символ. Политологическият символизъм ни насочва към още един атавизъм – понятието „Велики сили“, конституирано на Виенския конгрес от 1815 г. и действащо стотина години след него, до Първата световна война. „Москва е Велика сила, свят без някоя Велика сила е нестабилен свят“ (Теза, прокарвана от Москва днес, в модната опаковка на „многополюсен свят“; за съвременна „Велика сила“ се представя и Китай, готви се и Индия, нищо че не са били на Виенския конгрес! Не схващат, че за да имаш политическото влияние на „Велика сила“, не стига да си „голям“ – и че всъщност нищо днес не може да направи една държава „Велика сила“, както си я въобразяваме ние с нашите исторически комплекси…). А идеологическият символизъм води до „Москва (т.е. СССР/Русия) трябва да я има, защото исторически символизира борбата за равенство (и братство; свободата – от тройния лозунг на Френската революция – се премълчава). Вярно, това вече няма как да бъде „Москва, Москва, звезда на нови времена“, както беше за левия интелектуалец от Западна Европа преди сто години, в междувоенния период. Сега отново сме във военен период и идеализациите са по-трудни. Но – казват си визираните някои… все пак? Та приказката беше толкова омайна, изгряла бе накрай дългоочакваната lux ex oriente, осветила бе с нов, комунистически смисъл залязващия Запад…
Западът измисли комунизма, но Изтокът го осъществи, бълнува този смесен хор на ляволиберали и комунисти. Вярно, Вълчо Сталин изяде детето с баба му барабар, но това нали е от друга приказка, при това наужким, те нали изскокнаха от корема му живички и здравички! Едвин Сугарев публикува през 1989 г. в самиздатския „Мост“ на Владимир Левчев баладата си за старата комунистическа латерна, дето толкоз време мислехме, че свири – пък „то било месомелачка, дето хора мачка. Дето ХОРА МАЧКА“.
Същата латерна заскрибуца и днес: Тато Путин не може да желае никому злото! (Значи той втора година убива украинци с ръцете на руснаци от любов към човечеството и Човека, пардон, Руснака, от всичките човеци Най-Човек, нацисткият Свръхчовек не мож му обърна чехлите и т.н.). В крайна сметка тъкмо тази е приказната логика на образования в рационализъм ляв американец, изправен днес пред моралнополитическата дилема дали все пак да не гласува за фашизоида Тръмп – белки се срине тая Америка на вечните капиталистически язви, при това изправила се днес в защита на реалната Украйна от приказната Русия. Всеки е волен да има всякакви дилеми с приказни решения; но когато си в положение да влияеш на съдбините на света, това е безотговорно.
Виж, нашият неприказен юнак, който си татуира „България“ по бицепсите и после в изблик на български патриархален атавизъм с патриотични мускули мачка и реже момичешкото тяло – той няма никакви дилеми. Както няма дилема селянинът, удавил слепите кутренца… В първия миг гледаш вцепенен, най-много да изцедиш някое закъсняло, неспасително „Защо бе…?“ Ако те удостои с отговор, ще чуеш: „Щот така!“
