Колкото и шокираща да беше инвазията на Русия в Украйна, никой не може да твърди, че тя започна без предупреждение.

Войските бяха трупани по границата от месеци. Освен това Русия изпращаше сигнали от години – не само в Източна Украйна, но и в Грузия, Крим и, особено силно и то докато светът гледаше, в Сирия, където руските действия бяха посрещнати безнаказано, дори с безразличие, пише за списание Politico Чарлз Лайстър, старши изследовател и директор на програмите за Сирия и за борба с тероризма и екстремизма към Middle East Institute.

Днес световната общност се активизира да помогне на Украйна. Огромна вълна от западни санкции удариха руската икономика. Най-модерни оръжия на Запада за милиарди долари бяха изпратени, за да подобрят и засилят отбраната на Украйна. При хиляди убити и много повече ранени и с зашеметяващи загуби на оборудване, първоначалните военни цели на Русия бяха тотално разгромени. Русия не се е сблъсквала с толкова решителна стена на противопоставяне от разгара на Студената война.

САЩ и западните съюзници също имат заслуга за това. Но трябва да признаем и, че на първо място Русия се чувстваше сякаш имаше властта да нахлуе в Украйна и че инвазията разсели 11 млн. граждани, уби хиляди и остави огромни части от Украйна в развалини. От години отговорът на международната общност към руската агресия бе в най-добрия случай мека. Пътят към инвазията на Русия в Украйна бе проправен до голяма степен от собственото ни бездействие.

Конфликтът е далеч от приключване, а амбициите на Владимир Путин не са притихнали. Докато Западът обмисля как да удържи Русия и как да се пребори със следващата офанзива, трябва да разберем сигналите, които Русия вече изпраща, и да извлечем най-полезните уроци, които можем от нейната трагична, смъртоносна 7-годишна намеса в Сирия.

1. Това не е цялата война

Конфликтът в Украйна сега явно навлиза в нова фаза. Макар че обединеният ни фронт с Украйна може и да спечели първия двубой, не трябва да се успокояваме. В крайна сметка това, което видяхме досега, може да се окаже просто началният залп към онова, което може да бъде – или всъщност вече е – продължителна война, в която Кремъл може все пак да държи печелившата карта.

Сирия показва степента, до която Кремъл може да се адаптира, когато среща несгоди – и да играе дълго.

Подобно на последния натиск на Русия върху Украйна първата фаза на руската военна интервенция в Сирия срещна големи препятствия. По ръководството на генерал Александър Дворников Русия първоначално се намеси в Сирия по въздух, впускайки се в брутална въздушна кампания срещу сирийските опозиционни сили, които заплашваха самото оцеляване на режима на Башар Асад. Със самолетите си, пускащи непрекъснато бомби от небето, Кремъл се надяваше силите на сирийския режим да обърнат нещата и на земята, но това не проработи. Сирийските сухопътни сили се оказаха до голяма степен неспособни да се възползват от тази руска въздушна подкрепа. В крайна сметка конфликт на няколко фронта в Сирия се оказа несъстоятелен и Русия трябваше да се адаптира.

Дворников, който сега командва руските сили в Украйна и е известен като „Касапина от Сирия“, е част от старата военна гвардия, със склонност към безмилостни тактики, пасващи по-добре на Средновековието, отколкото на 21 век. Въпреки това, отвъд склонността му към безразборни бомбардировки и обсадни войни, Дворников се оказа устойчив и приспособим.

Подобно адаптиране бе да търси допълнителни парнтьори на сухопътните сили отвъд ветхите, корумпирани и до голяма степен некомпетентни сирийски военни. Скоро Русия започна да разполага малки части от специалните сили Спецназ по фронтовите линии. Те обаче си партнираха не със сирийците, а с ливанската Хизбула, която си изгради репутация на ефективна настъпателна сила в първите години на кризата в Сирия.

През по-продължителен период от време Русия започна и да преструктурира сирийската армия, принуждавайки министри и директори да правят промени и да създават изцяло нови подразделения.

2. Русия знае, че Западът може да изгуби фокус

По отношение на самия конфликт в Сирия, знаейки, че Западът е разсеян от ИДИЛ, уморена от конфликта между режима и опозицията и убедена, че Сирия скоро ще се превърне в проблем за Русия, Москва обърна позицията си през 2016 и 2017 г.

Макар че самолетите ѝ продължиха да пускат бомби над цивилни, руските дипломати започнаха да използват все повече преобладаващата терминология на ООН, използвайки реторика за постигане на „деескалация“. Внезапното и продължително одобрение на „деескалирането“ от Русия я превърна вероятно в най-умелия актьор зад разделението от международната общност на най-конфликтните места в Сирия в „зони за деескалиране“.

За международната общност перспективата за спокойствие след години кървав хаос, както и предполагаемата гаранция за осигуряване на хуманитарна помощ в районите, разкъсвани от години на интензивен конфликт, бе привлекателно предложение. В последствие предложението на Русия бе приветствано с отворени обятия. Всъщност САЩ бяха директно включени в преговорите по една от четирите зони за деескалиране в Южна Сирия.

Както много сирийци и анализатори се опасяваха, схемата за зони за деескалиране бе просто трик за печелене на време и пространство, за да може сирийският режим и неговите руски и ирански партньори да си възвърнат една по една зоните. Три от четирите зони впоследствие бяха обсадени, обстреляни до развалини и завладени чрез масови капитулации през 2018 г. В Южна Сирия, където Вашингтон беше „гарант“ на споразумението за деескалация, САЩ се обърнаха към дългогодишните си партньори и им казаха да не се бият и да приемат капитулацията. Четвъртата зона за деескалация в Идлиб все още съществува и днес поради значителните военни инвестиции на Турция в защитата ѝ от нападение на режима.

Заради ограничения обхват на вниманието на международната общност и нейната склонност към всичко, което има за цел да намали конфликта, приветствахме едностранните спирания на огъня от Русия, „прекратяването на военните действия“, хуманитарните „прозорци“ и „коридори“, локализираните процеси на „помирение“ и дипломатическите инициативи като свикания от ООН Конституционен комитет. А всичко това се оказаха хитрости, предназначени просто да печелят време и да разделят и владеят.

Русия бе включена и в механизъм на ООН за „деконфликтност“, в който правителствата, директно замесени в Сирия, получиха точните координати на десетки болници в опозиционните райони, за да се гарантира защитата им от военни действия. Руската армия използва тези координати, за да бомбардира болници и педиатрични клиники, една по една. И когато ООН бе принудена да започна разследване срещу бомбардировките, генералният секретар Антонио Гутериш неведнъж се поддаде на руския натиск да отложи и, в крайна сметка, намесата на Русия в бомбардировките така и не бе спомената в ограниченото публично резюме.

3. Путин знае, че Западът избягва риска

И въпреки всичко това Русия не се изправи пред никакви последствия — нито една санкция. Освен възприеманата безнаказаност трябва също да се поучим от два взаимосвързани урока: че Русия не може да бъде засрамена чрез отстъпки и че усещането за безнаказаност служи само за подхранване на повече агресия. Няколко престъпления в Сирия разкриха геополитическото съучастие на Русия повече от използването на химическо оръжие от Асад при най-малко 340 химически атаки от 2012 г. насам. Когато най-малко 1400 цивилни бяха убити в Източна Гута, при атака с нервнопаралитичен газ зарин в близост до президентския дворец на Асад през август 2013 г., именно руска дипломатическа маслинова клонка убеди президента Барак Обама да не предприема наказателен отговор. Това предложение за улесняване премахването и унищожаването на запасите от химически оръжия в Сирия беше ловко разсейване - и администрацията на Обама дори не се усети за това.

През следващите години режимът на Асад беше замесен в над 300 химически атаки, включително в по-нататъшна употреба на зарин. Това, че Обама по-късно каза, че е „много горд“ от решението си да не нанася удари по Сирия след атаката в Източна Гута през 2013 г., подчертава колко откъснато е ретроспективното мислене от реалността на това, което последва в Сирия. Не се заблуждавайте, Русия научава собствените си уроци от глави като тази, в които избягването на риска от Запада превъзхожда всяко налагане на основни норми.

Какво означава това за Украйна

В крайна сметка Русия добре познава миналото на Запада с ограничени възможности да се справи със ситуацията, кратко задържане на вниманието и избягване на риска. Предвид сравнителния успех на нашата политика за подкрепа на Украйна досега, пише авторът, широкоразпространеното възприятие за самочувствие и неотдавнашните разговори за „победа“, които се развиха, може постепенно да отстъпят място на небрежността и да свият още повече нашето внимание.

В крайна сметка това е война в задния двор на Русия, не в нашия. Москва е тази, която играе дългата игра, не ние, защото това е война, която започна преди 8 години, не през февруари 2022 г. Дали политиците във Вашингтон ще бъдат и след шест месеца също толкова фокусирани върху Украйна и микродинамиката на фронтовите конфликти както днес? Едва ли.

Адаптирането на Русия към войната в Украйна може да приеме много форми и най-вече да бъде трудно за прогнозиране. Кремъл вероятно отново ще прибегне към разполагането на по-тежки контингенти от руски и може би дори чужди наемници като удържащи сили. Но най-важното е, че Русия ще се стреми да замрази неспешните фронтови линии и да концентрира ресурси там, където са най-приоритетни. Москва може също да се опита да ускори конфликта на неочаквани места, например отцепилия се регион Приднестровието, за да разсее и предизвика нова несигурност.

Ако Украйна успее да се защити и причини дори по-големи руски загуби, очаквайте Москва да започне да говори за локализирани спирания на огъня – но те ще да бъдат нарушени, посяти с неяснота и дезинформация и използвани първо, за да се даде време за прегрупиране, а след това като претекст за повторно ескалиране. Ако Русия успешно консолидира разширен постоянен контрол в Донбас, нейната способност да инвестира в настъпателна кампания на една фронтова линия наведнъж значително ще се засили.

Колкото и привлекателно да звучи всеки бъдещ призив за деескалиране, трябва да сме напълно наясно с руските намерения и да не повтаряме грешките от Сирия. Ако приемем, че конфликтът ще продължи – поне месеци, ако не и години, но не толкова интензивно, вече трябва да сигнализираме публично какви са нашите цели в Украйна. Неяснотата от наша страна е от много по-голяма полза за Русия, отколкото за Украйна.

Насочвайки се към по-методична кампания на парче, потенциално смесена с „прекратяване на огъня“ и оперативни паузи, способността на Русия да проточи конфликта ще се подобри – оказвайки натиск върху Запада да поддържа изключително скъпа и ресурсоемка програма за помощ за Украйна. Само за два месеца САЩ вече са изчерпали запасите си от Javelin с 33%, а от Stingers с 25%. Без огромен федерален ръст в инвестициите за производството на оръжия, ще минат години, за да се възстанови това, което е предоставено на Украйна. А в ерата на конкуренция на великите сили, това е изключително опасно положение. Всъщност Raytheon, производителят на Stingers, няма да може да произвежда нови системи до „поне 2023 г.“ заради липса на части и суровини, а производството на Javelin е изправено пред подобен график.

Говорейки за конкуренцията на великите сили, САЩ също трябва да признаят, че инвазията на Русия в Украйна се случва в епоха на безнаказаност, която е резултат от години на неоспорим авторитаризъм и престъпна агресия. Преначертаването на червените линии и укрепването на глобалните норми ще изисква дръзки настоятелни действия, поемане на риск и дългосрочна последователност, а от днес всичко зависи от Украйна. За Путин, чието вътрешно положение изглежда е много по-добро, отколкото преобладаващата мъдрост предполага във Вашингтон или Лондон, продължаването напред е единствената възможност.

Виктория Тошкова, редактор Елена Кирилова