Инфлацията е болест, която непропорционално засяга бедните. Дори преди Владимир Путин да отприщи война срещу Украйна, чиито странични продукти включват покачващите се цени на енергията и храните, инфлацията вече беше над 7,5% в САЩ и над 5% в Европа и Обединеното кралство. Следователно призивите за укротяването й са напълно оправдани – и покачването на лихвите в САЩ, а същото се очаква в Обединеното кралство, не е изненада. Въпреки това знаем от историята, че лекарството срещу инфлацията има тенденция да опустоши бедните още повече. Предполагаемите решения заплашват не само да нанесат нов жесток удар на хората в неравностойно положение, но и зловещо да заглушат отчаяно необходимия зелен преход.
Два влиятелни лагера доминират в публичния дискурс за инфлацията и какво да правим с нея. Единият лагер изисква пламъците на инфлацията да бъдат незабавно потушени от версия на паричната политика на шок и страхопочитание: рязко повишаване на лихвените проценти, за да задушат разходите. Вторият лагер протестира, че това е ненужно, като противопоставя предложението за стабилна позиция, докато инфлацията на заплатите се държи на каишка.
Двата лагера са съгласни, че покачването на заплатите е истинската заплаха, като разногласията им се съсредоточават само върху това дали е разумно да се действа преди или след като започнат да се покачват. Те също така са съгласни, че за борба с инфлацията предлагането на пари и кредит трябва да се разглежда в последователност от две стъпки: централните банки първо трябва да спрат да създават нови пари и едва след това да повишат лихвените проценти. Двата лагера са опасно погрешни и в двете точки. Първо, инфлацията на заплатите трябва да се приветства, а не да се третира като обществен враг номер едно. Второ, точно когато лихвените проценти се покачват, централните банки трябва да продължат да създават пари в услуга на зелените инвестиции и социалното благосъстояние.
От 2008 г. на неравенството беше позволено да нараства. Дузина години подкрепа от централната банка за богатите, съчетана с наказателни строги икономии за мнозина, доведоха до хронични недостатъчни инвестиции и ниски заплати. Централните банки свирепо откъснаха паричното дърво, за да повишат цените на акциите и жилищата, докато заплатите избледняха. По този начин инфлацията на цените на активите и умопомрачителното неравенство станаха дневен ред. В крайна сметка почти всички се съгласиха, включително много от мегабогатите, че заплатите трябва да се повишат не само в интерес на работниците, но и защото ниските заплати подкрепяха недостатъчните инвестиции и създаваха настръхнали общества с ниска производителност, ниски умения, ниски перспективи и отровна политика.
Забележително е, че всичко, което беше необходимо, за да изчезне този консенсус, беше скромна, по исторически стандарти, инфлация на заплатите, предизвикана от недостига на работна ръка след блокирането. След десетилетие на затваряне на очите пред буйната инфлация на цените на активите, полъх на инфлация на заплатите хвърли властите в почти неконтролируема паника. Изведнъж перспективата за повишаване на заплатите се превърна от цел в заплаха – накара Андрю Бейли, управител на Английската централна банка, да поиска от работниците да поставят своите искания за заплати под „съвсем ясно ограничение".
И така, как да се справим с инфлация, без да се застрашават инвестициите в зеления преход? Каква е алтернативата на класовата война под формата на груба политика на лихвените проценти, която притиска предлагането на пари в цялата страна или насилствено (както привържениците на шока и страхопочитанието предлагат), или по-нежно (стабилното, докато тя върви предложение) ?
Една достойна алтернативна политика трябва да има три цели: първо, да потисне цените на активите (като цени на жилища и акции), така че да спре разхищаването на оскъдните финансови ресурси за натрупване на стойност на хартия. Второ, да се намалят цените на основните стоки, като същевременно се позволи по-висока възвръщаемост на инвестициите в зелена енергия и транспорт. Трето, да осигури огромни инвестиции в енергоспестяване и зелена енергия, транспорт, селско стопанство – както и социални жилища и грижи. Следващата тройна политическа програма може да постигне тези три цели.
Първо, повишете значително лихвите. Изключително ниските лихвени проценти не успяха да стимулират инвестициите – и във всеки случай никога не бяха достъпни за тези, които или трябваше да вземат пари назаем, или искаха да вземат назаем, за да правят неща, от които обществото се нуждае. Всичко, което направиха свръхниските ставки, беше да увеличат цените на жилищата, цените на акциите, неравенството и всички онези неща, които разделят обществото.
Но, второ, това трябва да бъде направено съвместно с масивна подкрепа на централната банка за зелени публични инвестиции. Естествено, повишаването на лихвените проценти няма да увеличи инвестициите, дори ако е вярно, че почти нулевите лихвени проценти също не помогнаха на инвестициите. За да избяга от блатото с ниски инвестиции, централната банка трябва да обяви нов тип количествено облекчаване: трябва да спре да финансира финансистите и вместо това да обещае да застане зад (като купува, ако е необходимо) публичните зелени облигации, които набират средства за сума от 5% от националния доход годишно – сума, която ще бъде инвестирана директно в зеления преход, давайки на обществото шанс да направи каквото трябва, за да стабилизира климата.
Трето, разширете същия модел на публични финанси (т.е. да накарате централната банка да застане зад публичните облигации), за да инвестира в социални жилища и грижи.
Накратко, това, което предлагам, е обръщане на токсичните политики, прилагани от 2008 г. насам. Вместо централните банки да предоставят безплатни пари и ниски лихви на богатите, докато останалите тънат в затвора на строги икономии, централната банка трябва да прави парите по-скъпи за богатите (чрез значително покачване на лихвите), като същевременно осигурява евтини пари за инвестиране в нещата, от които мнозинството и жизнената среда се нуждаят и заслужават.
Янис Варуфакис е бивш финансов министър на Гърция, съосновател на DiEM25 (Движение за демокрация в Европа), и автор на „Говорим с дъщеря ми: Кратка история на капитализма"
