Падането на Кабул в ръцете на Талибаните и снимката на последния американски войник, оттеглящ се самотно в нощта на 30 август 2021 г. на път към чакащия го на пистата самолет С-17 събуди стари и болезнени спомени у много американци.
На видеото Генерал-майор Крис Донъхю, командир на 82 Въздушнодесантна дивизия, с автоматична карабина в дясната ръка, в пълна бойна униформа и безизразно лице крачеше уморено към края на най-дългата война в американската история (2001-2021) и вероятно само той е знаел в този момент какъв символ излъчва уморената му фигура. И какво се е таяло в сърцето на опитния войник със 17 бойни мисии в Афганистан, Сирия, Ирак, Северна Африка и други проветриви места по света, където са го изпращали.
За мнозина от моето поколение психологическото разстояние от онази сцена – с отлитането на последния военен хеликоптер от покрива на американското посолство в Сайгон на 30 април 1975 – до тази в полунощ на уморено крачещия по кабулската писта генерал Донъхю – е само 2-3 секунди. Въпреки че историческата дистанция от Сайгон до Кабул е 46 години и точно 4612 км за въздушнопреносимите дивизии и техните войници.
Тази тъжна сцена в кабулската нощ за мен беше също свързана и с две други видения: на съсипания от умора и мъка британски военен лекар Уилиъм Брайдън, единственият останал жив войник от армията на генерал-майор Уилиъм Джордж Елфинстоун, след битката с афганските военни части преди 179 години. Доктор Брайдън стига полужив до Джалалабад на 13 януари 1842 г., доведен от верния си кон. Картината се казва „Останките от една армия“ и е на британската художничка Лейди Елизабeт Томсън.
Второто видение, което никога не ме напусна, е на
двамата подполковници от Съветската армия,
които срещнах една вечер в афганската провинция Пактия, до границата с Пакистан, през пролетта на 1980. Стояха самотни, сякаш забравени, в този каменен пущинак. Барикадирани в една колиба от кирпич, с два автомата и два сандъка ръчни гранати под наровете, тези обрулени от войната мъже се готвеха за сетния си час далеч от дома. Единият беше украинец, от град Николаев, другият вече не помня откъде беше. Зарадваха се много, когато ме видяха, 29-годишния български репортер, в тези чукари. Дадох им бутилка „Плиска“. Изпиха коняка на едри като сълзите им глътки. Предишната вечер техният командир, полковник, бил опечен жив в танка. Подпалили го младите афгански войници, които тримата съветски офицери бяха дошли да обучават точно както американските офицери обучаваха „храбрата“ афганска армия през последните 20 г. А предишния ден аз бях само на десетина километра от горящия съветски танк и полковникът вътре в него.
Никога не разбрах каква е била съдбата на двамата подполковници. Вероятно като тази на войниците от армията на ген. Елфинстоун 138 години по-рано. Британският контингент е наброявал 16 500 души, от които 4500 са били елитни британски войници и офицери, а другите – индийски „обслужващ персонал“, в това число жени и деца. Умореното конче на доктор Брайдън, довело на гърба си единствения оцелял британец, колабирало пред вратите на Джалалабад. По-нататъшната му съдба също не е известна.
Предполагам, че тази тъжна увертюра дава достатъчно представа за това, което се случи последните седмици на август 2021 в Афганистан. Както и за вибрациите в сърцата на милиони американци и европейци, които вероятно често се питат в какъв точно свят живеем, какви са лидерите ни, ако изобщо имаме такива, отбранителните ни съюзи, дипломацията ни и всичко това по време на една глобална холера, както би казал Г. Г. Маркес.
Сайгон, есента на 1977
Година и половина след като войната във Виетнам беше завършила, се озовах в някогашния Сайгон, вече прекръстен на Хо Ши Мин, където се разигра сцената с хеликоптера от покрива на бившето американско посолство. Един от репортерите на сп. „Нюзуик“, някога флагман на американската журналистика, беше нещо като мой гид за няколко дълги нощи в бара на хотел „Каравел“, едно от гнездата на репортери и телевизионни екипи по време на войната. Първо като войник и участник в много битки, той беше наблюдавал трагедията на Виетнам, напалма, клането в Ми Лай и други кървави вакханалии, които по-късно гледахме във филмите „Взвод“ и „Роден на 4 юли“ на Оливър Стоун и „Апокалипсис сега“ на Ф. Ф. Копола.
И когато събрах кураж да попитам моя гид от „Нюзуик“ как така най-мощната държава в света загуби от далеч по-малобройната виетнамска армия, обута предимно в сандали, направени от изхабени автомобилни гуми, старият боец-репортер отвърна: „Те бяха мотивирани. Те имаха кауза. Те се биеха наистово за страната си и не ги беше страх да умират. А ние не знаехме защо сме там. Въпреки, че видяхме какво се случи с французите при Диен Биен Фу.”
Имаше много горест в думите на този по-патил от мен репортер и достоен гражданин на Америка.
Чак когато няколко дни по-късно започнах да пълзя несръчно в тунелите на Ку Чи дълбоко под земята, разбрах каква воля трябва да има този народ, за да прокопае 300 км тунели под земята, да направи в тях складове за муниции и храна, болници и какво ли още не. Един паралелен подземен свят, от който нощем партизаните на Виетконг са нападали армията на Генерал Уестморлънд, в някой от чиито взводове бе служил моят гид или Оливър Стоун. След като пообиколих делтата на Меконг, Ханой и Хайфон, Хюе и Да Нанг, като срещнах и разговарях с десетки виетнамци, някои от нещата започнаха да се изясняват за младия тогава репортер от „Поглед“.
Макар и живеейки скромно, с още пресни следи от войната и напалма, виетнамците просто искаха да си живеят както те мислеха, че трябва. Днес, 46 години след като победиха Америка, и 67 години след като буквално смазаха елитната френска армия при Диен Биен Фу (1954), виетнамците крачат напред с икономическа скорост доста по висока от тази на България, гордо развяваща звездното знаме на Европейския съюз и затънала в собственото си политическо тресавище и корупционна джунгла. Но да не задълбаваме в тази насока.
Няколко години по-късно след моето скитане из Югоизточна Азия, легендарната издателка на „Вашингтон поуст“ Катрин Греъм назначи за главен редактор на сп. „Нюзуик“ – най-либералното американско списание тогава (с тираж над 5 милиона екз.) – още по-легендарният репортер, бивш пехотинец и командир на взвод от виетнамската война Бил Бройлс. Един от най-талантливите журналисти на Америка в онези години, Бройлс написа великолепната книга „Братя по оръжие: Пътуване от Войната към Мира“ (1984). След дълга обиколка по местата, където беше воювал, Бил Бройлс написа блестяща книга, в която не спести нищо от грешките на своите някогашни военни и политически командири. По дълбочина на анализа и емоционална сила „Братя по оръжие“ може да се сравни с „На живо от бойното поле“ на Питър Арнет от CNN и „The Best and the Brightest“ („Най-добрите и най-ярките“) на Дейвид Халбърстам от „Ню Йорк Таймс“, всеки от тях със своя „Пулицър“. Тези книги са една тъжна дисекция на поредица от грешки в политиката на една велика държава, чието величие е различно от броя на ядрените й глави и на танковете й.
(Следва – От Кабул и Кандахар до 11 септември в Ню Йорк)
– –
* За по-младия читател – Енчо Господинов е работил като репортер във в. „Поглед“ в края на соца, откъдето е командирован по горещите точки на планетата като войната в Ливан, Афганистан и др. От началото на 90-те години напуска журналистиката и започва работа към Международния Червен кръст (базиран в Женева), и обикаля отново всички горещи места на бедствия, войни, бежанци и катаклизми. След натрупания опит е назначен като постоянен представител на Международния Червен кръст в ООН в Ню Йорк, където преживява и 11 септември 2001 г.
Енчо Господинов
