Колко фискален стимул е твърде много? Дебатът по този въпрос сред икономистите, които подкрепят целите на администрацията на Джо Байдън, стана ожесточен. Това не е лошо: политиките трябва да се обсъждат. В тази ситуация, както и по време на финансовата криза от 2008 г., човек трябва да оцени рисковете от правенето на твърде малко спрямо тези, ако се направи твърде много, пише Мартин Улф за Financial Times.о едно е ясно: фактът, че през 2009 г. бе предоставен твърде малък стимул, не означава, че днес той трябва да е много по-голям. Политиката трябва да се оценява според нейната пригодност в настоящите обстоятелства, като същевременно се отчитат несигурността и рисковете.
По принцип нямам възражения срещу огромните фискални разходи. В действителност, през януари 2009 г. аз твърдях, че САЩ трябва да поддържат бюджетен дефицит в размер на 10% от брутния вътрешен продукт, докато увредените баланси на частния сектор не бъдат поправени, казва Улф. Малко след това твърдях, че трябва да се поучим от Япония, за да разберем опасностите, пред които тогава бяха изправени западните икономики. Също така от самото начало осъзнах, че пандемията е извънредна ситуация, подобна на война. Политиките наистина трябваше да следват военновременен модел.
Въпреки това е жизненоважно да се разпознае какво прави пандемията различна от финансовата криза или войната. За разлика от финансовата криза, Covid-19 няма непременно да създаде прекомерен лош частен дълг, който може да потисне търсенето за неопределено време. Вместо това балансите на хората, които печелят добре и харчат малко, всъщност са се подобрили. Също така, за разлика от войната, пандемията не унищожава физическия капитал. Следователно има голям шанс икономиките да се възстановят наистина силно, след като веднъж страхът от болестта отшуми. Ако е така, доминиращата част от планирания отговор на фискалната политика трябва да бъде насочена не толкова към краткосрочната помощ, колкото към „новото по-добро изграждане“, чрез насърчаване на трайно увеличение в публичните и частните инвестиции.
Това е контекстът, в който трябва да се разглежда дебатът относно фискалния пакет на администрацията на Байдън за 1,9 трлн. долара. Това не е философски дебат, а спор за размера, времето и естеството на пакета. Главният герой е Лари Самърс, бивш министър на финансите на САЩ и главен икономически съветник на Барак Обама, подкрепен от Оливие Бланшар, бивш главен икономист на МВФ. И двамата са кейнсианци и поддръжници на администрацията на Байдън. Самърс дори разработи теорията за „трайната стагнация“, която оправдава разчитането на фискалната политика.
Самърс наскоро постави под въпрос разумността на пакета в Washington Post. Той заяви, че стимулът, равен на 13% от БВП (първият пакет от 900 млрд. долара плюс сега обсъждания за 1,9 трлн. долара), е „много голям, особено в икономика с извънредно разхлабени финансови условия, прогнози за сравнително висок растеж, все още неудовлетворени потребности от публични разходи и много големи частни спестявания. Бюджетният дефицит през 2021 г. според предложените планове бързо ще се приближи до рекордните нива от Втората световна война като дял от икономиката".
Това несъмнено е основателна загриженост. Ръстът на широката парична маса е изключителен. МВФ прогнозира скромна разлика между действителния и потенциалния БВП в САЩ през 2021 г. Напълно възможно е паричната и фискална експанзия от този мащаб да прегрее значително американската икономика. На този фон не виждаме значително покачване на инфлационните очаквания, докато излишният капацитет вероятно ще се задържи в световната икономика като цяло.
Някои анализатори изглежда смятат, че голям подем в инфлацията е немислим, тъй като отдавна не се е случвал. Това е неправилен аргумент. Някога мнозина смятаха, че глобална финансова криза е немислима, тъй като отдавна не се е случвала. През 60-те години мнозина смятаха по подобен начин, че инфлационният подем през 70-те години е немислим.
Много хора днес изглежда вярват, че по-ниската безработица няма да повиши инфлацията. Но в един момент излишното търсене със сигурност ще повиши цените и заплатите. По това време инфлационните очаквания ще започнат да се изместват трайно нагоре. 70-те и 80-те години ни научиха, че снижаването им обратно е много скъпо не само икономически, но и като загубено доверие в управлението.
Тези опасения не трябва да се възприемат като аргумент срещу по-нататъшен фискален пакет в САЩ. Но ако Байдън може да игнорира политическия тайминг, би било по-логично да се насочи към по-малък пакет за подкрепа сега и да предложи огромна средносрочна инвестиционна програма по-късно. Междувременно той ще види как протича възстановяването преди да предложи друга програма за краткосрочна подкрепа. Но виждането на администрацията определено е, че има възможност за промяна на живота на хората и затова трябва да се „действа мащабно“ сега, а не по-късно. Тя също така вярва, че има по-голям риск от правенето на твърде малко, отколкото на твърде много. Можем само да се надяваме, че преценката зад този огромен фискален пакет, ще се окаже вярна.
Ясно е, че голям пакет ще бъде още по-важен за еврозоната, където икономическото въздействие на Covid-19 върху БВП беше по-лошо, отколкото в САЩ, а възстановяването със сигурност ще е по-слабо. Няма и аргумент срещу изместването на баланса на стимулите от монетарната към фискалната политика. Подобна промяна е желателна, като се има предвид как агресивната парична политика има тенденция да насърчава прекомерното поемане на риск във финансите.
Ако бъде приет, пакетът от 1,9 трлн. долара ще бъде рисков експеримент. Може би няма да е лошо, ако той се окаже малко по-малък, отколкото се предлага сега. Каквото и да се реши, едно нещо е ясно. Успехът на пакета е от огромно значение. Доказването, че активното правителство може да носи добри неща на обществото, е от съществено значение за здравето на американската демокрация. Моля се залогът на администрацията на Байдън да успее.
Петър Нейков, редактор Елена Илиева
