Най-голямото предизвикателство, с което САЩ се сблъскват днес, е да се състезават срещу държава и икономика - Китай, с които те са по-обвързани от всякога. Нарастващ хор във Вашингтон твърди, че би било по-добре за САЩ да изоставят изцяло връзката с Китай. Макар наскоро вицепрезидентът Майк Пенс да заяви, че подобно разкачване не е официална политика, що се отнася до Китай администрацията изглежда е възприела подход на ограничаване на отношенията, там където те изглеждат рисковани, пишат за Bloomberg Скот Кенеди и Джуд Бланшет.

Независимо дали е търсе, или не, този подход подтиква САЩ и Китай към необмислен разлом без много оценки на произтичащите разходи или ясно разбиране за това какво би представлявало успех. Такъв изход би оставил САЩ по-скоро по-бедни и по-слаби, отколкото да засили националната им сигурност. Америка отчаяно се нуждае от по-интелигентна рамка, която да ръководи политиката спрямо Китай. 

Разкачването може на пръв поглед да изглежда привлекателно, но е изградено върху три мита. Първо, САЩ и Китай не са свързани като щепсел и контакт, където единствените два варианта са пълна интеграция или абсолютна икономическа самодостатъчност. Всъщност връзките се разпадат в широк спектър. Нивото на интеграция варира драстично между различните сектори на икономическите и финансовите взаимоотношения.

Второ, привържениците на отделянето по някакъв начин смятат, че правителството на САЩ може да контролира процеса, докато всички останали играят пасивна роля. В действителност, макар Вашингтон да може да въведе ограничения и възпиращи фактори за интеграцията, компаниите и другите правителства, включително китайското, все още определят какво всъщност се случва.

Когато американският президент Доналд Тръмп туитна, че „на нашите страхотни американски компании е наредено незабавно да започнат да търсят алтернатива на Китай“, бизнес ръководителите го игнорираха и продължиха бизнеса си. Някои от тях преместиха част от продукцията, предназначена за глобалните пазари, извън Китай, но едновременно с това увеличиха инвестициите, насочени към неговия пазар. Въпреки новия контрол на износа много американски компании все още продават микрочипове на китайския телекомуникационен гигант Huawei чрез своите задгранични филиали.

Междувременно Китай ухажва други държави, като предлага по-голям, макар и селективен, достъп до пазара, като същевременно поставя нови бариери за американските компании и утроява усилията си за постигане на технологична независимост. Едностранният американски опит за отделяне може напълно възможно да остави изолирани САЩ, а не Китай.

Трето, логиката на разкачване предполага, че по-голямата свързаност с Китай по своята същност застрашава сигурността на Америка. Следователно предписанието е да се намали интеграцията. В интерес на истината по-силните връзки задълбочават някои уязвимости, особено в кибер пространството. Но те също засилват сигурността на САЩ чрез интегриране на Китай в международните институции, правейки го зависим от западните технологии и пазари, което увеличава печалбите на американските компании. Тези пари финансират по-големи разходи за изследвания, което от своя страна укрепва основите на американската военна мощ.

Алтернативата на разкачването не е сляпа наивност относно Китай. Тя касае възприеменето на по-разумен подход към интеграцията, такъв който остава оптимистичен по отношение на ползите от нея и е уверен в силните страни на американската система и способността й за иновации.

Този подход ще изисква големи усилия, за да се гарантира, че ангажираността с Китай е икономически справедлива, засилва сигурността на САЩ и е в съответствие с американските ценности. Поставяйки акцента върху интеграцията, той увеличава шансовете САЩ да могат ефективно да си сътрудничат с други правителства със сходен мироглед, като по този начин се конкурират по-ефективно с Китай.

Промяната на фокуса от отделянето към това, което наричаме „управлявана взаимозависимост“ с Китай, включва промяна в перспективата. Например, контролът върху износа и ограниченията за инвестиции ще продължат да са необходими, за да направят търговията по-стратегически жизнеспособна. Но това трябва да е тяхната цел.

По същия начин, макар САЩ да трябва да създадат стабилни механизми за наблюдение на финансирането за научни изследвания на китайски учени, целта трябва да бъде да се затвърди целостта на транснационалните проучвания, а не да се отрязва изцяло Китай. Да се накара бизнесът да работи по начин, които е в съответствие с американските ценности, не означава да се изостави напълно Китай. Трябва компаниите по-добре да контролират веригите си за доставки, за да се гарантира, че не доставят продукти или използват работна ръка, които са част от мрежата на лагери на китайското правителство в провинция Синдзян.

Едно от предимствата на този подход е да се премахне конвенционалното разграничаване между ангажираността като инструмент за икономически растеж и защитата на националната сигурност. Да, САЩ ще трябва да продължат да възпират Китай от използване на сила срещу Тайван и да направят повече, за да обуздаят Пекин в Южнокитайско море. Но САЩ - и Западът в по-общ план - трябва да интегрират опасенията за сигурността и ценностите във всеки аспект, по който ангажираме Китай. В противен случай отношенията ще имат малък шанс да бъдат устойчиви.

По-холистичната концепция за взаимозависимост и ангажираност ще е от полза не само за икономическите връзки, но и за други елементи на отношенията. Ако САЩ продължат да реагират толкова отбранително, колкото сега, някакво разкачване е почти неизбежно. Ако обаче те предприемат инициатива за установяване на ново равновесие, по-ограничените отношения могат да бъдат по-силни.

Петър Нейков, редактор Миглена Иванова