Има градове, които ви карат отново да се учите да ходите. Истанбул е един от тях. Плътно наредени коли по тротоарите, неравни плочки по стръмните криволичещи улици, безкраен поток от хора в квартал Бейоглу, на улица „Истиклял“, край отрупаните със стоки магазини на Капалъ Чарши или Пазара на подправките, фучащи автомобили, за които пешеходните пътеки са само досадна подробност от пътната маркировка.
Всичко това превръща придвижването в Истанбул в постоянно ходене с препятствия. Миг невнимание и може да настъпите опашката на някоя от многобройните улични котки, да съборите старателно подредените плодове на щандовете за вода и сокове, да блъснете възрастна дама или да паднете в шахта.
Но разходка из пъстрата плетеница от улици в града със забит в земята поглед също не е препоръчителна, защото така гарантирано ще пропуснете или минаре, което се подава зад магнолия, или архитектурен детайл от славното минало, когато Истанбул е бил столица на четири империи, или възрастен мъж, който умело си проправя път сред множеството, стиснал кръгъл поднос с пълни чаши за традиционния следобеден чай.
Истанбул мирише на подправки, море и печени кестени. Огласян е от корабни сирени и призиви за молитва, носещи се от стотиците джамии. Вибрира с шумовете от живота на 15-те милиона души, които го наричат свой дом.
Ако пък сте един от над 40-те милиона туристи, които всяка година посещават града, много е вероятно да се превърнете в лесна плячка на някой от многобройните амбулантни търговци, кръстосващи улиците му със стоката си на гръб: „My friend! Where are you from? English? Deutsch?“. Искат да ви продадат риза, часовник, парфюм или поне да лъснат обувките ви. Разминавате се със забулени жени, за които е обида, ако ги погледнете, и с жени с къси поли, за които е обида, ако не ги погледнете. С мъже, облечени скромно в груби памучни дрехи, и с такива в скъпи костюми, бързащи за поредната делова среща. Всички рамо до рамо в огромния, пренаселен, мръсен, опияняващ град, едновременно стар и съвременен, процъфтяващ и порутен, западен и екзотичен, източен и затова някак познат.
Предстоят 72 часа на пълно потапяне в някои от сладостите на живота на най-големия турски град.
Хотел Pera Palace
Когато отваря врати през 1892 г., хотел Pera Palace е най-модерният в Истанбул – единствената електрифицирана сграда в града освен дворците на османските султани, единствената с течаща топла вода, първата с електрически асансьор, който е и едва вторият в Европа (другият се намира в Париж). Всичко това в името на удобството и лукса на пътуващите в „Ориент Експрес“, за които Истанбул е последна спирка. Хотелът е любимо място за отсядане в града на известни писатели като Иън Флеминг, Умберто Еко, Греъм Грийн. Ърнест Хемингуей, който пристига в Истанбул през 1922 г. като военен кореспондент на канадския вестник Toronto Daily Star, за да отразява края на Гръцко-турската война, също се настанява в Pera Palace.
Никой друг известен писател обаче не е толкова силно свързан с хотела като Агата Кристи. Според легендата тя написала черновата на най-известния си роман – „Убийство в Ориент Експрес“, в стая 411 на Pera Palace. Друга легенда разказва, че в стаята бил скрит ключът към разгадаването на най-голямата мистерия в живота й - по-конкретно към голяма кутия с тайния й дневник, в който Кристи разказва за загадъчното си изчезване за 11 дни в края на 1926 г.
Ключът действително е открит под прага на стаята, но не и кутията с дневника, така че странният епизод от живота на най-известната писателка на криминални романи в света, за който тя отказва да говори до смъртта си, остава неразгадан. Днес стая 411 е една от най-популярните в хотела, така че желаещите да се настанят в нея трябва да направят резервация много рано (и да са готови да се разделят с минимум 300 евро на нощ). Стаята, в която е запазено копие от пишещата машина на Кристи, е заета, не можем да я разгледаме, но за утеха получаваме ключ с номер 411 във формата на USB, „отключващ“ тайните от историята на хотела.
В стая 101 обаче няма посетители, защото е превърната в музей. Това е стаята, в която винаги отсядал Мустафа Кемал Ататюрк и където се намирал оперативният му щаб в Истанбул.
И
здържана в любимия бледорозов цвят на основателя на Турската република, тя пази негови лични вещи, книги, подаръци, вестници и списания.
Решението за превръщането й в музей е взето през 1981 г. по повод 100-годишнината от рождението на Ататюрк и днес е отворена за посещения между 10 и 11 ч. сутринта и между 15 и 16 ч. следобед всеки ден.
Петзвездният Pera Palace е привличал още един куп видни личности от политиката и шоубизнеса. Уинстън Чърчил, Грета Гарбо, крал Едуард VIII, Мата Хари, Алфред Хичкок, Джаки Кенеди Онасис, За За Габор, която според слуховете имала връзка с Ататюрк, също са били сред видните гости на хотела.
През 2010 г. притежаваната от държавата грандама на истанбулските хотели е „подмладена“ с ремонт за 23 млн. евро, но в 115-те й стаи, където цените на нощувките варират между 230 и 4000 евро, са запазени около 300 от оригиналните им мебели. Днес стаите, в които са отсядали знаменитостите, носят табели с имената им, а споменът за тях се пази и в новото меню с „исторически коктейли“ на пищния Ориенталски бар в Pera Palace – „Уважение към Хемингуей“, „Последният изстрел в Ориент Експрес“, „Загадката на Агата“.
Часовете между 15 и 18 във фоайето на хотела пък са запазени за следобеден английски чай, само че изведен до висините на угощение с безкрайно разнообразие от сандвичи, торти, сладки.
След него със сигурност ще ви се прииска или кратка дрямка в хотелската стая или разходка по тесните и криволичещи улици на квартал Бейоглу, където се намира Pera Palace.
Улица „Истиклял“
Избираме второто и само след около пет минути ходене се озоваваме на улица „Истиклял“, чието име в превод от турски означава „независимост“. 1,5-километровата пешеходна артерия е нещо като истанбулската „Витошка“, но за разлика от софийската е запазила трамвайните си релси, по които преминава само ретро трамвай.
Лъскави магазини на известни модни марки съжителстват с книжарници, художествени галерии, кафенета, кръчми и разбира се, отрупани с традиционни турски лакомства витрини с акцент върху най-разнообразни видове локуми и баклава.
„Истиклял“ има особено място в историята на Истанбул. До рухването на Османската империя през 20-те години на миналия век тя е в центъра на най-космополитния квартал в града по онова време – Бейоглу, населяван предимно от европейци и християни. Векове наред улицата е средище на чуждестранни търговци и дипломати, а построените тогава църкви и посолства са запазени и до днес.
След Първата световна война характерът на улица „Истиклял“ се променя. Голяма част от дипломатите напускат града след създаването на Турската република през 1923 г. и преместването на столицата в Анкара. Улицата става изключително мюсюлманска и турска след напускането на голяма част от християнските малцинства, прогонени от антигръцките бунтове през 1955 г.
„Истиклял“ обаче все още пази магазини и кафенета, които са любими на местните, изпитващи носталгия към „стария“ Истанбул. През последните десет години, възползвайки се от силния растеж на турската икономика, търговската улица постепенно е колонизирана от големи вериги за сметка на малките магазинчета, които са принудени да затворят врати заради високите наеми, достигащи между 40 хил. и 400 хил. долара на месец.
Улица „Истиклял“ е една от задължителните спирки в Истанбул за многобройните чуждестранни посетители, особено за жителите на арабските страни, които преобладават над западните туристи.
Босфора
Местните обичат да казват, че Истанбул няма център, защото сърцето му е навсякъде. А сърцето на града е във водата - на Златния рог, на Босфора, на Мраморно и Черно море. Истанбул съществува чрез водата и тя играе основна роля в дългата му история.
Само облегнати удобно на парапета на някоя от плаващите по Босфора яхти или на един от многобройните му мостове можете да го видите, да му се възхитите, да го разберете истински. По цялото протежение на моста над Златния рог, който свързва като с тире „Новата джамия“ и кулата „Галата“, исляма и Запада, молитвата и войната, стотици мъже са хвърлили дългите си въдици в зелената и мътна вода и чакат да уловят вечерята си.
А край бреговете на Мраморно море стотици яхти и круизни кораби се смесват с товарни кораби, които се готвят да преминат през Босфора, докато слънцето залязва между минаретата на Синята джамия и двореца „Топкапъ“.
Разходка с яхта за около час и половина е достатъчна, за да видите всичко най-забележително по двата бряга, висящите мостове над пролива и аристократичните резиденции, някои от които датират от XVIII век.
Капалъ Чарши и Пазарът на подправките
Някои от разходките обаче обезателно трябва да се предприемат пеша. А ако искате истински шопинг по турски, няма по-добро място от Капалъ Чарши. Истанбул винаги е бил град на търговци и лабиринтът на огромния покрит пазар, построен през 1461 г. е най-убедителното доказателство за това.
4000 магазина предлагат продуктите си на площ от 200 хил. кв. м – подправки, сладки изкушения, сушени плодове, традиционни турски дрехи, бижута, килими. Всеки ден необятният пазар привлича над 250 хил. души. Малки радиостанции бълват оглушително последните местни хитове, продавачи на чай предлагат сладките си напитки на всеки, който иска да се подкрепи, докато си проправя път в развълнуваното море от хора, останалите търговци правят всичко възможно да привлекат вниманието на потенциални клиенти с настоятелна покана да разгледат стоките им. Внимавайте за джебчии и преди всичко се пазарете умело, но ако искате изгодна сделка, по-добре излезте от пазара и се насочете към някоя от съседните улици, където се предлагат почти същите стоки, но на по-ниски цени.
Макар и не чак толкова голям и прочут като Капалъ Чарши, Пазарът на подправките, който е един от най-старите в света, също не е за пропускане. Завършен е през 1667 г. и се превръща в най-важното място за търговия по Пътя на коприната в Истанбул. Тук се продават всякакви видове билки и подправки, а във въздуха му се носи миризма на канела и карамфил.
Капалъ Чарши и Пазарът на подправките са отлично място да се запознаете и с вкусната турска кухня – преливащи от мед баклави, локуми с най-разнообразни вкусове и цветове, печено месо и кебап с много подправки. Ако към това се прибавят ракия, която е националната напитка в Турция, или вино, угощението ще бъде повече от задоволително.
Уличната храна в Истанбул е не по-малко впечатляваща, а едни от най-популярните изкушения за туристите са симитът, печената царевица и печените кестени. Поднасянето на традиционния турски сладолед дондрума пък е превърнато от собствениците на дюкянчетата в истинско фокусническо изкуство. За щастие е достатъчно гъст, така че няма опасност да се сдобиете с петно по дрехите си, но и така да е, преживяването си заслужава.
А в дълголетното оспорвано съревнование между турския чай и турското кафе резултатът изглежда продължава да е равен. Турците обичат еднакво както едната, така и другата гореща напитка. За кафето обаче си имат поговорка: „Една чаша турско кафе се помни четиридесет години“. Към която добавям: „72 часа в Истанбул – спомен за цял живот“.
