Често, нежелаейки да се ориентират в трудна ситуация или преследвайки собствените си цели, Америка в различни части на света се хвърля да подкрепя «борци за свобода», които по-късно се оказват много далече от демокрацията. Според експерта на Forbes Стив Хенки, зад това поведение стои «губителното тщеславие» на американския елит, който вярва, че може да промени света спрямо собствените им желания.

Както пише лауреатът на Нобеловата награда Фридрих Хайек, «губителното тщеславие» на човека се проявява в убедеността му, че той може да промени света около себе си в съответствие със собствените си желания.

Подобно тщеславие се проследява във всички икономики с централизирано планиране.

Впрочем, независимо от това, че мащабните планови икономики на СССР, Китай и други страни отдавна да са в миналото, «губителното тщеславие», тласкащо лидерите на централизираното управление, е по-живо от всякога, пише икономистът, професор от Университета Джонс Хопкинс Стив Хенки в статията си за Forbes.

Привържениците на «тщеславната централизация» могат лесно да се разпознаят в лицето на президента Доналд Тръмп и членовете на неговата администрация.

Немалко такива има и в сената, при това от двете партии.

Любовта към планирането не се ограничава в икономиката, но често се проявява дори във външната политика.

Именно заради това, според автора, Америка така често се намесва във вътрешните работи на други страни, но светът «се измори отломките» на това, което остана от дейността на Вашингтон.

За да се разбере по-добре концепцията на «губителното тщеславие» във външната политика на САЩ Хенки препоръчва книгата на известния американски политолог Тед Карпентър «Доверчивата свръхдържава: САЩ подкрепя несъществуващи демократични движения зад граница».

В своето изследване аналитикът разглежда десет случая на проява на «губителното тщеславие» на САЩ в чуждестранните кампании.

Например, подкрепяйки опозиционните контри в Никарагуа през 90-те, администрацията на Рейгън реално вярваше, че това движение се сражава за свобода и независимост. А това съвсем не беше така.

Подобна ситуация имаше и около намесата на Рейгън в Ангала и уж демократичния й лидер Жонаш Савимби, при когото САЩ, според думите на Карпентър, не могли да признаят, че той е «шарлатанин-психопат» и с това нанесли удар по имиджа на Вашингтон.

Оказвайки подкрепа на афганистанските «борци за свобода» муджахидините САЩ по-скоро се ръководели от нежеланието си да бъдат отрязани от нефта от Персийския залив, отколкото от идеологически съображения.

Според политолога, през 80-те за муджахидините Вашингтон е похарчил над 2 млрд долара, а това е повече от цялото финансиране на ЦРУ в този период.

«САЩ се опитаха да романизират муджахидините, представяйки ги в образа на борци за свобода, които трябвало да построят в Афганистан толерантна държава. Това е пример за това какво би искал да види Вашингтон, а не каква е действителността», твърди Карпентър.

Впрочем, дори с края на студената война стремежът на САЩ да представят желаното за действително по отношение «борците за независимост» е налице.

Това се потвърждава с интервенцията на администрацията на Бил Клинтън на Балканите в края на 90-те.

Според аналитика, САЩ подкрепили «жестоката и съмнителна от морална гледна точка» Армия за освобождение на Косово — само защото решили да опростят за самите себе си сложната етническа и геополитическа картина на региона.

(Бел.ред. Авторът представя ръководството на САЩ като някакви неуки романтици, при това мързеливи да се ориентират в ситуацията в света. Реално това съвсем не е така – нито са неуки, нито са романтици, просто са фашисти).