122 години от рождението на един от главните творци на Победата

Животът на маршал Георгий Жуков е белязан от възходи и падения. От него се страхували Сталин и Хрушчов, ненавиждал го Брежнев. Притежавайки огромна власт, те го унижавали, назначавали го на второстепенни длъжности или го оставяли без работа, но въпреки всичко, не можаха да го лишат от бойната слава и световната му известност.

Другите пълководци също имат дял в Победата, но само Георгий Жуков заслужи званието „Народен Маршал“.

Бъдещият маршал е роден на 1 декември 1896 г. в селско семейство. След като заминал за Москва, Жуков известно време работил в работилницата на чичо си. През 1915 г. го призовали в армията и той попаднал в кавалерията като редник; там дослужил до чина унтерофицер. Жуков воювал храбро на фронта и бил награден с два Георгиевски кръста. През лятото на 1916 г. го ранили и загубил слуха си.

През 1918 г. Жуков постъпил в Червената армия; в Гражданската война командвал взвод и ескадрон. Първия си медал „Червено знаме“ той получил заради участието си в потушаването на Тамбовското селско въстание.

През 1925 г. Жуков завършил Курсовете за усъвършенстване на командния състав в кавалерията; през 1939 г. – Курсовете за висш военен състав. Неговата четвърта Кавказка дивизия за дисциплината и бойната си подготовка през 1935 г. била наградена с орден „Ленин“. Орден „Ленин“ получил и Жуков. От лятото на 1938 г. той е заместник-командващ войските в Белоруския военен окръг.

През юни 1939 г. Жуков оглавил Първа армейска група, която в този момент много трудно сдържала японската шеста армия, нахлула в района на река Халхин-Гор, Монголия, която била съюзник на Съветския съюз. Японската армия благодарение на Жуков била блокирана и унищожена. Халхин-Гол се превърнала в една от главните причини японското правителство да се откаже от нападение срещу Съветския съюз. За победата си в монголските степи Жуков получил своята първа звезда на Герой на Съветския съюз и воинското звание армейски генерал.

През лятото на 1940 г. Жуков бил назначен за командващ Киевския специален военен окръг, който бил най-мощният в РККА. Същата година той участвал във военния поход, който целял присъединяването на Бесарабия и Северна Буковина към Съветския съюз.

През януари 1941 г. Жуков станал началник на Генщаба и едновременно с това заместник народен комисар по отбраната.

В годините на войната той бил вторият след Сталин човек в съветската военна йерархия. Бил несменяем член на Главното командване, а от август 1942 г. – единственият заместник на Върховния Главнокомандващ и първи заместник народен комисар по отбраната.

Неведнъж Жуков посещавал войските като представител на Главното командване, командвал различни фронтове, и то много често – в критични ситуации; той бил организатор на много стратегически операции.

Веднага след като Германия напада Съветския съюз, Сталин изпратил Жуков на Югозападния фронт, където той организирал мощен контраудар срещу настъпващите танкови колони на вермахта.

През август 1941 г. заради настояването на Жуков да изведе войските от Киев, Сталин го свалил от поста началник на Генщаба и го назначил за началник на Резервния фронт.

От този момент Жуков се оказва в своята стихия – в ролята на командващ и координатор на действията на крупни воински групировки. Най-важните етапи в пълководческата му биография са Елня, край Смоленск, отбраната на Ленинград и Москва, контранастъплението край Москва, Сталинградската и Курската битка, битката за Днепър, Корсун-Шевченковската, Белоруската, Висло-Одерската и Берлинската операция.

Край Елня през август 1941 г. Жуков провел първата успешна настъпателна операция на РККА против вермахта, при която се родила съветската гвардия. В Ленинград той пристигнал по заповед на Сталин през септември 1941 г. и в критичната обстановка успял да стабилизира фронта и да не допусне да бъде завзет блокираният град.

През октомври Жуков бил извикан в Москва, тъй като възникнала пряка заплаха за столицата. В кризисната ситуация той оглавил Западния фронт, който има решаваща роля за спасяването на Москва. По инициатива на Жуков бил разработен планът за контранастъплението край столицата.

Някои изследователи се опитват да критикуват Жуков, като твърдят, че той не воювал с умение, а с брой, побеждавайки с помощта на примитивни челни атаки, които водели до огромни загуби. Самият Жуков бил противник на този метод за водене на война. Той заповядвал да се създават силни ударни групи с танкове, конница, автоматчици и смело да заобикалят укрепените пунктове на противника, лишавайки го от възможността да маневрира.

По времето на Сталинградската битка Жуков и А.М. Василевски предложили отказ от частните малко ефективни контраудари, а да се разработи оригинална настъпателна операция за блокиране и разгром на цялата сталинградска групировка на противника. И този замисъл бил блестящо реализиран. Новаторски бил и планът на Жуков и Василевски за битката при Курската дъга през лятото на 1943 г., която започнала първо с отбранителна операция, която обезкървила противника, а след това преминала към мощно контранастъпление.

За пълководческия почерк на Жуков са характерни огромна воля и мъжество, твърдост и настойчивост в отстояването на собствените решения и прокарването им до изпълнителите. По отношение на подчинените той невинаги проявял сдържаност, можел да бъде груб и жесток, но като пълководец най-напред се интересувал от делото. В неговите операции безвъзвратните загуби били по-малко в сравнение с други пълководци.

Жуков имал и неуспехи. Незавършена останала Ржевско-Вяземската операция – януари-април 1942 г.; тя не успяла да деблокира обкръжената 33-та армия на Западни фронт. Неуспешни се оказали две въздушно-десантни операции, проведени в полосата на Западния фронт през 1942 г. и на първи Украински фронт през 1943 г. Големи загуби понесли войските на Западния и Калининския фронт през ноември-декември 1942 г. в операцията „Марс“ – неуспешния опит да бъде обкръжена девета германска армия на Ржевския фронт.

Жуков имал и други грешки и неуспехи, но не те, а победите, техният мащаб и значение определиха мястото и славата на пълководеца в историята на Великата Отечествена война.

В началото на 1943 г. след като при пряката координация на Жуков била пробита блокадата на Ленинград, му било присвоено званието Маршал на Съветския съюз. През 1944 г. той получил втората, а през 1945 г. – третата звезда на Герой на Съветския съюз. В годините на войната той получил и висшия пълководчески орден „Победа“.

Исторически справедливо и дълбоко символично е, че войската под неговото командване – става дума за Първи Белоруски фронт, в края на войната настъпва в главното – берлинско, направление. На Жуков възложили приемането на безусловната капитулация на Германия в нощта на 8 срещу 9 май 1945 г. На 24 юни 1945 г. маршал Жуков приел на Червения площад в Москва историческия Парад на Победата.

След края на войната съдбата на маршала е нелека. При Сталин той командвал Одеския и Уралския военен окръг. При Хрушчов е министър на отбраната – 1955-1957 г. Връчили му още една „Златна звезда“. Хрушчов го уволнил.

Жуков с много трудности издал мемоарите си – прочутите „Спомени и размисли“.

Маршал Жуков умира на 18 юни 1974 г.