В нашата страна много често бъркат либерастията:

– с политическите движения, например за борба за демокрация;

– с обществените движения, например за масова борба с корупцията;

– с жизнените позиции, тоест борбата за всичко добро срещу всичко лошо;

– или дори с идейното служене на враг като варианта с „Отвореното общество на Сорос“.

 

В действителност това може да бъде истина в случай на така наричаната професионална либерастия. Тоест осъзната търговска дейност, експлоатираща една от тези идеи за цинична печалба на хляб с масло. Но в живота ние, като правило, се сблъскваме с професионални либерасти, а ги виждаме единствено по телевизора или в интернет. В реалния живот се сблъскваме с т.нар. битова либерастия, която представлява 99,9% от въпросния контингент.

 

 

Затова и мисля, че ще бъде правилно да кажем, че либерастията няма нищо общо нито с политиката, нито, още повече, с борбата срещу корупцията.

 

Либерастията е външна проява, тоест видимите симптоми на вътрешните психологични проблеми на човека. Сама по себе си либерастията не е болест. Както и температурата над 40 градуса не е болест, а симптом на някакво заболяване.

 

По време на еволюцията си човек е изработил крайно интересен механизъм за взаимодействие между съзнанието и подсъзнанието, целящ еволюционното оцеляване на човек като вид. Една от функциите на това взаимодействие е справянето, коригирането или маскирането на обективните и/или субективни психологични проблеми на човек, позволяващи да се спаси от самоубийство, депресия и психосоматични заболявания.

 

 

В своята статия „Руската либерастия като еволюционен защитен механизъм на човека“ разглеждах „феномена на киселото грозде“ и „комплекса на емигранта“ като прояви на механизма на рационализацията. Природата има и либерастията като еволюционен механизъм за създаване и обосноваване на външните причини за собствените неуспехи, неприспособимост и непригодност.

 

В рамките на това искам да разгледам много интересен ефект – почти 100% корелация между проявите на симптомите на либерастията и проявата на омраза към собствения народ, преклонение пред „цивилизованите страни“ и другите форми на русофобия.

 

Както по-рано разглеждах, в повечето случаи либерастията е следствие от комплекса за малоценност.

 

Комплексът за непълноценност е съвкупност от психологически и емоционални усещания на човека, предизвикани от чувството за собствените недостатъци и ирационалната вяра в превъзходството на околните над себе си. Комплексът за непълноценност възниква в следствие на разнообразни причини като: дискриминацията, душевните травми, собствените грешки и неуспехи и т.н. Комплексът на малоценност съществено влияе на самочувствието и поведението на човек. (Уикипедия)

 

Ще си позволя да внеса леко ненаучен елемент, добавяйки понятието „осъзнаване на непълноценността“. В случая отличието от „комплекса“ ще бъде в наличието на реална и адекватна причина за възникването на психологическото недоволство от себе си.

 

Тоест, при комплекса за непълноценност, ученичката, бидейки красавица, може да се притеснява от малките си гърди и да се сгърбва, опитвайки се да скрие този „недостатък“. Един истински учен, увлечено занимаващ се с наука може да бъде убеден от жена си, че е неудачник, така и неспособен да и осигури почивката в Турция.

 

При наличието на такива проблеми, психологическата помощ може да се окаже от всеки средна ръка лекар, способен да обясни на пациента погрешността на комплексите му.

 

Често комплексите (с истински и измислени причини) изчезват при израстването на човека и постигането на увереност и самоуважение. С това е и свързана правдивостта на изражението, приписвано на Чърчил:

 

„Който като млад не е либерал, няма сърце, а който не е станал консерватор вече зрял – той няма мозък“.

 

Докато човек е млад той е изпълнен с комплекси, външно проявяващи се като либерастия, но ако човек има мозък, то към зрелостта той се излекува от своите проблеми и забравя за либерастията като за юношеското си акне.

 

Всичко става значително по-сложно, когато причините предизвикващи либерастията, не са измислени, а съществуващи обективно (осъзнаване на непълноценността). В този случай лекарят трябва да свали не погрешната зацикленост на човешкото съзнание, а да устрои пълно промиване на мозъка, напълно да пренареди психиката на човека.

 

Примерно като вица:

 

„-По-рано много страдах от това, че съм импотентен. След това отидох на лекар и той ми помогна.

 

-Излекува ти импотентността?

 

-Не, но сега се гордея с нея“.

 

Разбираемо е, че лекарите, способни така да зомбират пациентите си са малко. И затова, при наличие на естествена и очевидна причина да се изпитва комплекса (в случая осъзнаване) за малоценност, лечението е или невъзможно, или крайно скъпо.

 

Както разгледах по-рано наличието на неосъзнат комплекс за малоценност води до алкохолизъм/наркомания (като вариант за химическо бягство), депресия, психосоматични болести и в най-лошия случай, до самоубийство. Разбира се, човек при това изпитва негативни чувства към самия себе си в диапазона от неприязън и недоволство до откровена ненавист.

 

При това изпадането в либерастия поне позволява защитата на психиката, примирявайки съзнанието и подсъзнанието в убедеността в наличието на външна причина за собствената малоценност, но не може напълно да защити човека. В известна степен човек продължава да разбира, че това е самоизмама и продължава да се мрази. При това колкото по-силни са реалните причини, лежащи в основата на комплекса/осъзнаването на непълноценността, толкова повече е по-силно чувството на ненавист у човека, постоянно виждан в огледалото.

 

Но понеже именно тази ненавист е разрушителния фактор, който организмът се опитва да премахне, снижи и маскира, то организмът на човек се опитва да изгради допълнителна защитна линия, задействайки втория еволюционен защитен механизъм. А той е основан на чувството на общност и единението със собствения народ.

 

Както е известно на човек му е свойствено погрешно да принася своите навици, свойства, характеристики и особености на околните си – така наричаният механизъм на „проекцията“.

 

„Пример за краен случай на проекция е параноята, клинично характеризирана с наличието у пациента на добре организирана система на самозалъгване. Параноикът, като правило се оказва силно агресивна личност, неспособна да поеме отговорност за собствените си илюзии, желания и чувства, параноикът ги прикрива с обекти или хора от своята среда“. (из книгата на Фредерик Пърлз „Свидетел на терапии“)

 

Разбира се, обикновено при хората не се включват екстремните форми на психологически защитни механизми, които сами по себе си могат да са болест. Но в една или друга форма въпросните ефекти неосъзнато се използват от всички хора. Човекът априори се смята за „нормален“/ „типичен“ / „среден“ представител на човечеството. И смята, че повечето хора имат сходни навици, качества и особености. Например, човек може да е искрено убеден, че цяла Москва излиза в почивните дни на дачите на основанието, че той прави това вече дълги десетилетия. Или човек може да не разбира защо всички хора не закусват в кафенето, ако е толкова удобно и той прави това ежедневно.

 

Свързаният с това процес е процесът на отъждествяване на човека със своя народ, със своята социална група. Наричат това „механизъм за социална идентификация“ или в по-тясното понятие на етническата и национална идентификация. Това е свойствено за практически всички хора на света, малко е свързано с осъзнатата мозъчна дейност и вероятно произтича от дълбоката древност, когато тясната връзка със своето племе и род са необходими за оцеляването. Но и като следствие на човек му е свойствено противопоставяне на „своя народ“ и на „чуждия“. В извънредна форма това може да се изрази в ксенофобия, расизъм или афектирана толерантност.

 

На неосъзнатото включване на тези психологически ефекти е основано и действието на защитата. При това включването ѝ се провежда на няколко етапа.

 

Отначало човекът убеждава себе си, че е абсолютно типичен, нормален човек. Проектирайки реалните си качества на другите, той заключава, че е заобиколен от говеда, глупави животни, пияници и дебили. За увеличението на самооценката много помага осъзнаването, че ти си само един от многото подобни, че да си такъв е нещо нормално и правилно, че си принуден да бъдеш такъв, за да не се отличаваш от „народа“ и така нататък. Разбира се, образът на народа, създаден за себе си от такъв човек е крайно мерзък. Следва фактическото пренасяне на ненавистта от себе си като единичен субект, върху себе  си като част от голям обект – народът.

 

Следва мъничко самовнушение и селективен подход към фактите, и вече може да се повярва, че той самият е интелектуалец, титан на мисълта и следователно е с глава над  тълпата наоколо.

 

Тъй като у човека винаги присъства инстинктивна любов към себе си, то човек  почти винаги може да прикрие и заглуши ненавистта към себе си, прехвърляйки цялата си енергия в омраза към своя народ. Такъв компромис между съзнанието и подсъзнанието напълно устройва и двете страни, защото от една страна продължава да мрази (фактически самия себе си), но от друга страна отрицателната енергия и емоции на човек са насочени навън и  не причиняват силна вреда на собствения организъм.

 

В проекцията ние преместваме границата между себе си и останалия свят леко „в своя полза“, което ни дава възможност да свалим от себе си отговорността, отричайки принадлежността си към аспектите на личността, с които ни е трудно да се примирим, които ни се струват непривлекателно или оскърбителни. (из книгата на Фредерик Пърлз „Свидетел на терапии“)

 

И естествено представляването на някой за чиста проба „лош“ е крайно сложно и лошото трябва да се отнася към нещо хубаво. Понеже за човек е свойствено да противопоставя своя на чуждия народ, то естественото следствие от назначението на „собствения“ народ на длъжността на лошия е назначаването на „чуждия“ народ на длъжност добър. Ако твоят народ е тъпо, неграмотно стадо орки, то видимо, някъде там трябва да има сияен град на хълма, населен изключително от елфи.

 

Човек е принуден да достигне до такива изводи, както е принуден да се обоснове защо трябва да ненавижда именно своя народ и защо той е по-лош от всички останали. Това, впрочем, е изключително тежко и изисква определени усилия, защото нормалният човек е склонен да предпочита своята социална група и своя народ пред другите. В зависимост от интелектуалното равнище и образование на човек, под тази психологическа конструкция се подвежда определена „доказателствена база“. Не е лесно да се направи така, но (при предубедено и некритично отношение към фактите) това е възможно, защото в информационното пространство могат да се намерят факти и доказателства (с различна степен на достоверност) за всяка теория, концепция и вярвания.

 

В резултат, ние получаваме класическия клиничен случай на либерастия:

 

–          Мързел и/или нисък интелектуален потенциал, който не позволява да се достигне до желаното в живота положение.

 

–          Мързел и/или нисък физически потенциал, който не позволява да се достигне до желаното в живота положение.

 

–          Наличие на реални психически заболявания (например хомосексуализъм), които не позволяват да се чувстваш „нормален“

 

–          Обвиняване за личните неуспехи и проблеми другите – Путин, родителите, училището, Кремъл, Комунистите, белите, червените, розовите, направо стадото-народ като цяло.

 

–          Ненавист към себе си, но като цяло самоненавистта се трансформира в ненавист към собствения народ.

 

–          Преклонение пред „културата и постиженията на цивилизованите народи“, като обосноваване на тяхното превъзходство над собствения ненавиждан народ.

 

Това може да се прояви под различни форми.

 

–          Ненавист към добрите или героични факти от историята – например ненавист към идеята за „безсмъртния полк“.

 

–          Нарочно търсене на всички лоши факти за собствената страна и още по нарочно търсене на всички добри факти за чуждата страна.

 

–          Противопоставяне на проклетия „Автоваз“ и светата компания „Тесла“.

 

–          Противопоставяне на „Газпром“ и чистата зелена енергетика.

 

–          Противопоставянето на лошата „наша“ корупция и добрия „техен“ лобизъм.

 

И стотици и стотици различни други форми. Конкретните изказвания на човека и опитите му да се обоснове са вече малки детайли, без особена роля.

 

Една от причините защо либерастът трудно осъзнава първопричината за своето състояние без помощта на специалист се заключва в това, че целта на борбата между съзнанието и подсъзнанието е маскировката на причините. Ако човек разбира, че той обвинява Кремъл, само за да избяга от отговорност за собствените си проблеми, то това значи, че опитът да се спаси в либерастията е неуспешен. Именно затова съзнанието и подсъзнанието и подсъзнанието за готови да натрупат слой след слой различни защитни подсъзнателни механизма и лъжливи съзнателни обосновки, за да може човешкият организъм да бъде максимално защитен. Именно затова човек толкова упорито държи на натрупаните в съзнанието му лъжи.

 

В това отношение е интересен частният случай на либераста, който обявява огромна любов и грижа към своя стадо-народ. Има хора, за които откровената ненавист към собствения народ, чистата и неразредена русофобия все пак тежи като откровената ненавист към себе си. Оказва се, че в този случай човек, трансформирайки ненавистта към себе си в ненавит към народа, не постига защитен ефект. Сладката двойка съзнание/подсъзнание е готова в такъв случай да предложи още един слой лъжа под формата на псевдолюбов към народа.  

 

Това се изразява с това, че човек едновременно обявява своята огромна любов към народа и своето огромно желание да го направи по-добър, но при това изкривява всички факти и данни (не е важно дали истински и лъжливи), потвърждаващи, че народът му е стадо, което трябва да се подобри. Като допълнителен бонус човек се чувства крайно благороден и почти свят, защото е способен да прояви любов и грижа към малкия и тъп народ, който го обикаля.

 

Ако човек отказва адекватно да сравнява достойнствата и недостатъците на „своя“/ „чуждия“ народ и го говори, че го вълнуват единствено явните проблеми на собствения народ, който той е готов да критикува безкрайно, то мога веднага да се сетя за подобни клиничен случай на борец за щастието на своя „стадо.народ“.

 

Фрази-маркери в случая ще са нещо от рода на:

 

„Майната му, че в Америка годишно от свръхдоза умират десетки хиляди души. Вълнува ме само моята родина! Погледнете колко много от (стадо)народа умира от бояришник!“.

 

„Не е важно, че политиците по цял свят крадат. Погледнете колко корупция има сред моя (стадо)народ!“

 

„Ако слезем от петролната игла, то нашият горещо обичан от мен (стадо)народ ще процъфтява!“

 

„Защо ми пишете за проблемите на компанията „Тесла“? Напишете за чантите на (стадо)-чистачките на „Газпром“.

 

Като правило такъв човек винаги се възхищава и прекланя пред „културния и цивилизован“ запад, но разбирасе, изключително заради това, че той горещо обиича свой (стадо)народ и иска той да живее също така и да стане цивилизован. (не е важно, че „цивилизованият“ Запад не иска това).

 

Трябва да се разбере, че каквито и да са формите на либерастията, всичко това са последици от вътрешните психологически проблеми на човека и неговата омраза към самия себе си. Колкото повече се усеща човека като купчина кучи фъшкии, толкова повече се мрази сам и толкова повече е принуден да ненавижда своя народ. А тази ненавист вече може да приеме форма или на животинска русофобия или йезуитско обявяване за грижа за „тъпия и изостанал народ“.

 

Колкото повече се пеняви човек, доказвайки непълноценността на руския народ, власти и културата, толкова повече трябва да го съжаляваме. Нали човек реално е психически болен и наистина страда. Либерастията макар и да помага на човек, не е лекарство, а изключително средство за маскиране на проблемите (от себе си) и едновременно симптом за валичието им (видимо е за околните).

 

Надявам се, в края на краищата, ситуацията в страната ще се подобри, при което все по-малка част от населението ще се нуждае от либерастия като защитен механизъм за своя нежен организъм. Макар, разбира се, винаги ще има хора, които ще са недоволни. Затова и либерастията никога няма да бъде изкоренена. А и може би , не трябва. Все пак веднъж щом еволюцията е изработила своя механизъм, то той е видимо нужен.

 

нтересно е, че макар и на индивидуално ниво отделната личност с либерастия да играе полезна еволюционната роля, спасявайки човека от самоунищожение и позволявайки на на населението да оцелее (макар и не на най-добрите му представители), то при преход на равнище обществени и държавни структури, либерастията става доста опасна. Именно затова в нормална ситуация съществуват филтри и защитни механизми, които не позволяват на голямо количество болни хора да достигнат до позиции, на които получават възможността сериозно да влияят на политическия, икономически или културен живот на страната.

 

Очевидно е, че обществото е изключително негативна ситуацията, когато човек със симптоми на либерастия попада в структурите на властта. Такъв човек не е в състояние да възприеме адекватно реалността. И дори ако либерастията му се проявява под формата на хипертрофирана любов към родината (и желанието да спаси (стадо)народа), той е опасен, защото при анализ на ситуацията той несъзнателно ще отхвърли фактите, които противоречат на неговите потребности да очерня народа и обратно ще приема некритично фактите, потвърждаващи неговата позиция. Разбираемо е, че често ще има силно изкривен процес за вземане на управленчески решения. Дори още по-лошо е, когато либерастът е едновременно и русофоб, тогава той ще бъде откровен предател. Нали игнорирането на интересите на страната е най-разумното поведение за него.

 

За съжаление, по време на окупацията ог деветдесетте години, този механизъм на филтриране не само, че беше унищожен, но и всички нива на управление бяха целенасочено и задължително напълнени с либерали. Това беше направено, защото обективно те са или полезни идиоти, или открити предатели, готови да работят за унищожаването на своята страна. За съжаление, не съм сигурен, че можем да говорим за окупация в минало време, тъй като ключовите финансови и икономически позиции в пирамидата все още се контролират от тези групи.

 

Разбирането на причините за либерастията позволяват да се разбере човека, но все пак да му се прости и да се общува с него е доста трудно. Това е особено трудно, когато симптомите се проявяват у любим човек. Не е нужно да се мисли, че на болния със симптоми на либерастия може да се помогне, убедително показвайки му, че греши. Тъй като вербалното формулиране и обосновка на позицията е единственият метод за защита на човек от опасна и неприятна за него истина (за него самия), то организмът на болния винаги ще се защитава яростно от опитите да се разсеят защитните му митове. Като правило човек буквално не чува и не възприема аргументи и факти.

 

Но либерастът приема всичко, което чува, отчитайки го с тези две взаимно изключващи се възможности: или той е виновен, или е виновен целият свят.

 

Да предположим, че либеракст ви е казал, че „Путин е бомбардирал болница в Алепо и трябва да бъде съден“

Опитвате се да му кажете: „За жалост, това са обективните жертви на всяка война. Американците са бомбардирали болници в Афганистан, американците са бомбардирали болници в Мосул, бомбардирали са и другаде“. Давате факти и доказателства. И ви се струва, че всеки миг либерастът ще ви разбере. Че трябва още мъничко факти да му покажете, за да го убедите.

 

 Проблемът е, че само ви се струва, че му казвате: „Американците бомбардираха болница в Афганистан“. Всъщност той чува: „Ти си тъп, мързелив, дебилен гъз“. Колкото по-мотивирано опровергавате либералните му глупости, толкова по-аргументирано той чува Ти си тъп, мързелив, дебилен гъз“. И заради това той искрено ще ви намрази.

Какво следва от това?

НИКОГА не спори с либерасти, ако не сте готови направо или леко завоалирано да наречете този човек тъп урод. Тоест – не си струва да спорите с близък роднина или с добър приятел, ако искате да запазите отношенията си. Вероятно не е разумно да спорите и с шефа, ако нямате намерение да сменяте работата си.

 

Ако ваш приятел е болен от тази ерес, не спори, не се опитвай да го лекуваш. Ако ви е скъп, отнесете се към това като със срамна психическа болест, за която по-добре да не споменавате. Ако пациентът започне с пристъп, съчувствено кимнете и преведете разговора в друга посока. „Аз съм Наполеон!!! – Да, да, да … просто не се вълнувай. Хайде в петък на баня“. „Ние трябва да върнем Крим на Запада!!!! – Да, дa..дa … не се вълнувай, разбира се, че ще го върнем, хайде да пийнем по едно.“

 

Може по някое време да му мине само.Независимо от факта, че е невъзможно да се промени либераста (т.е. да го принудиш да промени позицията си), доказвайки фалшивостта на неговите аргументи, все пак либерастията не е присъда. Има доста голям брой случаи, когато хората доста успешно се завръщат в редиците на адекватни личности. От либерастията чоек може да се извлече или с висококачественият психолог/психиатър или да го направи самията живот. Ако под въздействието на специалист или при израстването, натрупването на професионален и жизнен опит, човек успее да преразгледа отношението си към самия себе си, то и либерастията и като следствие русофобията ще си минат сами.

 

Никога не можеш да убедиш някого, че е дебил (особено ако е дебил). Затова не спори с либерасти само за да му докажете нещо. Не си губете времето.

 

Смътно подозирам, че физическата работа на открито, чувството, че реално носиш реална полза за пътиищата на страната, също може да окаже лечебен ефект.

 

Послепис: Е, струва си да се помни, че пламенният патриотизъм и национализъм, без най-малките опити за трезв поглед върху родината, също не са признак на особено психично здраве. Струва си да си работите върху себе си, за да има нещо собствено, от което да се гордеете. И тогава няма да е нужно да мразите своя или чуждия народ. По-добре е да се придържате към златната среда, адекватно да възприемате достойнствата и недостатъците на вашата страна и на другите. Само това дава шанс за успешно защитаване на интересите на своята група в обкръжението на чуждите.