През 60-те години на миналия век Рудолф Аугщайн и неговото списание „Шпигел” се превръщат в ответен удар срещу надигащия се германски консерватизъм.
Един от най-големите политически скандали в историята на следвоенна Германия се разразява през есента на 1962-ра. Тогава списание „Шпигел” публикува серия от скандални статии, като отначало започва с материали за съмнителни сделки при строителството на обектите на американската армия на територията на Германия. И за далавери със закупуване на италиански амуниции. След това тема на изданието стават поръчките на военното министерство на Франц Йозеф Щраус, които отиват към фирма, чийто шеф е близък приятел на военния министър. Щраус, който е най-силният човек в кабинета на Конрад Аденауер, е вбесен, но чашата прелива със статията, която излиза на 8 октомври, озаглавена „Условно готови за отбрана”.
Текстът се основава на документи на Бундесвера и на резултати от наскоро приключилото учение на НАТО Fallex-62, което е своеобразна репетиция при евентуално нападение от страна на СССР и начало на трета световна война. Автори на материала, който се разпростира на цели 17 страници, са Конрад Алерс, заместникът на Рудолф Аугщайн (собственик на изданието), и журналистът Ханс Шмелц. Те поставят под съмнение отбранителната концепция на ФРГ и твърдят, че Бундесверът не е в състояние да се противопостави на войските на Варшавския договор. Всъщност те подчертават пълната неспособност на Бундесвера да отрази евентуална ядрена атака от СССР. Според тях Германия може да разчита единствено на ядреното оръжие на НАТО.
И отговорността за лошата подготовка на военните „Шпигел” отнася към министъра на отбраната Щраус, който бива разпердушинен на пух и прах. Прокуратурата съзира в статията престъпление срещу националната сигурност на Германия и безобразно разгласяване на държавни тайни. Списанието е обвинено в държавна измяна. Задействани са всички силови ведомства, получено е съгласието на канцлера и в нощта на 26 октомври 1962 г. в офисите на „Шпигел” в Хамбург и Бон са извършени обиски. В 21:30 часа полицията атакува централата на „Шпигел” в Хамбург, докато журналистите все още подготвят новия брой. Полицейските коли обкръжават сградата, 117 стаи са претършувани и окупирани, забранени са разговорите по телефона и работата по подготовката на броя е преустановена. Наредено е стаите да бъдат освободени и запечатани, журналистите са откъснати от външния свят. Започва игра на котка и мишка. Редакторите на „Шпигел” протестират и един от тях се скрива в гардероба, откъдето успява да проведе телефонен разговор. Фотографите на списанието заснемат полицейската акция и окупацията и тайно и деликатно предават филма на колежка, която го скрива в сутиена си и така успява да го изнесе извън сградата.
Полицията арестува почти цялото ръководство на „Шпигел” – двамата отговорни редактори Клаус Якоби и Йоханес Енгел, директора на издателството Ханс Бекери, разбира се, и авторите. Ханс Шмелц е привикан от Будапеща, където е в командировка. А Конрад Алерс буквално е доставен от Испания, където прекарва отпуската си със семейството си.
По средата на нощта той е арестуван в курорта Торемолинос, действие, което според прословутата реплика на вътрешния министър Херман Хьохерл е било „някак извън закона”. Немските опозиционни кръгове са силно възмутени тъкмо от сътрудничеството на германските правоохранителни органи с полицейските сили на диктатора Франко. Щраус в изказване пред германския парламент заявява, че няма нищо общо с внезапния арест на Алерс, но истината е, че той е телефонирал на германския военен аташе в Мадрид и е поискал Алерс да бъде арестуван веднага. „Аз действах в този момент от името на канцлера” – заявява Щраус.
Което всъщност е лъжа, както е лъжа и твърдението му, че Рудолф Аугщайн е бил в комунистическа Куба, докато СССР се готви там да провокира трета световна война по време на Кубинската ракетна криза. След като разбира за арестите, Рудолф Аугщайн сам се явява в полицията и също е арестуван. Арестуван е и по-големият му брат Йозеф, който е адвокат и защитава интересите на издателството. Зад решетките попада и информаторът на авторите на публикацията, полковникът от Генералния щаб на Бундесвера Алфред Мартин.
Министърът на отбраната Франц Йозеф Щраус смята всички арестувани за абсолютно виновни, обвинява ги в „журналистически тероризъм” и успява да убеди и канцлера Конрад Аденауер в същото. Изказвайки се в Бундестага, канцлерът даже говори за „бездната от предателство, в която е попаднала страната”. По-късно военният министър Щраус признава, че „Шпигел” притежава толкова голям архив от материали, че може да шантажира властта. Аденауер нарича изданието „парцал” и настоява да се разправи с него веднага и завинаги. Още в началото на разследването обаче в Германия започват акции в знак на солидарност с арестуваните журналисти и издатели. Техните колеги разглеждат действията на прокуратурата като най-сериозното посегателство срещу свободата на словото в следвоенна Германия.
Правят се паралели с делото срещу лауреата на Нобелова награда за мир Карл фон Осецки, който през 1929 г. публикува статия за тайното въоръжаване на Райхсвера и е тикнат в затвора за шпионаж. Тъй като в офисите на „Шпигел” не може да се работи, техни колеги от други издания им предоставят собствените си помещения. На помощ се притичват „Ди Цайт”, изданията на Шпрингер и даже преките конкуренти от „Щерн”. Всички те разбират, че ако сега бъде затворена устата на „Шпигел”, утре ще дойде техният ред. Протестната вълна се разширява: към гневните уводни статии се добавят разобличаващи резолюции на обществени организации, студентски демонстрации и акции на протест пред хамбургския следствен затвор.
Заедно с това избухва и правителствена криза. Под натиска на опозиционната Социалдемократическа партия Франц Йозеф Щраус започва да признава парче по парче истината, предизвиквайки политическо земетресение. В знак на протест срещу действията на Щраус министрите либерали от коалиционния партньор излизат от правителството на 19 ноември. А на 14 декември 1962 г. на Конрад Аденауер му се налага да формира нов кабинет, в който обаче Щраус вече не присъства.
А и самият Аденауер вече трудно удържа поста, особено поради съмненията, които е предизвикал във великите сили. С падането на Щраус умират и амбициите на Германия да бъде ядрена сила със собствено ядрено оръжие. БНД (федералната разузнавателна служба) начело с Райнхарт Гелен, който взема сериозно участие в подхвърлената секретна информация към „Шпигел”, добре свършват своята работа, прокарвайки линията, удобна на западните съюзници и в частност на американците. Че кой би искал една Германия с ядрено оръжие?! Намеренията светкавично са прекратени. Междувременно арестуваните започват да излизат на свобода, тъй като следствието така и не открива годни за пред съда доказателства за вината им. Най-дълго зад решетките остава тъкмо собственикът на „Шпигел” Аугщайн – цели 103 дни. Излиза на свобода на 7 февруари 1963 г.
По-късно той мрачно се шегува по повод увеличения тираж на списанието на 500 хиляди броя: „Не се случва често толкова успешно да бъде използван един престой в затвора”. Рудолф Аугщайн и неговите колеги стават колективен символ на независимата преса, а списанието се превръща в гарант за гражданските права и свободи. Както обикновено, повърхността противоречи на същността на нещата.
Именно с „гражданската позиция” и „борбата за свободно слово” се обяснява значително нарасналият тираж на „Шпигел” в средата на 60-те години. Главната заслуга, естествено, принадлежи на неговия основател, който е една от най-необикновените личности в западния печат. Рудолф Аугщайн е роден на 5 ноември 1923 г. в Хановер и е най-малкото от седемте деца в семейството. Бащата Фридрих Аугщайн е собственик на предприятие за производство на фотоапарати, а майката възпитава децата си в добрите стари католически традиции. Родителите му не харесват нацистите.
Когато Хитлер взема властта, те пращат малкия Рудолф в училище на другия край на града, защото там влиянието на националсоциалистическата пропаганда се чувства най-слабо. След завършването на училище младежът е изпратен на фронта, откъдето се връща с няколко бойни отличия. След войната Аугщайн започва работа като журналист в родния Хановер в издавания от британските окупационни власти седмичник Diese Woche. Скоро обаче получава възможност да преобразува английското издание в собствено списание и на 4 януари 1947 г. пуска на пазара първия брой на „Шпигел”. Рудолф става издател и главен редактор на „Шпигел” на крехката възраст от 23 години.
Той е интелигентен, дързък, с интересно чувство за хумор, обладан е от национална страст и липса на всякакво покорство. Аугщайн иска списанието точно да отразява живота на немското общество и да се бори за истината. Главното му изискване е „огледалото” да бъде чисто. Затова през 1949 г. в устава на изданието е поставено задължителното изискване: всяка новина и всеки факт трябва задължително да отговарят на действителността. По-късно от Хановер редакцията е преместена в Хамбург. Всъщност британците харесват Рудолф и подпомагат изданието да проходи и да се превърне в стълб на „свободното слово” по тяхно усмотрение. Британският майор Джон Шелонер си спомня: „Първо Рудолф беше офицер, както и аз. Говореше кратко и ясно, което правеше много добро впечатление, не увърташе. От всички германци чувах само: „Да, г-н майор, точно така…”. При Аугщайн нямаше такова покорство, имаше нарастваща независимост”. По онова време бившите нацистки редактори на вестници и списания нямат право да заемат такива позиции, така че публичното пространство е свободно за нови лица, те даже са съзнателно търсени да бъдат отгледани като лица и значителни фигури на една нова Германия. На Рудолф му е „разрешено” да направи издание. И съвсем не случайно либералът Аугщайн именно с „Шпигел” се обявява срещу консерваторите в германското следвоенно общество в лицето на министъра на отбраната Франц Щраус, който има план за възраждане на военната мощ на Германия. Въпреки всичко „Шпигел” като цяло бързо се еманципира, осмива високомерието на окупационните власти, води борба с корупцията и недъзите на политическата действителност и най-вече налага стила на новото германско общество, бавно оформящо се в следвоенните години. „Шпигел” е инструмент за подреждането на Германия такава, каквато е сега. Списанието разкрива редица афери на западногерманската политика, включително и тази, свързана с избора на нова столица на Германия в онези времена. Оказва се, че подкупи от промишлените кръгове са повлияли за преместването на столицата в Бон вместо във Франкфурт на Майн. През 1972 г. Рудолф е избран за депутат в Бундестага, но след 2 месеца се отказва от своето място в парламента. През 1974 г. Аугщайн предава на сътрудниците на списанието 50 процента от акциите, за да могат и те да влияят на политиката му. Днес това е най-тиражното седмично списание в Европа. Всяка седмица пуска на пазара близо 900 хиляди копия. Разбираемо е, политиците не го обичат.
Основателят на „Шпигел” умира през 2002 г., но милиони читатели продължават да търсят истината, взирайки се в неговото „огледало”.
