Преди почти тридесет и шест години съм проплакал в АГ отделението на кърджалийската болница „Атанас Дафовски“.

Събитие, което надявам се, е донесло положителни емоции на цяла камара роднини – майка, баща, баби, дядовци, чичовци и лели. Почти във всеки дом през годините има такъв особено щастлив ден, а там, където все още не е настъпил, пожелавам ви през тази 2017 г. да стане чудото и да проплаче първата ви рожба.

Имам тригодишен син, който е център на вселената за нас, неговите родители. Признавам си неговото раждане бе най-светлият миг в живота ми. Аз, а надявам се и Вие, уважаеми читатели, имах прекрасно детство, изпълнено с игри навън, в квартала или в парка. Гонихме футболната топка, стреляхме се с фунийки, яздехме мечката в градската градина, а може би понякога съвсем невинно подръпвахме плитките на момичетата.

Това време отмина безвъзвратно, отмина не само за нас, би било напълно в реда на нещата, отмина за нашите деца, без никога истински да е навлизало в живота им. Бетонните блокове, компютрите и интернета, магазините, кафетата и МОЛовете заеха мястото им за игра, прогониха далеч магията на детството.

Днес се разхождам из града ни и не искам да повярвам на очите си, прекрасното езеро с водните лилии прилича на гьол, изчезнаха площадки и футболни игрища, няма ги вече китните градинки от моите спомени. Единствен светъл лъч в това отношение е новият парк Арпезос, но следите на разруха личат и по него – нашарени с графити стени, изпочупени уреди и лампи. Да не забравяме и изсъхналата трева и дръвчета – резултат от усилията на мързеливи и небрежни общински служители.

Вандалите и простотията сякаш са завладели огромна част от обществото ни, което нехае за ставащото около него. Нехае, че майките с колички са принудени да правят слаломи около паркираните по тротоарите автомобили, нехае, че децата ни играят сред купища мръсотия, нехае за глупостта, дебелоочието и наглостта, които ни обгръщат. Понякога нашето общество ми прилича на зрителите на скучна футболна среща – гледат с притворени очи случващото се, от време на време псуват единия отбор и ръкопляскат вяло на другия.

Гледат, без да осъзнават колко до болка важна е тази игра, гледат безумни лидери и лидерчета, които водят страната ни към разруха, а банковите си сметки – към благоденствие. Заобикалящата ни действителност е ужасяваща, за голяма част от хората животът не е радост, той е въпрос на оцеляване. Все по-често младите се страхуват да имат деца, все по-често бягат от сивия ад на родната действителност, бягат в държави, които наричаме просто нормални.

Лятно време се срещам с много мои приятели. Кой пристигнал от Бурса, кой от Берлин, Лондон или Лион. Боли ги, виждам го в очите им, боли ги за всичко, което става тук, но вече нямат сили да се борят, не искат да се въвличат в тази реалност. Идват за месец, два, идват, за да се разтъжат, да видят останалите близки хора и отново грабвайки децата си, бягат презглава на някъде.

В чужди страни, при чужди хора, но в свят, в който рожбите им ще растат безгрижни, ще имат детство и радости. Жертват своя живот, своите амбиции, своите мечти в името на бъдещето на своите наследници. Разбирам ги, не ги упреквам и не ги и съдя, но няма и да ги последвам. Това не е моят път, не е моят изход. Аз също гледах с болка двадесет и седем години как държавата ни от 9 милиона се стопи като сняг и останахме 7, как граденото с години се разпиляваше за миг, как така наречените политици съсипваха живота на родителите ми и протягаха хищни ръце към моето бъдеще. Обаче приключих с гледането, омръзна ми да съм ням свидетел на всичко това. Писна ми да мълча или да хленча, искам да крещя с пълни гърди.

Искам да им кажа – на сини, червени, зелени, на леви, десни, центристи – не ме е страх от Вас. Да, вие можете да ме изгоните от работа, да протегнете ръцете си към хляба ми, да вгорчите живота ми. Но аз няма да ви се дам, аз нямам право да мълча, защото ако мълча сега, след 20 години ще изпращам сина си на аерогарата, проклинайки и вас, и себе си.

Сега сме наред ние и нашето поколение, което трябва да поеме тежкия товар на войната с безпътицата, корупцията и безочието. Ние нямаме път назад, защото ако отстъпим, завинаги ще си отиде нормалността и човещината. Аз не съм нихилист и няма да призовавам за вендети. Аз искам контрол на гражданите над политиците, на управляваните над управляващите.

Често по медиите разни „експерти“ говорят за рестарт. Рестарт тук не е нужен. За съжаление демокрацията не е съвършена, но и по-добър строй не е измислен. Трябва всеки един от нас да излезе от черупката си и да изисква. Да изисква данъците му да бъдат харчени за добруването на децата ни, а не за бездънните джобове на разни властогонци.

Трябва да бъдем активни граждани, пример за това общество. Ако в партиите влязат повече честни хора и самите партии ще се променят, ако в гражданските движения отидат не „младите и красивите“, а „обикновените и добрите“ с техните нормални житейски проблеми, то и тези движения ще бъдат на хората, ще работят за тях. Това е пътят, друг път няма – за християни, за мюсюлмани, за българи, турци, евреи и роми, за всички, които имаме щастието да се родим по тези географски ширини.

В речта си новоизбраният президент каза – да си българин не е участ, а привилегия. Ще се опитам да Ви допълня, г-н президент, да си българин е гордост и задължение. Задължение да отстояваш интересите на своя народ, на своето семейство, на своите синове и дъщери. Задължение да се борим за своя живот, за своите мечти и блянове. Тази борба няма да е лесна, мнозина от нас няма да устоят. Някои ще избягат, а други с пълен търбух ще преминат на отсрещната страна, осребрили лицемерието си. Но ние ще победим.

Сега е моментът да действаме, да направим първата крачка, да покажем, че искаме нормалност, че искаме един по-добър живот за децата си. Наближават избори, не стойте така, не гледайте умно – участвайте! Покажете на онези, които се борят за гласа ви, че дните на обещания минаха, че псуването по кръчми приключи, че за безчестието и подлостта няма да има прошка.

Това приятели е моята истина и пътят, който аз смятам да следвам, дано по същия път поемете и вие, защото иначе и Бог не може да спаси България.

Дами и господа, моля, бъдете активни, борете се! Нека заедно променим живота и изградим бъдещето. Не за нас, а за децата ни.

Никола Чанев, dunavmost.bg