И всичко това на фона на Барселона
Барселона неутрализира болните теми. Поне докато човек се разхожда из пристанището вечер и се взира в осветените корабчета, наредени като хайвер на платото на морето. Преди да го видя, за мен градът беше географски обект в съзнанието ми, оцветен с енциклопедични факти за архитектурата, Пикасо, коридите, фламенкото, Гауди. Сърцето на Cataluña, образува жива картина в съзнанието, подобно на задъхани танцьорки на фламенко.
От историческа, културна, архитектурна гледна точка статуята на Колумб, старите кораби в пристанището, музеите, катедралите, архитектурните пръстови отпечатъци на Гауди, духът на Дали и т.н., са най-ценното в каталунската столица. Но вдишването на средиземноморския въздух и опитването на тапас също са безценни.
В Барселона няма значение дали хората са бели, тъмни, чернокожи, жълти, зелени (все някои тапас няма да се понесат лесно от стомаха). Те - необятният ресурс на града, са тук, защото са решили, че искат щастие. Един философ пише, че за разлика от руснаците, които се примиряват със заобикалящото, американците се стремят към щастие. Вероятно този съзнателен стремеж важи за новопокръстените барселонци. А туристите лягат на огромната терапевтична кушетка на града и започват да дишат.
Аз и румънката представлявахме Европа
Забавното в моя случай беше, че общувах повече не с местните, а с хора, идващи от диаметрално противоположни краища на света. Хората, с които опознавах града и през чиито очи го наблюдавах, бяха от Индия, Пакистан, Бутан, Замбия, Зимбабве, Мианмар, Виетнам, Мексико, Алжир и Румъния – участниците на семинара. Имаше двама мъже – мексиканец и индиец, които идеално паснаха на обстановката – бяха бъбриви.
Трейнъри на курса бяха Мариан Пърл и Кейти Нгуен – журналистки от световен ранг. Мариан, главният ни трейнър, е работила в най-престижните места в света на журналистиката – „Ройтерс”, „Ню Йорк Таймс”, френски медии, а понастоящем в сп. „Глемър”. Преди 10 години съпругът й, тогава завеждащ отдел на „Уол Стрийт Джърнал” за Южна Азия, е отвлечен в Пакистан от терористи на Ал Кайда и екзекутиран жестоко. Оттогава Мариан пътува из цял свят, пише и работи за създаване на междукултурно разбирателство.
Кейти е работила в „Ройтерс” и много години е отразявала събитията в Африка. Тези две жени ни учеха не само как да пишем за женски проблеми, но и на безценни журналистически практики.
Парадоксално, но аз и румънката представлявахме Европа на семинара. Бяхме избрани наред с представители на страни от т.нар. развиващ се свят, вероятно неслучайно. Може би проблемите ни се доближават до техните и неофициално сме възприемани по същия начин, въпреки членството на страните ни в ЕС. Не знам за другите, но аз бях избрана с пълен грант за курса, не знам как иначе щях да си покрия разноските.
До края се опитвахме да разберем разликите, по които хората от противоположни краища на света възприемат мястото на жените в обществата си. Някак погледът върху положението на жените дава представа и за възприятието за света на тези общества, за социалните шансове там.
Нагледно се уверих, че България, наред с всичките си слабости, е наистина свободна страна, що се касае до индивидуални свободи. Остават предизвикателствата извън скъпоценната лична свобода – „дреболии”, като свободата на бизнеса и медиите, наред с рудиментите от патриархални разбирания и социалистически стереотипи за жената.
В бляскавата като огърлица на врата на морето Барселона обаче човек само отбелязва проблемите, без да се одимява от разгарянето им.
Жена да пие бира било свобода
Пристигането ми на семинар за жените започна с парадокс – дойдох, придружена от приятеля си. Стана случайно - преди организаторите да се обадят, че съм избрана, вече бяхме взели билети за екскурзия в Париж. И пренасочихме полетите. Решихме той да се шляе из Барселона целодневно, аз да ходя на лекции и вечер да се разхождаме. Няма ли да се стори подозрително на организаторите? Реших да не крия приятеля си. Все пак нали става дума за независимост и свободен избор на жените? Запознах го с другите още на първия ден. За съвсем кратко го гледаха като заек, изскочил от шапка. На другия ден момичето от Бутан ме посрещна с думите: „Как е твоят съпруг, скъпа?” „Той не ми е съпруг”, заобяснявах, което леко повдигна веждите й. Другите, реагирали озадачено на присъствието му, бяха една прекрасна журналистка от Пакистан и момчето от Индия – журналист и младежки делегат на ООН. Иначе казано – един немалък процент от света смяташе, че е странно да си с гаджето си, без да имате брак.
В България понякога ме обвиняват в консерватизъм. В интернационална компания с жени (и двама мъже) обаче на няколко пъти се чувствах като хипи. На моменти ставаше още по-интересно. На като че ли подвеждащия въпрос на обяд: „Кой иска бира?” отговорих утвърдително. В следващия момент се оказа, че само аз и индиецът държим халби в ръце.
Не знаех как да реагирам на яркия контраст между мен и останалите жени и просто реших да не отпивам прекалено енергично от халбата си. Момичето от Бутан ме гледаше любопитно. „Значи няма проблем да пиеш бира?”. Кимнах. След като каза: „Ако пасторът ми ме види, ще ме убие” тя изненадващо също си поръча бира, след нея и момичето от Замбия. Оказа се, че бутанката е протестантка, а когато разбра, че съм православна християнка възкликна - православните в Бутан (такива има) били най-консервативната им общност.
Любовният нощен лов в Бутан
Колкото и консерватизъм да има в Бутан обаче, по един параграф тази страна, с приблизително същото население като България, бие всички по либералност. Това е т.нар. обичай „нощен лов”, при който групи мъже обикалят из някое бутанско селище, почукват или отварят определени прозорци, най-често набелязани, и биват допускани вътре за сексуален контакт. Правилото е да се преспива с една жена и процедурата да е доброволна, като не е задължително да последва брак. Забременяла жена след такъв „епизод” се приема спокойно в обществото и може да се ожени без проблем за друг. В някои случаи похитителят се увенчава с успех, но в други той бива заливан с гореща вода или изхвърлян през прозореца. Стриктните родители настояват за брак, либералните се преструват на заспали. Ситуацията става дори по-напрегната в случаите, когато цялото семейство спи в една стая, а „нападателят” трябва да знае в кое легло да влезе.
След този разказ моята бира избледня, тя се оказа нищожна индивидуална свобода и аз свалих хипарската си корона. Обичаи като този са остатъци от някогашен свят, почти изцяло заличен в настоящето, пълно със социални норми и ограничения.
Започна дискусия, в която всеки представи наболели проблеми в страната си. Никой не може да оправдава социалните несправедливости с обяснение, че това е специфика на националната култура. Не може да се приеме за културна особеност разказаното от алжирката – как децата на алжирските проститутки нямат право на фамилия, паспорт, образование работа.
Същевременно жените в Индия не получават пари за майчинство (не знам дали е успокояващо, че Индия е по-зле от нас по този показател). Да родиш момиче там е равнозначно на затруднения и срам, затова и има масови аборти. Индийците обичат момичетата, но за секс, а не за дъщери – това беше тъжно-саркастичното обяснение на Шурия Нази –представителя на Индия.
След ден подобни истории посетихме заедно Аквариума, музея на Дали, наблюдавахме невидимия пулс на катедралите, смесвахме се с тълпите. Снимахме се постоянно заедно. Испанците са фанатични естети, украсяват всичко, независимо дали е частна или обществена собственост. Цветята, цветовете и светлините са навсякъде. Бих искала и в България да съществува такъв стремеж за разкрасяване.
Някои участници в семинара пазаруваха не само сувенири, но и дрехи и обувки с торби – много от нещата трудно се намираха в страните им. Едва успяхме да измъкнем бутанката от един магазин за обувки. В Бутан няма производство, там изцяло разчитат на внос от Китай. Ако нещо стане с китайската икономика, бутанците ще умрат от глад.
Как се представя българската журналистика в очите на света
На съпътстващата курса медийна конференция на „Томсън Ройтерс” имаше медийни представители от цял свят, най-вече мениджъри и продуценти, някои от национални медии. Присъствието ни на тази скъпа за обикновения журналист конференция беше част от курса. С нас беше програмният директор за журналистическите програми на „Ройтерс” Джо Уир, и двете трейнърки.
Оказа се, че там има и българи – трима-четирима, но те не участваха в дискусиите, не бяха подготвили презентации, като някои представители на други страни. Видях ги в кафе паузите, на самата конференция бяха невидими. Такса участие за тази конференция варира от 1000 до 1500 евро. Тези пари едва ли са дадени лично, затова не би ли трябвало командированите да дадат знак, че съществуваме на журналистическия пейзаж? Предполагам, че едни и същи хора от т. нар. обществени български медии ходят на едни и същи конференции с години, без да има реален обмен на мисли и дискусии.
А медиите ни са капсулирани в ограниченост, необективност и шаблонни материали.
Когато разбра, че съм от България, една много високопоставена дама от журналистическа организация каза, че познава един журналист от България, собственикът на “Капитал” – Иво Прокопиев. С иронична усмивка тя разказа как преди много време, на международно мероприятие той бил толкова беден, че се притеснявал за хотелските цени, а само след няколко години изведнъж забогатял и демонстрирал пред гостуващи в България чуждестранни гости „частен хеликоптер или самолет, не помня вече”. Тя обясни още, че има нещо нередно около ситуацията му сега. „Явно положението не е много розово, разбрах, че е получавал заплахи за живота си и сега е в Сингапур”, добави със същата усмивка, сякаш искаше да каже, че добре знае каква е ситуацията с медиите ни.
На официалната вечеря нашата цветна група се озова в бившата търговска палата на Барселона, бяхме сякаш на кралско празненство, около нас като балетисти обикаляха сервитьори, поднасящи миниатюрни хапки.
Един ден в Барселона имаше масови протести. Организаторите помолиха да не излизаме в центъра – хората изглеждаха ядосани – Каталуния се задъхваше да носи голяма част от Испания на раменете си. Докато обсъждахме испанските проблеми, Мариан ни погледна сериозно: „Това не ви засяга чак толкова. Вие имате ваши битки за печелене, нали?”. Дано някой ден у нас и в другите страни като нашата, където има проблеми, независимо дали са свързани с жените, медиите и т.н., битки наистина да започнат да се водят - от журналистите, от всички.
На връщане, на българското летище работеше само едно гише от общо четири. Докато се тълпяхме пред него като овце за стрижене един граничен контрольор демонстративно оглеждаше отзад преминаващите жени.
e-vestnik.bg/16221/kak-izglezhdat-ot-barselona-svobodite-na-zhenite-u-nas-i-balgarskata-zhurnalistika/
