Много философи и пророци са ни убеждавали: първо трябва да умреш, а чак след това животът става възможен.

Замислете се за това, че нищо на света не е вечно и че някой ден и вас няма да ви има. И че това е неизбежно.

Как се чувствате след подобни мисли? Всъщност колкото по-често мислим за смъртта, толкова по-добре за психиката, твърдят психолози.

Мнозина са се заловили за решаването на въпроса има ли нещо такова в живота, което да не се отменя и да не се разрушава от осъзнаването на смъртността.

На пръв поглед е съвсем очевидно, че отсъствието на посмъртно съществуване лишава от смисъл абсолютно всичко, тъй като във всеки момент всичко това може да изчезне. В крайна сметка ние не сме по-значителни от гущера или картофа. Нима мисълта за подобно нещо не води до депресия и апатия?

Само си представете: имаме желание да живеем, но в същото време знаем, че всички ни очаква един край, без да знаем обаче какъв ще бъде той. А неизвестността е най-страшното, което се съдържа в смъртта.

Колкото и да е странно, в смъртта може да се намери и светла страна. Психологът Джеймс Пенебейкър от Тексаския университет (САЩ) е провел доста „любопитно" изследване: под негов надзор доброволци писали в продължение на няколко седмици и дори месеци съчинения върху най-емоционалната и тревожна тема. И ученият стигнал до извода, че това упражнение се отразява положително на ума и психиката. Разбира се, далеч не за всички било лесно да седнат и пишат за това, за което обикновено човек се старае да не мисли, но почти всички се съгласили, че заниманието си струвало.

Десетки икономически и психологически изследвания сочат, че когато ни се струва, че нещо не ни достига, ценността на това нещо нараства. Писмата за смъртта, особено когато се пишат постоянно, ни карат да концентрираме вниманието си върху крайността на живота, тоест върху това, което се смята за разбиращо се от само себе си и за това, за което се стараем да не мислим. Теоретично това трябва да ни накара повече да се наслаждаваме на живота и да го ценим.

Психологът Ървин Ялом, специалист по екзистенциалните проблеми, също е наблягал върху това, че дълбоките размишления за смъртта се отразяват положително върху психиката. Той твърдял, че хората, приемащи факта за собствената си смъртност и намиращи се под смъртна заплаха, живеят „по-автентичен" живот, тоест съзнателно строят системата си от ценности и по-често постъпват в съответствие с нея.

Лекции за смъртта и други неща, които предизвикват отвращение, е чел и Натан Хефлик из университета в Кент (Великобритания).

Някои участници в експеримента впрочем нищо не писали, но всекидневно в продължение на седмици отговаряли на конкретни въпроси, например: „Ако разберете, че ви предстои скоро да умрете, какво бихте почувствали и как би ви повлияло това като цяло?"

След това доброволците преминавали тестове за оценка на степента на положителни и отрицателни емоции, психологическо самочувствие и доколко тяхното поведение (според участниците) е мотивирано от вътрешни подбуди, тоест доколко то е автономно, каква роля в поведението играе външният натиск.

И отново се оказало, че положителен психологически ефект има. Определено доброволците, които в продължение на седмици всеки ден пишели съчинения за смъртта, съобщавали за по-ниско ниво на депресия, били в по-добро настроение, повишила се самооценката им и нараствала вътрешната мотивация.

Има също предварителни данни за това, че съчиненията за смъртта ни карат по-добре да се отнасяме към хората – по-лесно да им прощаваме, по-рядко да им вредим, по-често да правим отстъпки.

Струва си да отбележим, че обикновено този резултат се забелязва при хора с умерено ниво на депресивни признаци (значително по-ниско от клиничното). Вероятно повече полза от дълбоките размишления за собствената си смъртност извличат хората, които обикновено са в леко потиснато състояние.

Мартин Хайдегер е казвал, че осъзнаването на смъртта („нищото") ни учи да ценим нещата такива, каквито са („битието") и да не се тревожим.