- Джак, на какво според теб се дължи интересът на зрителите към „Престъпна империя”?
- Емоционалната обвързаност на Ричард със зрителите е доста силна. Мислиш си: „Това не е човек, който се е родил по този начин. Това му е било причинено”. Оттам всъщност идва проблемът с неговата личност. Защото на Ричард му е трудно да свикне да живее по един тотално различен и нов начин.
Ричард е на почти същата възраст като мен и влизайки в неговата роля, се замислям за всички момчета, които се връщат от Ирак или Афганистан. Те намират сили да се усмихват и веселят, дори да са се върнали от фронта без част от тялото си. Наистина не мога да си представя как може да има толкова силни хора, които да намират сили и да бъдат спокойни и усмихнати в такива ситуации.

- Имаше ли много коментари за въздействието, което Ричард има върху филма, и ролята му на обезобразен ветеран от Първата световна война?
- Разбира се. Първата световна война се различава от всички преди и след нея. Тя е ужасяваща и безмилостна, като е оставила след себе си милиони убити хора. Първата световна война е отвратителна окопна война, примесена и с ръкопашен бой. До войниците са умирали техни приятели. Да преживееш Първата световна, означава, че си видял доста страшни неща. А единственият човек, който може да те разбере, е този, който е бил там с теб и е видял същото.
Мисля, че това е причината Джими и Ричард да се разбират още от първия ден. Джими е с ранен крак, а Ричард е с обезобразено лице. Но и двамата имат не само външни, а и вътрешни белези, които и двамата усещат. Те не смятат за нужно да говорят за тези неща, защото в техния случай думите са излишни.

- Ричард много обича тишината – трудно ли е да се изразяват чувства с малко думи?
- От една страна, на Ричард му е трудно да говори, а от друга, той не обича празнословието. Когато каже нещо, той наистина го мисли и в думите му има причина да го каже. Досега никога не съм играл такъв герой, при който всичко, което казва, има дълбоко значение. Да, тишината изразява много в случая и е силно оръжие.

- Тери Уинтър казва, че когато сте се явили на кастинг, сте изиграли Ричард, но без маската. Как го направихте?
- Сложих си вълна в устата и опитах да изиграя цепнато небце и да използвам само едната част от лицето си. Тогава имах дълга коса, така че трябваше да я вържа сякаш е военна прическа. Кастингът не беше лице в лице с Тери Уинтър, а на запис. Просто си мислех „О Боже, те или ще се изсмеят, или ще го харесат“. За щастие го харесаха.

- Героят ти е с много силен характер. Как успяваш да се отърсиш от него в края на работния ден?
- Много е трудно. Трябва да попитате приятелката ми. Като се прибера от работа, тя веднага познава какъв е бил денят ми. Не е лесно да се отърсиш от това. Ако играеш някой ядосан човек, наистина се прибираш леко изнервен.

- Смяташ ли, че трябваше да напуснеш Англия, за да успееш в Америка?
- Много обичам да се поставям в предизвикателни ситуации, защото смятам, че това кара човек да работи по-усърдно. Преместих се в Лос Анджелис, където познавах единствено леля си (Анджелика Хюстън), защото смятах, че това ще ме накара наистина да се фокусирам върху актьорството, и то по мой си начин. Не можех просто да се размотавам с приятелите си и да ходя в кръчмата всеки ден, което можеш спокойно да го правиш в Англия.