Разговор с пианиста Султан Стивънсън, една от най-големите надежди на съвременната лондонска джаз сцена и гост с триото си на „Банско джаз фест“ и „Джаз плюс“
Султан Стивънсън е фурия. Още от първото чуто негово произведение – Unspeakable Happiness, въвеждащата, наситена до краен предел пиеса от новия албум El Roi (2025) с тежката брас артилерия (в главната роля – легендарният саксофонист Соуето Кинч), или елегичната Arise (пак там), или почти 10-минутната „кратка новела“ To Be Seen от дебютния му албум Faithful One от нетолкова далечната 2023 г., или Wisdom, към която подхождаме с пò дзен очаквания, а се оказва шантава чепата барабанна конструкция, или чудно асиметричната Guilty By Association (ще срещаме този модел на вътрешни контрасти и по-нататък в творчеството му), или пък He Has Made Me Whole, където сякаш всичко ни подготвя за емоционалния финал, когато клавишите сякаш се подпалват… И двата албума на Султан Стивънсън имат условно кръгова композиция – първият започва с предговор и завършва с послеслов, а във втория на чисто наративно ниво извървяваме пътя от неверието към вярата (от пиесата MyUnbelief до I Believe), като това може да бъде почувствано най-добре, ако си пуснете някой от тези албуми на повторение и го изслушате последователно няколко пъти. Накрая губите представа коя пиеса е първа, но… съвсем не се губите, у дома сте си.
Султан Стивънсън, както редица от добре познатите имена от новата британска джаз вълна (Шабака Хътчингс, Теон Крос, Нубая Гарсия), e дете на имигранти от Карибите (Барбадос и Сейнт Винсънт). В музиката му могат да бъдат открити влияния от пианисти като Маккой Тайнър, Кени Къркланд, Джери Алън и Ахмат Джамал. Възпитаник е на Висшето училище за музика и драма „Гилдхол“ и разбира се, на школата Tomorrow’s Warriors, от която излизат почти всички съвременни брит джаз великани – споменатите вече Шабака, Нубая Гарсия и Теон Крос, но още Ezra Collective, Яз Ахмед, Каси Киноши, Челси Кармайкъл, Соуето Кинч (списъкът е безкраен). Тази година, след силна серия на редица европейски фестивални сцени и излизането на новия албум El Roi, Султан Сивънсън беше номиниран за най-добър изгряващ артист от лондонското Jazz FM. Концертът в София, организиран от „Джаз Плюс“, беше тотално разпродаден, така че единствената възможност да чуете триото на Султан Стивъсън в България това лято остава джаз фестивалът в Банско – на 7 август (четвъртък) на главната сцена. А ето и за какво си поговорихме.
В албумите ви сякаш чуваме повече от една формация – трио, квинтет, дори по една-две солови композиции има на албум… Но пък още на първо слушане съвсем неволно започваме да търсим взаимовръзките, защото въпреки цялото звуково многообразие почеркът ви и начинът ви на разказване вече се разпознават.
И двата ми албума – дебютният от 2023 г. и вторият, който излезе през март тази година – са в основата си албуми за пиано трио, но със специални гости – в първия е саксофонистът Денис Баптист, а на втория саксофонът се свири от Соуето Кинч. Моят добър приятел Джош Шорт е на тромпета и във Faithful One, и в El Roi. По принцип винаги свирим на живо като трио (с Джейкъб Грин на контрабаса и Джоел Уотърс на барабаните, б.а.), но в албумите правя нещо, което наистина обичам да правя – да добавям допълнителни строфи, където да се изявят брас инструментите: това дава различна гледна точка към начините да се разкажат историите, които се опитвам да разкажа – особено имайки предвид влиянията от госпъл музиката и наративността, с които и двата албума са заредени. Обичам да създавам музика, която да носи усещането за плавна прогресия: когато се заслушат в първото произведение и после преминат през останалите, ми се иска хората да имат истинско преживяване – движението от първата пиеса към последната да може дори да промени перспективата им на възприемане, да доведе до обогатяване.
И всяка пиеса обогатява по различен начин.
Да, и аз така възприемам нещата – много важно е всяка от тях да носи различен свят, различна вселена… Но също така и да са свързани помежду си по един или друг начин. Важно е светът, който се опитваш да сътвориш в дадена песен, да бъде проучен в дълбочина, да отведеш слушателя на пътешествие, което да изучи всички отделни свойства на песента и филосфията, която тя носи… И после, когато преминете на следващата песен, ти да представиш на публиката един почти различен свят – с различни пейзажи, постройки, инфраструктура – една различна система. И ако наистина искаш да поемеш на това пътешествие, вземи със себе си слушателя и му дай възможността да изследва всички тези различни светове.
Можем да добавим, че понякога дори в рамките на една и съща пиеса се съдържат повече светове.
Истина е, всяка пиеса е повече от това, което е… Колкото по-надълбоко навлизам в наратива, толкова повече чувам как всичко е свързано посредством развитието на темите и на способите на подреждане, което според мен е много важно.
Обичате ли да изненадвате себе си, създавайки дадена пиеса? И променят ли се приесите ви от концерт на концерт?
Разбира се, защото джазът, а и въобще изкуството имитира живота, а в живота я има точно тази непредвидимост. Никога не знаеш какво следва утре или следващата година. И затова за мен и в музиката е важно да я има точно тази чувствителност към неизвестното. А в това всеки следващ път една пиеса да е различна, се корени и красотата в музиката. Мисля си в момента за So What на Майлс Дейвис. В оригинал, в албума Kind Of Blue от 1959 г., пиесата звучи по един начин, а само четири години по-късно, през 1963 г. в Miles Davis Live In Berlin, той я свири съвсем различно. Както и в по-следващи издания от 1964, от 1965 г. И това е естествено, защото композициите, почти като хората, се развиват, израстват, променят се…
Да се върнем към ранните ви години: какви са първите ви музикални спомени и кога се появи пианото в живота ви?
Имах късмет. Макар баща ми да не е музикант, той е бил радиоводещ в Барбадос, където са се запознали с майка ми. Имал е предаване за джаз. Основната работа на баща ми е била в местния вестник – нищо, свързано с джаз, но е имал и хоби – радиото и джаза – и е поддържал малка вечерна радиостанция с предавания за джаз, където е въртял музиката на Дюк Елингтън, Чик Кърия, Хърби Хенкок, Джеф Лорбър, Робърт Гласпър…, всичко – от ранния джаз до съвременността. По онова време жителите на Барбадос са имали щастието там да се провежда голям ежегоден джаз фестивал, на който са свирили музиканти като Брандфорд Марсалис, Гари Барц, все големи имена. И татко ми се уговоря с организаторите да започне серия от вечерни интервюта на живо в предаването си с всички тези музиканти по време на участията им във фестивала. Така той е натрупал една солидна колекция от записи, спомени от света на джаза, истории… И когато после родителите ми заминават за Англия, за да създадат семейство, аз се раждам в такава среда. Помня, че джазът беше навсякъде около нас – дискове, звучащи в колата, у дома, буквално навсякъде. Това е фантастична атмосфера, в която едно дете да заобича музиката, докато расте… А по-късно, на 7–8-годишна възраст, проявих интерес и към свиренето. В началото не към пианото, а към саксофона. Пианото го смятах за прекалено популярен инструмент, а аз исках да съм оригинален – да свиря на саксофон… Баща ми провери в училището ми, но там не предлагаха уроци по саксофон, а само по пиано. Той ме попита не искам ли все пак пиано и въпреки че не исках, отвърнах „да“, защото си представях, че като порасна и вляза в гимназия, ще мога да се прехвърля от пиано на саксофон. Съгласих се с основното положение, мислейки си, че все пак няма да е завинаги… Но после, когато отидох на първия си урок по пиано, само след 5 минути бях забравил изцяло желанието си да свиря на саксофон. Пианото така ме привлече, че никога не се разделих с него – продължих с пиано в основното и средното училище, после се записах в консерватрията „Гилдхол“ и се дипломирах при преподаватели като Робърт Мичъл и Саймън Пърсел. По време на следването имахме възможност да учим и от гостуващи преподаватели като Лари Гренадиър от триото на Брад Мелдау, Чик Кърия, Гари Барц, Хелън Сунг… цяло съзвездие ключови джаз музиканти с майсторски класове през годините, които наистина ме подготвиха за започването на кариера в джаза по-късно.
Африканското и карибското културно наследство играят важна роля във формирането на съвременната британска джаз сцена. И вашата поява на нея е в един изключително силен момент за джаза в Лондон, който днес е световен еталон с музиката на Шабака, на Нубая Гарсия, на Ezra Collective…
Да, истина е. Предполагам, че можем да го свържем с колониалното минало на страната. Това, което виждаме днес, е наистина голям брой хора от афрокарибската диаспора, които се обръщат към собственото си културно наследството, към музиката, която техните родители са слушали – афробийта, музиката на Западна Африка, както и жанрове като реге, калипсо, ска с корени от Карибите… Примерите са показателни – Шабака Хътчингс, Ezra Collective, Нубая Гарсия, Камила Джордж… И точно тази смесица от традиции и наследство е много характерна за Великобритания. При афроамериканците в Щатите е различно, защото при тях връзката е по-назад в поколенията, а при нас е съвсем директна – много от нас имат баби, само две поколения назад, които идват директно от Карибите или от Западна Африка. Това прави джаз сцената във Великобритания толкова оригинална и жизнена. Ние изцяло ѝ се отдаваме и виждам, че и в цяла Европа хората са очаровани от нея.
А свирили ли сте някога в Барбадос с триото?
Добър въпрос. Не сме. Боя се, че ако говорим за международни турнета, инфраструктурата и сцената за концерти на живо на Карибите не са толкова добре развити, колкото в страни в Европа като България или Франция, или Швейцария, или Испания, или Германия… Много е сложно, ако искаме да върнем музиката там, откъдето тя тръгва. Същото важи и за Африка – Гана, Нигерия… Хората там не ценят джаза в степента, в която той е ценѐн в Европа. И парите, инвестирани в тази сцена там, хич не са много, което е доста тъжно…
С някои изключения като Южна Африка например…
Да, в Южна Африка е различно: там и до днес съществува голям интерес към джаза. Същото важи и за Северна Африка – в страни като Тунис, Египет… Джаз фестивалът в Кайро, който се провежда всяка година, е много силен… Но в редица други части на Африка, например в Източна Африка, интересът към джаза не е толкова голям, колкото би било хубаво да е.
Африка и пианото – сравняват ви с американски класици като Маккой Тайнър и Ахмад Джамал, но аз намирам влияния и от най-големия в южноафриканския джаз – Абдула Ибрахим (Долар Бранд) – точно в начина, по който в рамките на една 3-минутна пиеса и вие като него умеете с лекота да сменяте тотално настроението, пейзажа, сюжетната линия…
Да, определено – Долар Бранд! Гледах го миналата година на Лондонския джаз фестивал. Направи солов концерт в „Барбикан“ и магията на концерта беше в това, че той помоли да няма озучаване и да свири изцяло акустично. И беше удивително, защото той свири по начин, който много рядко се среща. Където и да се намираше човек в „Барбикан“ по време на концерта – а залата е с 2000 места – музиката се чуваше перфектно. Специално във Великобритания влиянието на южноафриканския джаз е много силно – то идва от групи като The Jazz Epistels и хора като Дуду Пукуана, но това, което Долар Бранд ни е предал като солов артист, е наистина огромно… От южноафриканските музиканти толкова силно влияние върху британския джаз е оказал навярно само още Хю Масекела.
Но лично на вас как ви повлиял Абдула Ибрахим като пианист?
Взел съм от него джайва и усещането за общност, което е основополагащ елемент за тази музика – това е истинската музика за общността и няма нужда да си завършил джаз като висше образование, за да я разбереш и усетиш. Дори не е задължително непременно да си фен на джаза. Това е и моето отношение към музиката – смятам, че тя трябва да е достъпна за всекиго, не само за хората, които са в джаза. Понякога тя може да бъде прекалено сложна и объркваща, ако е създадена за тесни специалисти, а Абдула Ибрахим е от хората, които знаят как да създават музика, която да говори на слушателите.
Каква е разликата, когато излезете на концерт, за да свирите тези чудесни пиеси от двата ви албума? Доколко се отдалечавате от оригиналите?
Според мен към записите трябва да се подхожда с определена взискателност, защото обстоятелствата, намеренията, дневният ред са различни. Но спрямо концертите на живо отношението ми е абсолютно противоположно. Иска ми се да съм колкото се може по-свободен. Дори предпочитаме да не репетираме прекалено много на саундчека, защото искаме музиката ни да е непредвидима. Ако знаеш прекалено много предварително, смятам, че това те отдалечава от магията на музиката. А целта ни е публиката да бъде изненадвана и музиката да има свойството да може във всеки момент да поеме в неочаквана посока… и да е изсвирена точно за тази публика, която е тук и сега. Никога не „притопляме“ предишен наш концерт, за да го поднесем изкопиран на следващата публика. Всяко излизане на живо трябва да е свежо и автентично спрямо момента, страната, мястото на концерта, публиката и това как се чувстваме в този точно момент.
Двата ви концерта в България са в малък клуб и на голям фестивал на открито. Каква е разликата в настройката ви спрямо тези крайно различни ситуации?
Смятам, че предизвикателството да свириш в малък джаз клуб, сравнено с усещането на голяма фестивална сцена на открито, е нещо много различно. И ние винаги трябва да насочваме енергията на музиката си спрямо това къде я свирим. Джаз клубът носи по-интимна атмосфера, хората от публиката понякога са толкова нагъсто и толкова близо до сцената, че могат да докоснат пианото или дори сами да засвирят на него. Наситеността на атмосферата и концентрацията върху детайла са много по-големи в този случай. Всички очи са взрени в нас и това изисква определен тип концентрация и от наша страна и ни тласка към определени избори… На фестивал, от друга страна, определено си имаме работа с различна акустика и това, че има много повече хора, води до по-голямo намагнетизиране.
Саксофонистите Денис Баптист в първия ви албум и Соуето Кинч във втория са представители на зрялото поколение, създало звученето на Tоmorrow’sWarrors. Как се озоваха те като специални гости в албумите ви?
Моя идея беше да ги поканя. Защото същността на самата традиция на Tomorrow’s Warriors се състои именно в това предаване на огъня от поколение на поколение. И самият стил на преподаване в школата на Tomorrow’s Warriors е свързан много повече с менторството, отколкото с традиционните модели. Научаването, усвояването на занаята става и в класните стаи, но много повече – директно на сцената. Имах щастието много от тези по-възрастни от мен музиканти да ми бъдат ментори и това усещане исках да съхраня и да се чува и в албумите ми – духа на тези преди мен, от които съм научил нещо.
Самият вие днес преподавате там. Как звучи музиката на най-младите от школата на Tomorrow’s Warriors?
Да, в последно време преподавам и сред учениците ми вече има четирима или петима, от които виждам, че ще излязат големи музиканти. Те вече предлагат смело свои авторски композиции. И това е едно от най-вълнуващите неща в школата Tomorrow’s Warriors – постоянната вълна от нови и оригинални музиканти, които винаги имат какво да кажат.
Албумите ви са инструментални, но разказват по нов начин прастари, можем да кажем дори библейски истории. Заглавията ни ориентират, разбира се, но и самото преживяване е някак… сакрално. Разкажете ни за този аспект от музиката ви, който, както личи, и за вас е важен.
Да, още първият ми албум беше доста ориентиран към госпъла, което не е нещо ново, тъй като госпълът винаги си е бил част от душата на джаза. Вземете например албума А Love Supreme на Джон Колтрейн – всички композиции в него носят концептуални заглавия, свързани с духовната страна на музиката: Acknowledgement, Resolution, Pursuance, Psalm… Сещам се и за Дюк Елингтън и композираните от него „Сакрални концерти“, които също са един вид почит към госпъл традицията. Има го и при Мингъс – този начин на изразяване на вярата и духовността посредством музика, който е дълбоко вкоренен в културата на черните американци. Смятам, че в съвременния свят много често тази връзка между традициите на госпъла и на джаза се забравя, включително и от самите музиканти, поради което искам да поставя акцент именно върху нея в музиката си и така да ѝ отдам необходимата почит.
През последните няколко години доста пътувате по фестивали. Какво взимате за себе си от културата на страните, в които отивате за първи път?
Иска ни се да имаме повече време, но ако трябва да съм честен, когато сме на турне, рядко имаме тази възможност – обикновено летиш рано сутрин, пристигаш, отиваш на саундчек, после вечеря, концерт, подписване на автографи… и на следващата сутрин отново. Спомням си, че на предишното наше турне някой ме попита как ми се струва Франкфурт, където бяхме свирили предишната вечер, и аз му отговорих: „Не знам“, защото просто не ни беше останало време да видим нищо от Франкфурт. Идването ни в България е рядко изключение, защото сме тук за два дни и поне пътувайки от София за Банско, ще се опитаме да видим повече от страната, в която сме.
