Петелът беше номер едно. Никъде в околността нямаше такъв петел – толкова всеотдаен с кокошките, толкова юначен с враговете, толкова песнопоен петел. А пък какъв хубавец беше – с тежък като корона гребен, с кехлибарен клюн, с шпори като ками, с медни пера на крилете, със синкаво-черни – на опашката.
Докато не беше паднал снегът, бабичката все някак успяваше да носи храна на кокошките. Тя беше саката обаче и всяко отиване до курника за нея беше истинско приключение. Единият от братята по принцип беше против кокошките. Това да не е село, викаше той. Няма ли да престанете с вашия селски атавизъм. Той правеше дипломна работа за Кандински и присъствието на кокошките в двора го разсейваше. Представяше си двора засаден с райграс, а не пълен с кокошки.
За другия брат селото беше един скъпоценен сантимент. Игрите на чилик, върбовите свирки и прескочикобилата заемаха трайно място в олтара на паметта му. Той обеща по принцип да се грижи за кокошките. Но понеже нямаше такова трайно занимание като дипломна работа за Кандински, беше много влюбчив и при всяко увлечение кокошките минаваха на заден план. И пак сакатата бабичка трябваше да изкачва снежните планини, за да не гладуват любимците ѝ.
Тя не можеше да бъде упреквана в нищо. Просто с напредването на възрастта ѝ се наложи да бъде под ежедневните грижи на дъщеря си, но тя все пак се опита да пренесе нещичко от своя бивш свят и в града. Кокошките ѝ даваха илюзията, че е полезна въпреки старините си. Тя изобщо не беше допускала, че нейните внуци ще се отнесат така немарливо към трайните радости в живота ѝ – нейните внучета, които беше хранила с една и съща лъжица – първо в устата на единия, после в устата на другия. И как иначе, след като бяха близнаци.
Навремето близнаците даже се гордееха с връзката си със селото. Но едно нещо е гордостта, а друго – видът на хубав двор, засаден с райграс.
Така не можеше да продължава. Бабичката беше страшно упорита, но всеки момент съществуваше реалната опасност тя да падне сред преспите и това да бъде краят. Нейната дъщеря ѝ направи сериозна забележка. И в една от дългите си ококорени нощи бабичката измисли как да спаси милите на сърцето ѝ кокошки. Тя реши да ги заколи.
Първи по ред беше, естествено, петелът. Винаги и навсякъде е било така – когато се задава клане, първи падат петлите. Най-всеотдайните, най-юначните, най-големите песнопойци.
В душата на сантименталния брат нещо се обърна. Той си спомни всичките детски бдения над кокошето стадо, възхитата му от гребени, от чаткане на шпори и от кукуригане. При това положение, с тази буца в гърдите, той не беше в състояние да заколи петела.
Петелът беше заклан от другия брат. Бабичката сготви разкошна супа. Единият от братята отказа да яде супа. Той не обичаше да извлича облага от неща, в които не е участвал.
Всичко това беше доста отдавна. Авторът не може да си спомни повече подробности. Не един и два пъти сняг затрупа райграса в двора. Авторът си спомня само, че не той заколи петела. Спомня си също, че много му хареса супата.