„Death and the Gardener“, Georgi Gospodinov, Translated by Angela Rodel, Weidenfeld & Nicolson, 224 pp., 2025

За по-малко от месец след излизането си на английски в Обединеното кралство „Градинарят и смъртта“ на Георги Господинов в превод на Анджела Родел получи рецензии в едни от най-сериозните англоезични издания като The Guardian, Financial Times, Observer, Times Literary Supplement (TLS) и др. Публикуваме две от рецензиите тук.

Господинов в най-добрата си форма

В „Градинарят и смъртта“ Георги Господинов, носител на Международната награда „Букър“ за 2023 г., ни предлага дълбоко затрогващо размишление върху скръбта, паметта и края на детството. Романът, съчетаващ елегия, автофикция и философски трактат, проследява последния месец от живота на бащата на разказвача. Но това е нещо много повече от личен разказ за загубата: това е история за крехкостта на паметта, за странните ритуали, които извършваме пред лицето на смъртта, и за изкупителната, макар и несъвършена сила на разказването на истории.

Разказвачът е човек, който наблюдава как баща му умира – свидетелствайки нежно, но безпомощно за неговия упадък. Актът на свидетелстване се превръща в акт на писане, а писането – в начин на оцеляване. Смъртта, както ни напомня Господинов, не е нещо, което трябва да бъде победено, а по-скоро тихо прието, дори чествано – посредством присъствие, посредством разказ.

Подобно на Епикур, Господинов ни приканва да погледнем неизбежното право в очите. Но там, където античната философия често изглежда абстрактна или дистанцирана, „Градинарят и смъртта“ е съкрушително интимна. Прозата – преведена с финес от Анджела Родел – е нежна и ненатрапчива, витаеща като самата мисъл. Книгата е изпълнена с отклонения: абсурдни анекдоти, списъци, размишления върху болестта и стареенето, дори момент, в който лекар, след като съобщава тежка диагноза, неловко иска автограф. Тези фрагменти не разсейват; те отразяват начина, по който скърбим – с отклонения, заобикалки, паузи.

Това е Господинов в най-добрата си форма. Неговата игровост все още присъства, но е омекотена от дълбока уязвимост. Резултатът е искрен, дълбоко емоционален роман, който създава пространство за читателя – не просто да бъде свидетел на една смърт, а да се изправи пред собствените си спомени за бащи, градини и последни дни. „Градинарят и смъртта“ е произведение, което надхвърля граници и жанрове, приканвайки читателя в тихото пространство между думите, където скръбта и красотата се преплитат.

Никол Василев, Readings Monthly, Австралия, юни 2025

* * *

„Градинарят и смъртта“ – елегия за един баща

„В края на тази книга героят умира“, се казва още в началото на книгата – но „после пак е жив“. Главният герой е бащата на разказвача, а книгата е за неговата болест и смърт – и за живота му преди смъртта.

Българският писател Георги Господинов придоби световна известност, когато романът му Времеубежище спечели Международната награда „Букър“ през 2023 г. Този сложен, игрови роман за опасностите от популистката носталгия бе последван от преиздания на негови също толкова непредсказуеми по-ранни творби, като Физика на тъгата и Контрабандистът на истории (The Storysmuggler).

Сега идва Градинарят и смъртта – първата нова книга на Господинов след „Букър“, отново в превод на Анджела Родел. Макар във формално отношение да е по-праволинейна от предишните му заглавия, тя отново играе с читателските очаквания. Издателите я класифицират като роман, при все че животът на разказвача очевидно е паралелен на този на самия Господинов. Книгата, както пише в епиграфа, е „толкова от реда на действителността, колкото и на фикцията“. Тоест съдържа не само лични факти, но и онзи различен тип истина, който романите предлагат.

Бащата на разказвача (героите остават безименни през целия роман) има според медицинските документи „първичен белодробен карцином с обширна хематогенна дисеминация“ – „брутално недвусмислени резултати“, чийто формален език ни най-малко не намалява опустошителния им ефект. Бащата е поел по пътя към това, което Кърт Вонегът лаконично нарича „рак на всичкото“, тъй като тялото му започва повсеместно да се разпада. „Баща ми – с памперси. Този горд, честолюбив, едър, висок, красив и докачлив мъж…“

Страданието при терминално болен човек има много проявления. „Май се напишках“, казва бащата и всеки, който е имал възрастен болен родител, ще разпознае тази тенденция към инфантилизация – към възприемане на възрастните като деца.

Разказвачът трудно успява да приеме упадъка на баща си – някога силен и активен човек. „Никой не ни е учил как да остаряваме“, мисли си той. „Как забавяш, как свикваш с това, че сега работата ти е да си почиваш (работа ли е да почиваш)?“ Бащата, който е бил и градинар: „Баща ми успяваше да превърне всяко място в градина, всяка къща в дом […] Затова сега, освен всичко друго, се чувствам бездомен“. Градинарството със своите бавни ритми е израз на вяра в бъдещето — бъдеще, каквото за бащата вече не съществува.

Когато човек умре, установява разказвачът, историята също умира – всички спомени, единствено негови, са завинаги изгубени. С всяка смърт „светът започва отново“.

Един приятел му казва, че „това ще е дълга тъга“, но разказвачът не иска да допусне „красиви“ фрази да прикрият истинската болка – „болката, с която животът се откъсва от живота“.

Това е трудна за четене книга, особено за онези, на които говори най-непосредствено – онези, които са преживели същото страдание. Но именно те може би ще намерят тук признание, емпатия и един вид красота, идваща от истината, каквато само най-доброто изкуство може да изрази. А и книгата не е изцяло мрачна. След смъртта на бащата разказвачът ни превежда през неговия живот, връща го през истории за неговите злополучни лучени експерименти (бащата като един „Дон Кихот на селскостопанското предприемачество“) или си го припомня като „най-красивия пушач, когото съм познавал“.

Бащите, казва синът, са по-слабо представени в литературата. В сравнение с майките „по-трудно се пише за бащите“, които са мъгляви, мистериозни, понякога страшни, често отсъстващи, казва той. „Цялата литература на света […] възхвалява майката и пише горчиви, кафкиански писма до бащата.“

Към канона на стойностните книги за бащи, Господинов е добавил едно жизнено важно и ценно попълнение.

Джон Селф, Файненшъл Таймс, 25 юли 2025 г. ; Превод Яна Радославова