„Приказки от сърцето на града“, Шон Тан, превод Нева Мичева, издателство „Жанет 45“
Австралийският писател Шон Тан е добре познат у нас. Той има издадена една книга на български език преди девет години – сборника „Приказки от крайните квартали“, но пък тя дълго се помни, защото историите в нея са непредсказуеми, героите – ярки, а книгата – красива. Затова на следващия сборник – „Приказки от сърцето на града“, можем да гледаме като на своеобразно продължение, защото пак имаме възможността да надникнем във фантастичния свят на приказките на Шон Тан, който отново е автор и на текста, и на илюстрациите. А това означава пълно потапяне в неговите магически визуални истории – буквално виждаме в близък план жълтите очи на полярната сова, блестящите като искри цветове на рибите, които плуват над града, или как един учител е прегърнал жива овца сред празна училищна класна стая.
Да, тези истории предизвикват много въпроси. Да, мястото на овцата не е в класната стая, нито рибите могат да плуват над града. И именно затова е нужна много фантазия, за да населиш градските пространства с диви и фантастични животни. Но в случая Шон Тан не просто обича да смесва световете – така както смесва литературните стилове и похвати, а създава свят, в който допуска възможността човекът да не е център на всичко. Сякаш се пита: Какво би станало, ако в града се разхожда тигър? Или как ще се промени този свят, ако мечките повдигнат колективен иск срещу човечеството?
Иначе Шон Тан не просто ни разказва фантастични приказки като тази: „Един следобед членовете на управителния съвет се превърнаха в жаби. Сега ще кажете, че е можело да се очаква, но този разказ не е за това. Той е за човека, който ги завари в образа на жаби“. Така започва една от историите в „Приказки от сърцето на града“, в която целият ръководен мениджърски състав на една компания лежи по корем или размахва крачета върху заседателната маса, докато секретарката прави планове как да постъпи най-справедливо с бившите си шефове, приели формата на жаби. „На допир кожата им не беше неприятна, а нежна и мека, само малко лепнеше“, отбелязва секретарката, миг преди да събере всички жаби в дамската си чанта.
Всичките 25 приказки, които Шон Тан събира в тази книга, са неочаквани, поетични, понякога абсурдни, но и много красиви. Всяка една история е посветена на различни животни, които дори някога да са имали свое място в съвременния град, отдавна са го загубили. Но сега Шон Тан ги връща в градските пространства, подобно на онази полярна сова, проникнала в една болница, подобно на носорога, който изскача на магистралата, или на прасетата, които късно вечер играят в градските паркове, необезпокоявани от никого.
„Чуйте ги как грухтят и квичат при срещата си със своите братя и сестри, как си разказват всичко, което знаят и не знаят. Каква гюрултия настава! Тогава, ако заслоним с длани очите си, сградите, жиците и светофарите изчезват и вече се виждат само дървета и прасета. И можем да си представим, че винаги е било така. Само дървета и прасета под лунната светлина до края на света“, пише Шон Тан.
Трудно е да се каже дали тези градски истории, посветени на животните, са за възрастни, или за деца, защото възрастта тук не е критерий, според който трябва да се чете тази книга. По-скоро „Приказки от сърцето на града“ може да работи и в двете посоки и да достигне и до деца, и до възрастни, защото тези истории могат да изненадат всички с неочаквани ходове. Пък и няма нужда да спорим дали става въпрос за литература за деца, или за възрастни, така както не спорим за каква публика пишат Жул Верн или Карл Чапек, защото добрата литература обикновено няма такива ограничения.
Но има и нещо друго – писането на Шон Тан като че ли може да се бъде пример как авторите не трябва да губят детската гледна точка към света. А в същото време от историите на Шон Тан могат да се учат и детските писатели – как дори в разказите, предназначени за най-малките, винаги трябва да има дълбочина, поне двойно дъно за разгадаване и много въпроси, които да остават.
Колкото до Шон Тан, не е изненада, че той е завършил и английска литература, и изящни изкуства. Илюстрира множество книги, носител е на куп награди, сред които най-голямата международна награда за детска литература Астрид Линдгрен, но и Оскар за късометражния анимационен филм The Lost Thing. През 2020 г. получава и британския медал за илюстрация Кейт Грийнауей за „Приказки от сърцето на града“.
Но като оставим наградите настрана, като че ли най-голямото достойнство на тази книга – освен доброто разказване и чудесните картини, разбира се, е това, че Шон Тан ни позволява да видим животните по друг начин – като фантастични обитатели на нашия свят, които имат същите права като нас. Затова той поставя за мото на сборника думите на американската писателка, поетеса и активистка Алис Уокър:
Животните ги има на света
по лично техни си причини.
Не е необходимо Шон Тан да изрича това директно, но всички си даваме сметка, че понякога именно присъствието на животните в този свят го прави толкова чудат и красив.