Колкото и да е неочаквано, в апогея на успеха си един от най-обичаните италиански режисьори Паоло Сорентино, станал известен с карнавалните си пародии и пищните сатирически спектакли, е сменил стила си. В най-новия си филм „Партенопа“, с който записва седмо участие в официалните програми на Кан, Сорентино е визуално притихнал, съзерцателен и сюжетно моногамен. През очите на жена, която той издига до статута на „най-красивата в света“, алегория и знак за изначална доброта, режисьорът предлага екзистенциалната ѝ/си гледна точка към нещата от живота на фона на застиналата красота на Неапол. С походка на нимфа и с усмивка, дарена ѝ сякаш от Ботичели, тя безшумно се разхожда по брега на морето, среща се и разговаря (или по-скоро мълчи) с всякакви хора, основно мъже, част не само от пейзажа, но и от духа на любимия на Сорентино град.
Всъщност когато тя се ражда през 1950 г. във водите на Средиземно море, богатите ѝ родители се колебаят какво име да ѝ изберат. Случайно оказал се в околностите богат търговец шумно предлага детето да бъде наречено Партенопа, на името на митична сирена, древна създателка на Неапол. По този начин влизаме в света на един Сорентино, който вече не се забавлява със саркастичните си персонажи, а ги наблюдава. Всичко е митично, всички са знаци, подредени в една до невъзможност стилизирана среда, чиято генеалогична същност е постоянният обект на издирване в този филм.
Това някак си се случва по два начина: единият, сетивен – Партенопа се възползва от тялото си, както смята за добре, другият, интелектуален – тя е блестяща студентка по антропология при един от най-уважаваните професори в областта. В първата „линия“ през едно безоблачно лято в Капри се случват интимни флиртове, които довеждат до смъртта на брата на Партенопа. В паралелната втора линия има известни намеци за изкупване на вина, съпроводени от доказателства за блестящата академична надареност, благодарение на която младата жена започва да работи като университетски преподавател.
Все пак въпреки очевидния и най-вероятно добре премислен завой в творчеството си, в този свой филм Сорентино се сблъсква с феномен, който винаги му е бил чужд – скуката. Мизансцените, макар и прецизно конструирани, не въздействат, а дебютиращата в ролята млада актриса Селест Дала Порта е с нарочно измита, но никак не въздействаща красота. Въпреки усилията на сценариста Сорентино да я постави в полето на оценката на нарочно вкарания в драматургията писател Джон Чийвър (в ролята Гари Олдман), с когото Партенопа желае да има „специален диалог“, това желание е отхвърлено с фразата: „Не искам да губя нито минута от младостта ви“.
„Плащеници“
Не е приятно, когато големи режисьори от типа на Сорентино трябва да отвръщат очи от отрицателните мнения на критиката. За съжаление обаче на този фестивал това се оказа неприятен факт и за друго голямо име в киното, 81-годишния Дейвид Кроненбърг, чийто най-нов филм „Плащеници“ не успя да задържи вниманието на публиката. И то въпреки споделеното признание, че поради загубата на съпругата му преди седем години този филм е много личен. В традиционния си мрачен, но изпълнен с вътрешно напрежение свят Кроненбърг е създал история за изобретяването на високотехнологични плащеници, с помощта на които живите могат да наблюдават разлагането на труповете на близките си в техните гробове. Това според режисьора е неговият своеобразен начин да се отдаде или по скоро да преодолее загубата на своя най-любим човек. Както винаги перфектен визуално, през цялото време филмът разчита на нещо, случващо се в момента, ала някъде отвъд, но този подход остави публиката равнодушна, освен може би към властното (и в черно-бели тоналности) присъствие на Венсан Касел, любимия френски актьор на Кроненбърг.
Също за загубата на любим човек и за непреодолимото желание да си върне живота с него става дума във филма на Кристоф Оноре Marcello Mio. Киара, дъщерята на някога звездната двойка Марчело Мастрояни и Катрин Деньов, отказва да живее като себе си. Другото си „аз“ намира в образа на баща си Марчело, когото започва да наподобява и физически, и интелектуално. Така, минута по минута започваме да следваме преобразяването на Киара, която първо облича костюм, подобен на тези, които е носел баща ѝ, после слага обувки като неговите и най-сетне започва да държи цигарата си също като него. Тази своеобразна (и поредна смяна на пола в киното) се коментира като временно явление, като „тъгуване по липсващия родител“ от участващата във филма като себе си Катрин Деньов. В характерния си напоследък симпатично безцеремонен стил Деньов не обръща особено внимание на дъщеря си, защото е убедена, че ще ѝ мине. От своя страна, Киара заявява, че иска всички да се обръщат към нея с името Марчело.
Marcello Mio
Симпатичната идея е изиграна от Киара Мастрояни изненадващо убедително, макар че филмът като цяло не се издига особено високо, освен в епизоди като този, в който майка и дъщеря посещават някогашния апартамент, където са слушали репетиращата Мария Калас с глави, прилепени на пода. „Това, което сте направили с апартамента, никак не е хубаво“, заявява Катрин Деньов на „новия“ собственик на апартамента, „убили сте целия му чар“. Освен че позволява на Киара Мастрояни да се изяви добре в своето седмо участие в творба на Оноре, филмът даде възможност на известните майка и дъщеря да получат нова порция звездна слава в Кан. А както знаем, подобна чест не се дава всекиму.
От своя страна, винаги изпълненият със страхотна енергия бразилец Карим Айнуз показа трилъра си „Мотел Дестино“, в който освен много кръв има и много секс – като звуков фон, като масова практика (все пак се намираме в мотел), но най-вече като израз на внезапната любов между младата съпруга на собственика на хотела и един от внезапно появилите се гости в него.
Все още обаче няма ясна индикация накъде ще се насочи Златната палма и е твърде вероятно сериозна роля за това да изиграе очакваният с голямо нетърпение иранец, а от скоро и невъзвращенец Мохамад Расулоф, чийто филм „Семето на свещената смокиня“ със сигурност ще се включи в надпреварата със собствена тежест. Още повече че този път режисьорът сам ще представи произведението си.
Павлина Желева
