Публикуваме няколко статии на писателя и публицист Борис Шивачев. По повод 120 години от рождението му издателство „Ортограф“ събра съчиненията му в два тома  

Вторият том от съчиненията на Борис Шивачев включва цялото му публицистично творчество, което обхваща статии за испанската и испаноамериканската литература и култура, текстове на различни обществено-политически теми, литературна критика, статии за спорта и киното и др. С преводите и статиите си в българския печат, както и с публикациите си в престижното мадридско издание „Ла гасета литерариа“ Борис Шивачев се утвърждава като пионер на българската испанистика. През 2022 г., по повод 120-ата годишнина от рождението му, излезе първият том от неговите събрани съчинения. Той включва всичките му художествени произведения и очерк за живота и творчеството му.  

Борис Константинов Шивачев (1902–1932) е писател, критик и публицист. Роден е в Плевен, в семейството на офицер, който по служба се премества със семейството си в Ловеч. Там Борис завършва Общинската гимназия. През 1920 г. заминава за Южна Америка. Живее в Аржентина и Чили. Издържа се с обща работа в селското стопанство и добивната индустрия – хамалин, металоработник, чертожник, зидар, работник на нефтен кладенец. Завръща се в Европа тежко болен от туберкулоза през 1924 г. Живее в Амстердам, Брюксел, Париж, Марсилия, Истанбул. Завръща се в Ловеч през 1925 г. Издава сборник с разкази и очерци на аржентинска тематика „Сребърната река“ (1926, Ловеч). Сътрудничи със статии на в. „Развигор“. По-късно се установява в София и се записва да следва дипломация и консулски отношения в Свободния университет, а също и в Историко-филологическия факултет на Софийския университет. Едновременно работи като служител. Преводач от испански език и сътрудник като критик на литературни списания (псевдонимът му е Борислав Витски). Пише романа „Изобретателят (Бележките на Иван Бистров)“, издаден през 1931 г. и преиздаден отново през 1992 г., и сборника разкази „Писма от Южна Америка“ (1932).

Борис Шивачев, „Съчинения“, том 2, съставителство, студии и бележки Константин Хаджиев, издателство „Ортограф“, 2024 г.

МИГЕЛ ДЕ УНАМУНО

След падането на диктатурата Мигел де Унамуно се завърна в Испания. Това даде случай отново да се заговори за великия писател и трибун. И не само в Испания. Но и в печата на цяла Западна Европа. Пък и отвъд океана – в испанска Америка. И затова твърде много истина има в думите на големия испански драматург Хасинто Бенавенте, лауреат на Нобеловата премия, който характеризира Унамуно като „най-интересната фигура в днешната световна литература“.

Кой е наистина Унамуно? В България ние знаем съвсем малко за него. Може би никак. Това се дължи преди всичко на нашата отчужденост от съвременната испанска литература. А Мигел де Унамуно без съмнение е един от нейните най-ярки представители. Най-големият, най-чистият, 100-процентовият испанец в същата тази литература. И затова Менендес Пидал, големият филолог и критик, не се стеснява да каже: „Унамуно се връща в Испания и изглежда, като че ли тази последната отново намира себе си“. За хората, които не познават Унамуно, това звучи съвсем парадоксално. И все пак този парадокс е най-добрата характеристика за Мигел де Унамуно.

***
Животът на Мигел де Унамуно е почти лишен от външни драматически ефекти. Големият писател е роден в Билбао през 1864 г. Там той завършва първоначалното си и средно образование. А после следва в Мадрид философия и литература. След свършването на университета става учител в родния си град. А по-късно професор и ректор в стария и прославен университет в Саламанка. Там преподава дълги години гръцки език и литература. И в тишината на старинния град пише своите стихове, критики и романи. Но Мигел де Унамуно не е само професор. Той е размирен дух и диктатурата в Испания не може да го търпи. И ето че в началото на 1924 г. той бива заточен във Фуертевентура на Канарските острови. Оттам Унамуно успя да избяга в Париж. Ала неговото заточване и изгнаничество увеличиха извънредно много популярността му. Явно доказателство за същата тази популярност е тържественото посрещане на Унамуно в Мадрид след падането на диктатурата на Примо де Ривера. То е било истински триумф. Само Юго след падането на Втората империя е бил посрещнат така възторжено от народа в Париж.

Творчеството на Мигел де Унамуно е многостранно. Той пише стихове и философски етюди. Пише романи и литературни критики. Унамуно засяга всичко. Използва всички литературни форми и видове. Но това, което го различава рязко от другите, е неговата крайна субективност. Унамуно е преизпълнен с парадокси и противоречия. Може би това е най-характерното в неговото творчество. Защото Унамуно е безпокоен дух. Той вечно търси. Стреми се да надникне отвъд живота. Да победи смъртта и да придобие вечност. Безсмъртие. Стремежът към безсмъртие е основната проблема във философията на Унамуно. Този същият стремеж към безсмъртие поражда трагичното в неговите творби. Философските идеи на Унамуно са изтъкнати най-добре в „За трагичното чувство в живота“ и „Животът на Дон Кихот и Санчо Панса“. Според Мигел де Унамуно Дон Кихот е най големият идеалист, какъвто е имало на земята. И ако други мислят, че Дон Кихот е смешен и маниак, то причината се крие в самите тях. В тяхната ограниченост и еснафщина. Всички идеалисти са смешни в очите на обикновените хора. Тези същите идеалисти разсмиват другите, без да говорят смешни работи. Дон Кихот, наред със Сид и Санта Тереса, с Кортес и Писаро, е най-великият герой на испанската земя. Той е испанският Христос. Символ на всичко възвишено в душата на испанеца. Днес ролята на Дон Кихот е поел Мигел де Унамуно. И той се гордее със своята донкихотовщина. Гордее се със своя идеализъм. И затова често пъти като самия Дон Кихот Мигел де Унамуно изпада и се оплита в мрежата на своите идеални построения. Но това съвсем не тревожи автора на „Животът на Дон Кихот и Санчо Панса“. Унамуно вярва в своята голяма личност. Вярва в своите идеи и затова не се смущава от случайните пречки. Неговият поглед е отправен към бъдещето. Към вечността. Безсмъртието е единствената цел на всяка голяма личност. В това отношение Мигел де Унамуно се приближава към средновековните мистици, които имат своя поглед, отправен към Бога. И към другия живот.

Авторът на „За трагичното чувство в живота“ също вярва в Бога. За Унамуно Бог е лична необходимост. Бог трябва да съществува, за да задоволи човешкия стремеж към безсмъртие.

Но Унамуно е размирен и неспокоен дух. Той е вечно жаден за нови истини. Той противопоставя една истина на друга. Винаги търси и критикува. И това именно го прави човечен. Сроден с големите фигури на хуманизма на всички времена. Близък на унижените и потиснатите. На хората, които се стремят към нов живот. Към създаването на едно по-друго човечество.

Същият този дух на критицизъм и свободомислие постави Мигел де Унамуно в конфликт с Примо де Ривера и испанската диктатура. И пак същият този дух направи от Унамуно велик народен трибун и борец за испанската свобода.

***
Мигел де Унамуно спада към групата писатели „98“. Тук са: Асорин, Бароха, Бенавенте, Ганивет, Гранмонтан, Валье Инклан и Унамуно. Това са хората от края на миналия век, които създадоха епоха. Които разчистиха пътя на съвременната испанска литература. 1898 г. (или съкратено „98“) е паметна дата. Тя е година на преоценка за испанския творчески дух. „98“ бележи възход. Именно начело на това литературно движение застава Унамуно, тогава млад професор, със своята книга En torno al casticismo – редица оригинални студии, в които той се опитва да предаде характерното, чисто испанското, което отличава неговата родина от другите страни. En torno al casticismo и днес е ценна като опит за обрисуване испанския характер. За създаване една национална психология. В това отношение също ценна е и друга негова книга: „По испанските и португалски земи“. В нея Унамуно с опитното перо на художник предава характерното в иберийския пейзаж. Психология на земята. На пейзажа. На декорите. Необходимо допълнение към националната психология. Към разбиране характера на испанеца.

От романите на Мигел де Унамуно ще споменем: „Мир през време на война“, „Мъгла“, „Абел Санчес“ и „Леля Тула“. От всичките му романи „Мир през време на война“ е може би най-добрият. В него е обрисувана с четката на голям художник последната гражданска война в Испания през 1874 г. Борбите на карлистите с войските на правителството. Мнозина сравняват този роман с незабравимата руска епопея „Война и мир“, дело на гениалния Толстой. Останалите романи на Унамуно са „чисти“ романи. „Голи“ романи. Според думите на самия Унамуно „романи без всякакви декори и външни ефекти“. Всичкото внимание в тях е съсредоточено върху страстите и характера на самите герои.

Какво да кажем за стиховете на дон Мигел де Унамуно? Те са винаги пламенни и оригинални. Плод на една голяма душа. Унамуно и на старини не се е отказал от тях. Последната му сбирка стихове е писана през време на изгнаничеството. Тя носи странното заглавие: „От Фуертевентура до Париж, интимен дневник на усамотение и заточеничество, написан в сонети“.

Мигел де Унамуно е бил винаги поет, за това свидетелстват неговите стихове. Но Мигел де Унамуно не е забравил да бъде и гражданин. Голям и свободен гражданин на своята страна. Пък и на целия свят. И тази е именно причината за неговата широка популярност днес.

А утре, ако в Испания под напора на събитията се обяви републиката, то Мигел де Унамуно вероятно ще бъде неин председател.

Печата се за първи път във в-к „Литературен глас“, бр. 72, 26 април 1930 г., с. 3. По-късно е включена в: том І от съчиненията на Борис Шивачев, „Хемус“, 1947, с. 144–148, под редакцията на Николай Йовчев и в: Шивачев Борис, Избрани съчинения. С., „Български писател“, 1973, с. 209–212, под редакцията на Пеньо Русев.

Начална страница от писмо на Борис Шивачев до брат му, изпратено през 1922 г. от Буенос Айрес

СЪВРЕМЕННИЦИ И МЛАДИ В БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА

От 1912 до 1918 г. България води три освободителни войни. Три войни за пълното освобождаване на българския народ. За отвоюването на всички земи, населени с българи. Три войни с толкова победи и толкова героизъм на бойното поле. И с толкова провали в полето на дипломацията. На зелената маса на международните договори. Три войни срещу турците, сърбите, гърците, румънците и черногорците. Срещу французите, италианците и англичаните. Срещу белите, черните и жълтите. Срещу всички. Три войни за отвоюване на българските земи. И след това съкрушително поражение. Национална катастрофа. Планини от кости и реки от кръв. И в резултат кръгла нула. Нещо по-лошо – национално обезверение. Почти пълна загуба на всички морални и материални ценности… Период, преизпълнен с драматични събития. С трагични действия. С глад, мизерия и смърт… Ала в българската литература все още не се е намерил даровит автор, който да даде една точна представа за  онзи период на ужас и рухнала слава. Истината е, че има няколко опита. Няколко опита, както в романа, така и в епоса. Но всички са много слаби. Твърде слаби и бледи. Може би споменатите събития все още са много скорошни. Липсва перспектива. И големият художник, който ще предаде в майсторски картини онази интимна и болезнена драма на българския народ, се чака да дойде. Той ще дойде. Или, може би, няма да дойде никога. Нивга. Събитията се сменят. Като кадри от екрана. Като сцените от гигантски „филм“, трагичен и нелеп едновременно. Националните драми се превръщат в социални конфликти. След войните идват революциите. Така е в Русия и в Германия. Така е в Австрия и в Унгария. Така е във всички победени в европейската война страни. Така е и в България… Социална анемия. Патологично състояние. Глад и загуба на толкова кръв от тялото на народа… А страстите се разпалват. Избухва гневът. Червени вълни и черни вълни. Революционери и контрареволюционери. Индивидуални атентати и масова касапница. И най-вече нагло хилещата се смърт… Един втори трагичен и мрачен период. Който започва през 1918 г. (примирието в европейската война) и продължава горе-долу десет години. Десет години на ужас! На социални безредици. Това е горчивият плод на войната… Обаче краят още не се вижда. Дървото на смъртта и социалната мизерия ще даде нови плодове. Може би по-горчиви… Този втори период е още по-близо до нас. И въпреки това през него в българската поезия се появиха три имена: Христо Смирненски, поетът на българския пролетариат. Гео Милев и Христо Ясенов, последните двама – фини поети символисти, еволюирали към левицата. Христо Смирненски, певецът на пролетариата, умря (съвсем млад) от туберкулоза. Докато Гео Милев и Христо Ясенов изчезнаха през гражданската война. Три имена на поети. Три огнени сърца, прекосили като метеори небето на българската поезия…

***
И все пак ще повторим, че сме близо до всички тези събития. До всички тези ужаси. Липсва перспектива. Именно поради това те не са представени в литературата. А може би по друга причина. Поради липсата на таланти… Но ние твърдо вярваме в жизнената мощ на българския народ. Един народ млад и силен. И рано или късно в недрата му ще се роди талантът, майсторът… Дано да бъде по-скоро…

Липсата на актуалност е сериозен проблем за всяка литература. Така авторът губи своята интимна връзка с публиката. Тогава литературата се превръща от потребност в играчка. Винаги, във всички епохи и във всички литератури великите произведения са били актуални (разбира се, за своето време). За да се превърнат после в класика. В творби, които играят ролята на документи за културната история на Човечеството. „На Западния фронт нищо ново“ на Ремарк е най-пресният аргумент в подкрепа на нашата теза.

Съвременната (днешна) българска литература страда от тежка болест. Липсва ѝ актуалност. Липсва ѝ социалният елемент. Вярно е, че има изключения. Но в края на краищата тези изключения не лекуват болестта. Напротив, посочват опасността… Опасността един ден българският писател да се окаже без читатели.

***
В панорамата на днешната българска литература съществуват няколко групи около списанията. Както и изолирани фигури. Тенденцията е към индивидуализъм. Към изолация. Сред възрастните ще посочим Стаматов, ярък разказвач. Ироничен и понякога парадоксален. Той пише много малко. Друг е Антон Страшимиров, един бунтовен и непостоянен дух. От краен националист стана комунист и дори анархист. Но и масите също претърпяха развитие. От националисти се превърнаха в комунисти и революционери. И именно затова произведенията на Антон Страшимиров са актуални. Което не означава, че им липсват чувство и красота. Точно обратното. Достатъчно е да споменем неговите „Рамаданбегови сараи“. Роман с изискания вкус на поема в проза. Последният му роман е „Роби“, от който излезе първият том. Цялото произведение ще бъде трилогия. Една епопея за борбите на македонците срещу потисниците по земите им…

В българската литература селото, животът на селянина, се радват на особен престиж. Четири пети от българския народ са селяни. Те са земеделци. И все пак много малко са майсторите на този жанр. Елин Пелин е най-добрият от всички, загрижени за съдбата на българския селянин. Елин Пелин е написал разкази с несравнима красота и хармония. Той е първият, открил за българския читател красивото, идиличното, но и мрачното в селския живот. В живота на селянина… Елин Пелин е още жив, но за българската литература той отдавна е мъртъв. Вече почти не пише. Предпочита да ходи на лов за зайци… Друг селски писател в българската литература е Йордан Йовков. Впечатляващ автор на изящни разкази и повести. От когото се очаква много. Млади в тази област са: Петканов, Каралийчев и Илийчо Волен. Петканов е психологът на земята. И може би с времето ще стане големият романист на българското село. Каралийчев и Илийчо Волен представят по-скоро живописното…

Други романисти са Чилингиров и Добри Немиров. Автори, които описват живота на занаятчията. На дребния буржоа. Изглежда обаче, че следвоенният живот с неговите конфликти ги плаши. И това именно от известна гледна точка ги прави неактуални.

***
А какво да кажем за поетите? Изглежда, че в България поезията е в криза. Може би по целия свят поезията, изместена от джаза, преминава през своите седем години на глад. Или може би днешният живот се нуждае от нежната поезия на стиха, която изглежда анахронизъм. Сега е нужен един железен акцент. Слово право и категорично. Нуждаем се от поезия на прозата. И в тази последната ни се струва, че има не по-малко красота, отколкото в женствения стих…

Теодор Траянов е патронът на българските символисти. Патрон и нищо повече. Грозев също е символист, стигащ до мистицизъм. Иван Мирчев е друг символист. Най-неясният. И най-модерният (според други). Николай Лилиев е преди всичко поет на хармонията. Това не е всичко, но е доста за един поет. Людмил Стоянов е поет с изразена характерност. Индивидуалист. Затворен човек. И може би точно заради това има много врагове. Той пише също разкази, есета и дори драми. И все пак изглежда, че българските поетки са по-мъжествени от мъжете (не го казваме на шега, нито пък за да ядосаме някого). Ще посочим една света троица от жени. От поетки. Дора Габе, Мара Белчева и Багряна. Една троица, която няма нищо общо помежду си, извън пола. Три поетки. Три индивидуалности. Багряна изглежда най-силната…

А какво да кажем за най-младите поети? Вече са плеяда. Плеяда, която извън името си, не става за нищо.

***
Българската драма е най-рахитичният от всички жанрове. Имаме великолепен национален театър. По-точно казано, великолепна сграда, а и превъзходна сценична  машина. Даже свръхмодерна. Но няма добри спектакли. Въпреки че имаме добри, дори гениални актьори. Нямаме драматически творби. Национални произведения. Нашият национален театър е френски, руски, немски, английски, скандинавски и най-накрая български. Да, най-накрая български. Засега имаме един комедиограф: Костов и нищо повече. Да, има още. Някои исторически и битови драми. Това е целият репертоар. И, последно, цял легион драматурзи, които на всяка цена искат да прекрачат прага на националния театър. И то не защото са драматурзи по душа, а защото е по-изгодно да напишеш драма, отколкото роман. Някои са спечелили доста пари чрез театъра и това е достатъчна причина всички да искат да станат драматурзи. Може би ще се появи нашият Калдерон. Или може би никога няма да дойде… Времената се промениха. Говорещото кино е надвиснало като Дамоклев меч над театъра… Затова и по-скоро ще се роди някой гениален кинорежисьор, отколкото българският Калдерон. Тъй или иначе, предстои да видим…

***
И накрая, остават още безброй млади, а също и стари романисти, есеисти и поети, които не сме споменали. Остава и моята личност, която, скромността настрана, е много сърдита, защото досега не ѝ се е удал случай да изтъкне заслугите си. Какво да се прави? Писателите са хора с голяма амбиция, граничеща с мания. Нейсе! За всички млади, наистина млади, ще говоря друг път. В една специална статия за „Българските литературни кръгове и списания“.

Печата се за първи път на испански език, Contemporáneos y jóvenes en la literatura búlgara, en: La Gaceta Literaria, n. 91, 1 de octubre de 1930, p. 11. Настоящата публикация е първата на български език. Преводът е на Константин Хаджиев.

ПРЕГЛЕД НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА

Литературни кръгове и списания

Върху фасадата на Народното събрание (Българския парламент) стои девизът: „Съединението прави силата“. Но при все това съединението в България е „много разединено“, ако ни се позволи така да се изразим. Почти всички злини в тази страна произлизат от разногласията както в литературата и политиката, така и в изкуствата и финансите. (Един пример: Англия има 17 банки, ние имаме 317 банкови предприятия. Но нарасналият брой на банките в нашата страна не ни прави по-богати от англичаните…)

От друга страна, в това различие на мнения е зародишът на прогреса. Ние, българите, винаги спорим. Винаги оборваме мненията на останалите. И това е един начин да се върви напред. Да се достигне нещо по-добро. И после да се отиде още по-нататък… В тоя смисъл може би българите са един от най-прогресивните народи в света… Българинът е враг на всяко консерваторство. И като така, в тоя пункт е истинска противоположност на англичанина…

Обаче нека не блуждаеме. В България съществуват повече литературни всекидневници, отколкото в която и да е друга страна. (Разбира се, винаги спазвайки мащаба, пропорцията между броя на жителите и всекидневниците.) Така че, ако извънредно големият брой литературни всекидневници не би представлявал патологическо състояние за българската литература, ние щяхме да бъдем най-литературният народ в света. Може би това е един парадокс. Или, една истина! На нас ни се струва, че истината е по средата… Има някои фалшиви амбиции в тази разгорещена литературна дейност. Има обаче също така много и истински пориви. Самият факт, че тези всекидневници съществуват, че тези всекидневници говорят и крещят, е вече достатъчно похвален. Достатъчно красноречив. Ясно е, че много от тях ще умрат по пътя. Обаче ще се родят други. Винаги по същия начин, по който са се раждали и досега. Обаче независимо от това, сред литературните вестници съществуват някои, които са се вече утвърдили…

***
Много естествено е, че всяко списание и вестник си формират свои групи. Свои кръгове. Ясно е, че не всички групи са добре очертани. Че не всички знамена са неопетнени. И не всички пътища са гладки. Но ако в програмите на различните групи има празноти и мъглявости, напротив, омразата между тях е очевидна. Много добре очертана. От друга страна, това положение на война, на враждебност, няма защо да ни учудва. Жалко, че е така. Обаче в края на краищата това е едно почти естествено състояние в литературните отношения. Както в България, така и в другите страни.

Все пак забелязва се вече едно ново течение. Мнозина от писателите са се наситили на тези сектантски борби, на това литературно политиканство. Омръзнало им е да се борят с директорите на известни списания и вестници. Поради това именно писателите, които притежават един по-широк светоглед, сътрудничат едновременно в няколко издания. Най-вече в издания, които имат известно сходство.

***
Тук ще упоменем най-важните вестници и списания. Да започнем с „Литературен глас“. Този седмичник като че ли е в центъра на литературния живот в нашата страна. Един чисто литературен вестник като „Нувел литерер“ и като „Ла гасета литерариа“. Излиза редовно, всяка седмица, в осем големи страници. Негов директор е критикът Д. Б. Митов.

Друг вестник е „Мисъл“ – публикация на издателската къща „Игнатов и синове“, една от най-големите книгоиздателски къщи в България. „Мисъл“ конкурира „Литературен глас“ главно със своята по-ниска цена и със своите левичарски тенденции. Може би този вестник има най-голям тираж от всички литературни издания в България. В него сътрудничат: проф. Б. Йоцов, после поетът Вл. Русалиев. И писатели и есеисти като: Чилингиров, П. Михайлов, Т. Минков и др. (Много мъчно е да се изброят всички сътрудници на един вестник, все ще липсва някое име. Още повече като човек не разполага с достатъчно време и място.)

„Мисъл и воля“ е един нов седмичник. Има левичарска тенденция. Негов директор е Георги Жечев. Там сътрудничат писателите Л. Стоянов и Николай Хрелков. И Буко Пити, един нов испанист.
„Литературен свят“ е друг нов седмичник също с леви тенденции. Има малък формат и е много евтин. Негов директор е Крум Йорданов.
„Съвременник“. Друг нов. Този вече е ориентиран надясно. Там сътрудничат: проф. Ст. Младенов, Георги Цанев и почти всички от сп. „Златорог“.
„Дума“ и „РЛФ“ („Работнически литературен фронт“) са седмичници на левицата. Първият е народнически, а вторият комунистически.
От списанията ще споменем „Златорог“, под управата на Вл. Василев, Н. Лилиев и Сирак Скитник. Списание за l’art pour l’art.
Друго списание е „Българска мисъл“. Неговият директор проф. Арнаудов е един от най-добрите литератори и критици.
„Хиперион“ е списанието на символистите. Но засега в него сътрудничат писатели, които нямат нищо общо със символизма.
„Новис“ е едно списание на новото изкуство, както го показва името му.
„Наковалня“ е списание на старите комунисти.
„Огнище“, „Листопад“ и още много други литературни списания от столицата и провинцията водят един анемичен живот. Тези малки списания са изобщо плод на дребните амбиции и интереси на своите редактори. Понякога обаче се появяват в техните страници хубави и искрени статии… Без съмнение, когато говорим за списания, не можем да отминем с мълчание новото библиографско списание „Българска книга“. Списание, което излиза всеки два месеца. Всеки брой има 120 страници. Освен чисто библиографския материал, в това списание се публикуват статии и есета върху книги и библиотеки, върху литературата и изкуството изобщо. Дават се също рецензии и критики върху по-значителни новоизлезли книги. Негов директор е младият библиограф Т. Боров. Освен това там сътрудничат много утвърдени имена.
Вън от литературните седмичници и списания съществуват и друг вид всекидневници и списания със смесено съдържание, които до известна степен също се занимават с литературни проблеми. Има също литературни страници и колони (като тези в„Слово“, „Пладне“, La Bulgarie). Обаче, ако трябва да говорим за всичко, няма да свършим никога.

В заключение: много мъчно е с няколко статии да се направи преглед на една литература. Дори и на българската. Опущенията са винаги възможни. И ние сме сигурни, че ако българските писатели прочетат тази статия (а също и по-раншните), няма да останат доволни. Нито цитираните в тях, нито пък забравените. Първите, понеже не са били достатъчно похвалени, вторите… по понятни причини. Мъчно е да задоволиш всички. А още по-мъчно е, когато тези всички са литератори…
За нас е достатъчно, че бяхме, доколкото е възможно, обективни. И преди всичко, искрени.

Печата се за първи път на испански език, Panorama de la literatura búlgara, en: La Gaceta Literaria, n. 90, 15 de septiembre de 1930, p. 7. На български излиза за пръв път с подзаглавие „Списания и направления“ в: том І от съчиненията на Борис Шивачев, „Хемус“, 1947, с. 101–105, под редакцията на Пеньо Русев.

ЗА СТАРИТЕ КЪЩИ И ЗА… НОВИЯ ДУХ

У нас има хора, които периодически плачат за всичко старо. А най-вече за старите къщи. Били сме варвари, казват те. Не знаели сме да ценим родното. Художественото. Оригиналното. И плачат и нареждат – всеки както знае. И както може. Едни към старите къщи прибавят потурите и цървулите. А други гаванките и поясите (става въпрос за червените пояси!!). И в края на краищата всички така си разпасват поясите, че човек не знае да плаче или да се смее над техните умувания за „родното“ в живота и изкуството.

Разбира се, между тези господа има много наивници. Хора, които наистина мислят, че за да се проявим като българи, трябва непременно да носим цървули и пояс. За тях проблемата за родното е чисто формална. Те чувстват най-слабо или съвсем не чувстват духовното, дълбоко вкорененото, характерното у българина. И затова имат нужда от външното. От декоративното. Разбира се, с такива идеолози на родното човек няма защо и да спори. Безполезно е…

Но има други, които претендират да са единствените познавачи на „родното“. Да са негови изразители и апологети. И все пак не правят нищо друго, освен да хленчат за старите къщи и за… хубавото старо време. Изобщо за всичко, което е било и няма да се върне…

Тези господа въпреки голямата си начетеност не могат да разберат една основна истина: миналото си е минало. Когато един народ почне да живее с него, това е признак на остаряване. Такъв народ сигурно не е способен да твори. Да даде нещо ново. И затова той обръща поглед към миналото. Заживява с него. Вкостенява се. Умира.

***
Но българският народ е млад и жизнен. Той е проспал цели столетия. Прекарал е едно вековно робство в летаргия. И после се е пробудил, все тъй млад както в зората на своето съществувание. (Хората, които мислят и твърдят противното, доказват само своята лична, духовна импотентност.) Но щом това е така, няма защо да се предписват и втълпяват в творческото съзнание на българина остарели форми и стилове. Всяка епоха си има свой стил. Свое изкуство. И днешният българин, а и този, който ще дойде утре, ще си създадат свое изкуство. Свой стил (доколкото им позволяват силите), по образ и подобие свое. И по свой вкус. И това именно ще бъде днешното и утрешно българско изкуство. Истински родното. Защото един творец и един народ никога не търсят съзнателно себе си. Те са такива или онакива, защото не могат да бъдат други. И те ще творят и ще дадат това, което лежи в кръга на техните възможности… Достатъчно е те да се оставят свободни. Защото без свобода е немислимо истинско творчество.

***
Специално за старите къщи ние мислим, че няма защо да се плаче толкова. Може би те са били добри за една друга епоха. Епоха на робство и патриархален бит. На затвореност. И в това отношение ние ще трябва да признаем едно ценно качество у старите къщи. Именно, че те наистина са съвършен израз на тази отминала епоха. Вгледайте се в решетъчните прозорци, в техните големи стрехи и дувари и в техните комшулуци. Не ви ли напомнят те робството?
Днес времената са други. Имаме простор и светлина. А имаме и по-друга строителна техника. И още куп второстепенни условия, които оказват своето влияние…
И напразен ще бъде плачът на романтиците. Миналото няма да се върне… Днешната епоха ще наложи своя стил. Тя го налага. Може би слепците не го виждат, но това не променя положението…
Колкото за старите работи, за тях има музеи. Има и „снобове“, които се занимават с колекциониране на всичко непотребно. Но за живота, за живия живот, има значение само онова, което най-добре отговаря на вкусовете и възможностите през дадена епоха.

Печата се за пръв път във в-к „Мисъл“, бр. 21 от 9 февруари 1930 г., с. 1. По-късно статията е включена в: том І от съчиненията на Борис Шивачев, с. 52–54.

ПАК „ЗА СТАРИТЕ КЪЩИ И ЗА НОВИЯ ДУХ“

Изглежда, че моята статия „За старите къщи и за новия дух“ е засегнала един жизнен въпрос. И затова именно излязоха двама господа със статии да протестират против подобно „лекомислено“ отнасяне с нашите старини. Формално господата, които протестираха, бяха трима. Но може би всъщност те са много повече. Много повече са тези, които под една или друга форма още проливат сълзи за „старите къщи“.

Но тук има едно съществено недоразумение. Господата, които критикуват моята статия, не са ме разбрали. Или пък нарочно не желаят да ме разберат. Не става въпрос за старите къщи на Бенковски и Раковски например. На Славейков и Ботьов. Те са исторически паметници. Музеи от епохата на нашето възраждане. И те ще трябва на всяка цена да се запазят. Против подобни стари къщи не съм. И вярвам, никой не може да бъде. Не става въпрос и за другите старини, които могат да имат музейна стойност. За тях изрично казвам, че „има музеи“. И там им е мястото.

Въпросът е другаде. За „старите къщи“, за потурите и поясите, взети като израз на българското. На родното. Изобщо дали само старото и онова, което е негово копие, може да претендира за българско? За родно? Въпросът е дали българският творчески дух трябва да се движи в рамките на миналото? Да твори в границите на известна традиция? Въпросът е много по-широк, отколкото са си въобразили господата, които ме критикуват.

***
Но нека продължа. Може би темата ще бъде изместена малко. Ала от това, вярвам, ще спечели само читателят. И тъй, нека преди всичко подчертаем няколко основни истини. Когато става въпрос за родно и чуждо, трябва да знаем, че няма затворени кръгове. Няма чисти култури и раси. Колкото една култура е по-ниска, толкова тя е „по-оригинална“. По-екзотична. Развитието на културите води към тяхното уеднаквяване. Към тяхното „стандартизиране“. Нещо повече – към една, единна култура. Нека не си правим илюзии. Войните, революциите и развитието на техниката ни тласкат нататък. Към универсалната култура. Към човека „стандарт“ – гражданин на света. Но нека не плачат приятелите на „старите къщи“ и на „родното“. Поне докато ние живеем, ще има сърби и българи, Ще има турци и гърци. А значи, ще може да става въпрос за родно и чуждо.

***
Но да оставим шегите настрана. Наивно е да се мисли, че това, което българинът е сътворил в миналото, е чисто българско. И тогава е имало чужди влияния. И те са били не по-малко важни от чисто родните елементи, за да се създаде онова, което наричаме български стил. Българско изкуство от миналото. Влиянията оплождат културите. Колкото повече влияния се кръстосват, толкова една култура дава по-сочни плодове.

Българинът като творец не може да се ограничи в рамките на традицията. В противен случай той би се осъдил на вегетиране и безплодие. И затова не трябва да мислим, че щом днешният българин създаде нещо ново, то няма да бъде българско, защото в миналото българите не са дали подобни работи. С такава логика ние би трябвало да отречем, че цепелинът е плод на немския технически гений. Та нима в миналото немците са строили цепелини? Би трябвало да отречем и фашизма като италиански продукт. И небостъргачите като американски архитектурен стил. Пък и колко още работи! Тъй че, докогато съществуват нации и отделни езици, дотогава винаги ще има смисъл да се говори за национално творчество. Разбира се, то ще изгуби много от своята пъстрота. От своя couleur locale. Oт своята „екзотичност“. Но в замяна на това ще стане по-дълбоко. По-човечно.

***
Може би на мнозина няма да се харесат подобни теории. Други може да кажат, че „мирише на комунизъм“. Или пък кой знае що…? Това не е важно. В заключение ние ще припомним, че хората, които са се нагърбили да творят културата в България, трябва да имат малко по-широк поглед. И ако искат да станат водачи на племето си, не трябва да рият само в праха на миналото.
Творчество значи строеж. Създаване на нови ценности. А не предъвкване.

Печата се за пръв път във в-к „Мисъл“, бр. 31 от 20 април 1930 г., с. 1 . По- късно статията е включена в: том І от съчиненията на Борис Шивачев, с. 55–57.

Борис Шибачев