Разговор с Надежда Георгиева за изложбата ѝ „Невротичният балет на красотата и разрухата“, която ще се открие на 17 май, петък, от 18.30 ч. в галерията на Гьоте-институт България и ще продължи до 16 юни. Куратор на изложбата е Весела Ножарова

Надежда Георгиева е артистка, живееща в Германия. През 1987 г. напуска България и заедно с баба си се премества в Германия, където учи и работи до днес. Първоначално живее в Саарбрюкен, след което през 90-те – в Кьолн, където заниманията ѝ са свързани с музика, мода, кино и театър. Сега живее в Берлин. През 2018 г. решава да промени начина си на живот и от творчески директор става художничка. Тази промяна е свързана с чувството за свобода: „Исках да си върна чувството за свобода, работата ми като творчески директор беше свързана с желанията на другите, с определени изисквания и норми, затова избрах изкуството, за да върна чувството си за свобода“. За нея детските години, прекарани в България, са основополагащи за творчеството ѝ. Спомените ѝ оттогава са свързани точно с това чувство за свобода. Голямо влияние има и баща ѝ, който с експерименталното си мислене и начин на живот я е вдъхновил. Оттук започва и нашият разговор. От експеримента и промените в човешкия живот.

Надежда Георгиева: Всичко, което съм работила и правила в живота си, ме направи много гъвкава и устойчива, даде ми възможност да търся нови пътища. Никога не съм следвала нещата по установен начин, не съм вървяла по класическия път, както повечето хора правят. Така се стече животът ми, че отрано започнах да се занимавам с музика, видео и театрално изкуство. В живота ми имаше много творчество, но ми липсваше абсолютната свобода. Открих я, когато се отдадох изцяло на изкуството. Това ми помогна да комбинирам материали, да експериментирам и да ги свързвам един с друг. Интересува ме хармонията между материалите, искам да усетя магията, която тече през мен, когато ги свързвам, въпреки че на пръв поглед те не пасват един с друг.

Разкажете за това съчетаване на различни материали и техники, защото в произведенията ви има живопис, скулптура и текст.

Да, има различни слоеве на изображение, дали ще е текст, формата на текста, дали ще са отделни пластове, които аз изработвам чрез материалите, с които работя, и ги комбинирам. Всички те дават една дълбочина и естетика, която е необичайна. Ако човек избере само една дисциплина, в която да се занимава, може би това ще му се стори странно. Аз изследвам дълбочината на съответния материал, на всяка форма, на изображението и успявам да ги комбинирам едно с друго, за да получа нещо мое.

Какво ви носи съчетаването на текста с пластичното?

Много обичам думата. Обичам тежестта и значението на думата. В това сигурно има нещо от графити изкуството. Интересуват ме формите на буквите като характер. Чрез тях може да се подчертаят много неща. Интересува ме метафората, как може метафорично да се изразят неща, които не биха имали същия ефект, ако трябва да се кажат директно. Това носи дълбочина. Преди 90-те години пишех текстове за песни и сега, когато започнах да правя изкуство, отново се върнах към словото, само че по друг начин. Установих, че текстовете могат да са част от картините ми. Първоначално използвах фрази на отделни хора, интерпретирах ги, после реших да пиша свои текстове. В мен се събуди това, което години наред беше заспало. Това е още един слой, който добавям към произведенията си.

В работите ви се виждат символи и образи. Женският образ е често срещан.

Обичам силата на жената. Силните жени като моята баба, която ми е повлияла. Нейната фигура на издръжливост и самостоятелност е била важна за мен. Тя не приемаше някой да я насилва и направлява. Имаше свободата и смелостта да е самостоятелна. Родена през 30-те години, разведена по времето на социализма, тя е успяла да премине през всичко това и да устои. Смятам, че светът трябва да се отърси от патриархалното, което доминира. Така или иначе във всеки човек присъстват женското и мъжкото, и това трябва да се използва повече. Смятам, че жените не трябва да се възприемат като принцеси, това е отживелица.

Какъв е вашият процес на работа, как се раждат произведенията ви – спонтанно или обмислено?

Възприемам моите фигуративни работи като личности, идеи, които се раждат. Това е дълъг процес на работа с тях, защото те не стават бързо. Това е един непрекъснат вътрешен диалог, който се отразява и на произведенията ми. В един момент те се материализират в пространството, придобиват свой собствен дух. Това изисква от мен личностно развитие на много нива, защото работата ме формира като личност. Обектите и работата. Това е танц с фигурата, която се ражда от един импулс, и изисква от мен усилия и работа, за да я усъвършенствам, след което да я анализирам отвън и отвътре. В началото работите ми бяха много по-реалистични, постепенно обаче започнах да се отпускам и разбрах, че има някаква невероятна свобода и дълбочина в нещата, които можем да сътворим. Фантазията е нещо много интересно. Идеята е едно, но процесът на работа – друго. В процеса има много свобода, която отваря място на импровизации. Това е игра, в която се случва нещо, оформя се и придобива характер. Това е интуитивна работа на развитие, аз не работя концептуално. Никога не изграждам работата така, както съм я  начертала предварително. Въпреки че имам скица, защото иначе не бих могла да работя с керамика. Не мога да започна да преработвам един тон глина, без да знам горе-долу докъде ще стигна. Моите модели са доста големи и тежки. За керамиката това е необичайно.

Разкажете за социалния аспект и чувството за хумор в произведенията ви.

Смятам, че чувството за хумор е много важно и трябва да го има навсякъде. Обичам искрящите цветове, затова и цветовете, които използвам са много пъстри. Създавам един многоцветен свят. Хората, с които общувам, са от всякакви социални класи, за мен това няма значение, нямам страх от допирни точки с всякакви личности, това се отразява и в работата ми. Създавам произведения, които имат някакъв собствен пъстър живот. В тях има чувство за хумор, но и дълбочина, заради многото пластове, които могат да се усетят. Ако човек отдели повече време за общуване с изкуството, мисля, че ще открие неподозирани неща в него. Ще открие нови нива на интерпретация, не само когато го съзерцава, но и след това, когато остане сам със себе си. Този диалог, който поражда изкуството, съществува и при самия творец, с неговото произведение, това е и допирната точка, където зрителят има възможността да види това, което не вижда. Това е и посланието на самото произведение. То може да се усети от зрителя, само когато той е отворен към това, което вижда, и има време да го види.

„Невротичният балет на красотата и разрухата“ ще е вашата първа изложба, какво сте подбрали за нея?

Ще са две скулптури и едно пано, което също е релефно, плюс една звукова инсталация. Иска ми се да покажа съпоставянето на противоположни елементи, които ни съпътстват през живота. Този вътрешен конфликт, който може да се види и около нас. Красотата е животът, а смъртта е това, което хората не искат. В красотата има някаква грация, някакво очарование за живот, за растеж, да сме заедно. Смъртта е край на фазите на живота. Фазите на всеки. Детството, зрелостта и старостта. Затова използвам образите на цветята, които метафорично представят този цикъл на живота. Ние имаме само това време, което ни е дадено, и независимо какво правим, то ще свърши. В началото не го знаеш, но с напредването на живота човек разбира, че има край. Това ме вълнува – какво правим с живота си и осъзнаваме ли го. В моите цветя има и нещо женствено, както споменах. От едно семенце тръгва живот, който расте, независимо дали е кокиче, или еделвайс, той е красив. Цветята символизират и нашите различни характери като хора. Всички те имат място тук, на тази земя, както и ние хората. По този начин искам да представя символно и силата на красотата в различните ѝ аспекти, защото тя е и много относителна. Това, което за мен може да е красиво, за друг може изобщо да не е. Има различни видове красота.