„След размисъл. Избрани статии за психоанализата“, Уилфред Р. Бион, превод К. Йорданова, ред. К. Ганев, издателство „Рива“, 2023 г.[1]
„Да четеш Бион е трудно. Да прочетеш „След размисъл“ е още по-сложно.“ Така започва предговорът на д-р Кимон Ганев към сборника от статии на големия английски психоаналитик д-р Уилфред Бион. Счита се, че той е един от тримата най-влиятелни мислители в историята на психоанализата заедно със Зигмунд Фройд и Мелани Клайн (а според някои – един от двамата). Участник в двете световни войни – в Първата като командир на танк, а във Втората като военен лекар, пионер в груповата терапия на военнослужещи с травматични неврози, своенравен, дълбок, херменевтичен, причудлив, безапелационен в оценките си, включително и с неочаквана критика съм собствените си разбирания в последната студия „Коментар“ в представения сборник, писана, когато е на 70 години.
Книгата е събитие със самата си сложност, защото психологичното портфолио на книжния пазар у нас е масово ориентирано към задоволяване на потребността от лесна смилаемост на текстовете. Тя е свързана с популярната и профанна версия изобщо на психичното у нас, илюстрирана с шумно саморекламиращи се „психотерапевтки“.
Търсещият лесни обяснения, романтични изцеления, жизнеутвърждаващи клишета и логично звучащи „рецепти“ за пълноценно психично здраве ще остане разочарован от книгата. Призваният да рови и да си задава въпроси обаче ще е очарован – както и недоволен, ядосан, препрочитащ отново пасажи, които звучат странно, а някои дори мистериозно и налудничаво. Предговорът на д-р К. Ганев е повече от полезна подготовка за това, което предстои на истинския читател.
Трайна теза във възгледите на Бион (подчертана и в предговора) e, че нормалното развитие е свързано задължително със страдание – през прехода от параноидно-шизоидната към депресивната позиция, с ужаса от садистичното отношение към майчината гърда и от разпада на отделни части от себе си и изхвърлянето им навън, в обекти, опаковани от други личности. Обратното им връщане под формата на враждебни анихилиращи атаки или на по-приемливи ментални съдържания, омекотени от унеса на интуитивната майка, дава посоката на индивидуалното развитие и е прототип на отношението психоаналитик – пациент по-късно в живота.
Това е в контраст със съвременната масова хедонистична нагласа, която отхвърля болката и страданието във всяка форма, неразпознавайки техния градивен потенциал. Спестяването на всякакво неудобство и браненето срещу всякакво насилие създава слаби и безпомощни нарциси, които са обсебени от правата си, проявяват гняв към всяко неудовлетворяване на претенция и получават „паник“ атаки от минимални фрустрации. Бион е категоричен, че в същинската анализа да се успокоява анализанта или да се спестява осъзнаването от психотичния, че е „луд“, е вредно (обратно на някои популярни психотерапевтични подходи), а да се гледа на нея през измерители на резултатност и терапевтичен ефект като в соматичната медицина – погрешно.
Загадъчното излизане на парчета психично съдържание от субекта, вкарването им в главата на друг, опредметяването им, преработването им в по-приемлива форма (както правят майката и аналитикът) и връщането им обратно в уплашения Аз, който ги е изхвърлил, се осъществява най-общо чрез механизма на проективна идентификация – проектиране на собствени преживявания или психични фрагменти у друг с последващо повлияване на преживяванията на другия, което пък се проявява в ответното отношение към проектиращия. Този механизъм е сложен и в ситуация на анализа се схваща единствено по интуитивен път. Той осветлява още един урок на Бион – за нуждата от свързаност с друг в развитието. Другият удържа прехвърленото му „съдържимо“ и му „бабува“ така, че го връща подобрено; удържа болката и страховете другият друг.
За мене като клиничен лекар без лична обучителна анализа подобно жонглиране с ментални съдържания и прозрението за този обмен от жонглиращите (или поне от единия от тях, а при успешна анализа – и от другия) остава мистериозно. Общуването според Бион не се поддава на точно вербално описание, а е подвластно на интуицията на унеса, преживявайки другия и собствения отклик към него. Психоаналитикът е така настроен на вълната на преживяванията на анализанта тук-и-сега, че може да открие в неговия пренос (несъзнаван поток на нагласи от него към аналитика) всяко свое мимолетно настроение, напр. раздразнението от бръмчене на муха.
Бион учи още, че удържането на болката от задължителната друга фигура помага не само на този, който се нуждае от тази помощ (бебето, психотичния), но и на помагащия (майката, аналитика). Този урок е многозначителен в контекста на култура, която е хедонистична, самодоволна, крайно материалистична, примитивно омнипотентна (напр. с демиургична мощ може да променя пола, тялото и ума) и без връзка с корените си. Последното – през призмата на Бион – означава без връзка и с другия, и със себе си.
На много места авторът напомня, че психоанализата борави с несетивни данни, че желанията и спомените пречат, че теориите също могат да пречат, ако догматично доминират над преживяванията, че не всичко може да се обясни. Той отстоява примата на интуитивното над вербалното. Един цитат: „Предметът, с който се занимава психоанализата, не може да използва форма на комуникация, която да осигури необходимите условия за решаването на даден проблем извън ситуацията, в която този проблем се появява.“ (с. 241)
Бион признава, че психоанализата не е „научна“ според настоящите разбирания за научност. Същевременно изтъква, че валидирането чрез емпиричния опит в природните науки нерядко предлага чувство за сигурност пред откритието, че „откритието разкрива следващи хоризонти на нерешени проблеми…“ (с. 268). Липсата на такова валидиране в психоанализата според него оставя повече отворени врати и възможности за мисловни потоци. Инструментът на психоаналитика, пише Бион, е „нагласата на философско съмнение“ (с. 254). Той съветва и самите психоаналитични текстове да се четат повече преживелищно, отколкото разсъдъчно.
Стилът на Бион е суров и наситен. Няма излишна дума и всяка фраза носи конкретна сбита информация, което прави текста напрегнат и изискващ нерядко препрочитане. Преводът на д-р Калина Йорданова под редакцията на д-р Кимон Ганев е на висотата на предизвикателството от енигматичността на оригинала и на добър език предава смисъла на сложните конструкти, без произволен терминологичен жаргон и без опростяване на сложността.
Карл Попър беше писал (приблизително по времето, когато твори Бион), че психоанализата не е наука, защото не предлага тест за проверка на нейните постулати. Непроверимостта на твърденията отличава религията, идеологиите и митовете от същинската наука в неговата концепция за парадигмата. И Бион с присъщия си скепсис на няколко места подчертава това. Психоанализата обаче, не-научна, промени начина, по който интелектуалецът от XX век мисли за начина на своето мислене, и предложи смиреност и вглъбеност в ментализирането, които са свързани с по-автентично усещане на собствените и чуждите преживявания и на техните трагедии. И с повече разбиране за същината на човешкото, която (засега) няма точни научни измерители.
Проф. д-р Георги Ончев е клиничен психиатър и преподавател по психиатрия в Медицинския университет в София. Има изследователски опит в клиничната и транкултуралната психиатрия и в апробирането на нови инструменти и подходи за лечение и рехабилитация. Бил е експерт и главен изследовател в международни програми и консорциуми в психично-здравата област. Автор е на книгите „Принуда в психиатрията. Емпирични данни и добра практика“ (2010), „Личностова абнормност в клиничната практика“ (2012), „Култура и психопатология. Антропология на психичната болест“ (2017).
[1] Bion W. Second thoughts. Selected papers on psychoanalysis. London: Routledge, 1967.
Георги Ончев
