Градинката беше малка, мизерна. С две пейки, с някаква катерушка ракета, на която боята отдавна се беше излющила и повече приличаше на изоставен кокошарник, отколкото на ракета.
Но оттук минаваше прекият път от спирката на метрото към двата големи жилищни блока в края на комплекса, та мястото беше подходящо за търговия и затова имаше три сергийки, на които продаваха двама мъже, висок и нисък, и една жена. Мъжете продаваха книги, албуми, големи тежки издания, както и различни антикварни вещи. Жената продаваше плетива, навярно самата тя ги плетеше – бебешки шушони, терлички, яки, шапки, шалчета.
Както винаги, взех си кафе от автомата до спирката на метрото и се спуснах към градинката. Напоследък, щом се пооправи времето, свикнах да прекарвам по няколко часа тук. Заварих търговците в пълен състав.
– Как е, върви ли? – попитах ей така, да кажа нещо, като се отпуснах на едната пейка. Коцето, високият мъж, с толкова голяма адамова ябълка, сякаш беше глътнал ръбесто парче скала, извади нова цигара, този човек пушеше повече и от мен, запали, дръпна и каза:
– Аз по принцип не се оплаквам. Когато човек се оплаква, сам си дърпа примката на главата. Затова ще ти кажа, че е добре.
– Но това са скъпи издания. Кой ще може да си ги позволи? Нали гледам хората, които преминават през градинката. Това са окълцани хорица с броени пари.
– Не е точно така. Купуват. Рядко, но купуват.
– А ти откъде ги набавяш тези издания?
– Тя е дълга и широка. Разпродаваме библиотеката на един граф. Ние така му викахме, Графа. Колекционер и паралия. Имаше огромен апартамент на „Дондуков”, целия натъпкан с книги. Всички стаи, от пода до тавана, натъпкани с книги. Но той почина и сега синът му иска да разчисти. Та се захванахме няколко човека, от старите кучета. Аз и Еди отсреща, както и още няколко момчета на други места.
Една катерица се спусна от борчетата, оградили градинката, претича по асфалта, спря се на два метра от Коцето и го загледа втренчено с приличащите си на зрънца чер пипер очи.
– Иска кифла – каза Коцето. Отчупи от нахапаната кифла пред него и метна парчето към катерицата. Тя го взе с предните си лапички и се скри в храстите от долната страна.
– Мен катериците ме обичат – засмя се той. – Имал съм петнайсет-шестнайсет катерици. Последната беше чудо. Тръгна на разходка, и тя излезе с мен. Тича на зиг-заг, щракна с пръсти, и се метне на рамото ми. Среща ме един тираджия, комшия. „Ауу, вика, комшу, да ми я дадеш.“ „Защо пък да ти я давам?“ „Така. Ще ти дам за нея едно прасе.“ „Бе ти чуваш ли се, какво ще го правя това прасе?“ „Кажи тогава какво искаш?“ „Нищо не искам.“ „Ще ти дам един стар москвич. Върви, в движение е.“ „За катерицата ще ми дадеш москвич?“ „Да.“ „Е, какво толкова намираш в тая катерица?“ „Работата е проста. Имам едно гадже полякиня. Тя е луда по катериците. Та, с една дума, искам да ѝ я подаря.“
– Какво стана в крайна сметка, даде ли катерицата?
– Не, как ще я дам.
– Язък за полякинята.
Две майчета с колички се бяха спрели пред жената отсреща и разглеждаха с възторжени писъци стоката ѝ.
– Ето това – каза Коцето, като взе от сергията един албум, – е уникално издание. Вътре са събрани всички илюстрации на Дон Кихот и Санчо Панса. Това на Запад ще струва хиляди евро. А аз го продавам за стотина лева.
– А това какво е? – попитах, като се изправих и бутнах едно бронзово изделие, което приличаше на каска.
– Това е, така да се каже, шлемът на Мамбрино. Бръснарският леген, който Дон Кихот взел за рицарски шлем. Санчо Панса сто пъти му казва, че това не е никакъв рицарски шлем, а бръснарски леген, но той на чува.
– Гледай ти, забравил съм ги тия работи. Е, хайде, със здраве, ще ставам.
– Вземи го тоя албум, с илюстрациите. На теб ще ти го дам за шейсет лева.
– Не. Такова скъпо нещо не мога да взема.
– Ще ми го платиш, когато можеш.
– Не, изключено.
– Вземи тогава шлема.
– Да взема легена, казваш. Освен наистина да го взема, че поне да се обръсна. Да махна тая брада.
– Това не е леген. Шлем е. Слушай ме, аз ги разбирам тия работи. Може да ти потрябва.
