Публикуваме откъс от романа на румънската писателка, издаден от ICU. Авторката ще гостува в София, на фестивала „Литературни срещи“ в началото на април 

Андрея Расучану е писателка, литературна критичка и редакторка. Романът ѝ „Вятърът, духът, дъхът“ (2020) е отличен с наградата на Съюза на румънските писатели за белетристика, наградата на Румънската академия на науките за проза, номинирана е за наградата София Надежде, Националната награда за проза Зиарул де Яш и др. Първият ѝ роман „Непозната форма на живот“ (2018) също печели отличия и читателско внимание. Публикувала е разкази в различни сборници, както и няколко монографии в областта на литературната география и геокритиката, като във фокуса на интересите ѝ нерядко е Букурещ и неговата литературна история.

Андрея Расучану е родена разказвачка, надарена с онази сетивност, която ѝ позволява да улавя невидимите нишки, изграждащи света, който обитаваме. Не се свени да отвори травматични теми, за които обикновено не се говори, с пълната увереност, че литературата има силата да лекува. В своите книги тя опитомява историята, стихийността на природата и географските пространства, като ги подрежда в разкази карти на човешките съдби.

Авторката е поканена на софийския фестивал „Литературни срещи“ в началото на април.

„Непозната форма на живот“, Андрея Расучану, превод от румънски Лора Ненковска, художник София Попйорданова, издателство ICU, 2024 г.

Скъпи читателю,

Писах Непозната форма на живот с мисъл за персонажите, които обикновено населяват загубени из архиви ръкописи, които никой никога не открива. В тях са описани цели животи, прикрити зад подробности, които изглеждат незначителни, но всъщност крият важни истини за хората и епохите. Историите на Станка, на Манту и на Елена Мангъру се родиха именно по този начин – от няколко документа от архива, представляващи свидетелства за живота им. На пръв поглед незначителните животи на някакви румънски или може би арумънски търговци, които на кръстопътя на вековете построяват църква и дават името на една от букурещките махали. Истории, които съм убедена, че не са ти напълно непознати, защото нашите страни са толкова близки географски и исторически. Но отвъд историческите, социалните, политическите координати онова, което е разпознаваемо навсякъде, е общочовешкото послание, което по силата на литературата успява да преодолее времето и пространството и да говори за това, което ни свързва като човешки същества независимо от епохата, в която живеем. Непозната форма на живот е и това – съединяващият елемент на средищните човешки преживявания, невидимата нишка, която свързва нас. Всички герои на романа живеят под знака на обсесията за победата над времето чрез изграждането на нещо: къща, семейство, портрет на човек, който вече не е жив. Отвъд историческите условия, войните, ограниченията в манталитета на дадена епоха, социалното положение и т.н. героините имат интуитивното усещане, че най-важната форма на оцеляване в общата памет, в съзнанието на останалите, е изграждането на нещо, което да оставиш след себе си. За един средновековен човек построяването на църква има двойно значение, в допълнение към утвърждаването на привилегирования му социален статут, тя също е и начин да се гарантира добра воля и божествена благодат или да се изкупи вина или голям грях, дори и начин да се отбележи непрежалима загуба, каквато е загубата на дете. Отвъд всички тези значения за Станка жестът да изгради църква е равностоен на метафорично и символично съграждане на тяло на съпруга, изчезнал по пътя към Истанбул. За Елена Мангъру представата за къщата, която ще построи на улица Мънтуляса, има терапевтична роля, това е вид мисловно убежище, озарена от светлина картина, спасителна мисъл, която тя използва, за да преживее войната, заболяването на сина си и отсъствието на съпруга си. Дори и разказвачката, в опита си да възстанови портрета на Йоана, личност, белязала детството ѝ с топлото си присъствие и грижи и която вече не е сред живите, всъщност иска да я спаси от забрава. Това, което свързва трите жени, е еднаквото желание, еднаквият инстинкт да създадат, да изградят сграда в материален и символичен план, за да избегнат смъртта и да останат в паметта на хората.

Онези от вас, които вече са прочели Вятърът, духът, дъхът, ще срещнат отново село К., което е свързваща точка между трите мои романа (Непозната форма на живот, Вятърът, духът, дъхът и Линията на Карман) и около което, поне така споделят моите верни читатели, се изплита цяла местна, дунавска митология. Тук К. се явява като магически топос, заобиколен от тъмни гори и диви хълмове, вид матрица, която незабележимо свързва съдбите на много от героите.

В Непозната форма на живот героите населяват селото до реката, но то продължава да е място, откъдето всички черпят жизнените си сили и бележи съществуванията им. К. за мен е като палимпсест, съставен от различни пространства, които са белязали детството ми. Палимпсест, върху който се трупат слоеве, набъбва върху озарения от светлина образ на издигната високо на хълма къща, далеч от унищожителните наводнения. Тази родова къща, построена във въображението ми от разказите на баба и дядо, винаги е в центъра на ума ми и подхранва останалата част от историята: около нея се разви географията на К., от нея се повлияха един след друг всичките ми герои, независимо дали са били, или не свързани с нея. Тази къща за мен е символичен склад на всички творчески етапи, които бяха свързани с написването на този роман. Всеки от нас има някакъв свой символичен дом, аз широко отворих вратите на своя за теб.

Надявам се накрая, след прочита на този роман (а може би и на Вятърът, духът, дъхът, нещо, което би ме зарадвало безкрайно), у теб да останат не само представите за нечии съдби, за някое румънско село или град, а и чувството за близост – културна, географска, мисловна, чувството, че разбираме шепата герои, които показват колко близки сме всъщност ние, човеците, един с друг независимо от епохата и мястото, където сме родени.

Андрея Расучану, предговор към българското издание на романа

Непозната форма на живот

Когато умря, забравиха да покрият с чаршаф и стъклата на бюфета с чашите. Забулиха голямото старо огледало в нейната стая, но не и витрината, отрупана с блестящи сервизи – единият за кафе, масивен, в морски нюанси, с тънка златиста линия, а другият за сладко, порцеланов, с цвят на повехнала роза, наследен кой знае от кого. Видях я да проследява подготовката за погребението – неспирната суматоха между вратата на всекидневната и кухнята – където се подготвяше храната, но не мисля, че продължаваше да разбира какво се случва в света, който сега се простираше отвъд стъклената стена.

Всъщност забелязах я късно, когато всички се бяха уморили и се бяха натръшкали по столовете, а бълбукането на гърнетата се беше превърнало в едва доловимо ромолене. Пребита от умора, седях на ръба на леглото, усещах как струйка пот се спуска по гръбнака ми и очаквах момента, в който щеше да попие в тъканта на домашната рокля на шотландско каре. Гледаше ме с някакво изумление, с очи, пълни с въпроси, а синевата на погледа ѝ сякаш бе станала по-бистра, по-прозрачна, отколкото през последните дни, когато там се бяха струпали всички покосили я бури. Беше преживяла отново и отново протяжни и мъчителни часове, цели епизоди от живота си, свързани най-вече с войната, със смъртта на шестимата ѝ братя, с живота ѝ на щастливо дете на свещеник в К., с внезапното ѝ осиротяване по време на пътуването с ферибота през Дунав – сгорещен от падащите навсякъде около нея снаряди, потъващи дълбоко във водата. Всеки път, когато достигаше до тази част от историята, в очите ѝ се спускаше металносивата мъгла на късен септември и самата аз, както си бях изтегната върху грубия килим, оставящ червеникави ивици по кожата на краката ми, зървах целия ужас на тогавашната утрин, с разчленените човешки тела, аленеещата от кръв вода и някъде насред вълните – моста от проядена и влажна дървесина, по който си я представях да пристъпва като в някоя от изпълнените с приключения приказки, които обичах да чета. Тук става дума за смърт, ми беше обяснила веднъж и смисълът на предишните ѝ фрази се беше задълбочил, превърнал се бе в черна, застояла и бездънна вода, недокосвана от полъха на вятъра.

Погледът ѝ мина през кристала на чашите за шампанско, от които бяха останали само пет, след като на едно новогодишно празненство пиян гост събори няколко от масата, с все онази, която тя харесваше най-много. Искаше ми се да останем сами, както се случваше обикновено след края на някое тържество, за да седна и да ѝ обясня, без да бързам, колко съм преживяла през изминалите дни и колко тежко стана изведнъж, всъщност не тежко, ами странно. Колко странен е светът без нея. Беше променил цветовете и уханието си. Пътищата, които прекосявах, бяха чудновати, местата изглеждаха различно, сякаш никога преди не бях минавала оттам. За сметка на това всички жени изглеждаха като нея. И все пак мисля, че щях да имам толкова много да ѝ споделя, че нямаше да намеря думи и щяхме да седим смълчани и двете и да се гледаме една друга, както правехме понякога. Както и да е, не знаех какво друго можех да ѝ кажа сега, когато за нея нещата изглеждаха различно, така, както накрая ги съзираше от вътрешността им, отвътре навън, както виждаше и любимата си витрина с чашите за шампанско и кафе, от дълбините на разбушуваните от времето води.

Преди да умре, когато всички знаехме какво предстои да се случи, не се отделях от нея и видях през отворените ѝ – както и сега – в огромно удивление очи да преминават всички случки, които някога ми беше разказвала самата тя, но променени. Напълно различни бяха събитията, които се въртяха на филмовата лента на паметта ѝ, сякаш гледах същия филм, но с други актьори или с нов режисьор, или пък както ми се случваше, когато в настоящето се връщах към стара лента, видяна за първи път, преди да се науча да чета – тогава се изумявах как няма нищо общо със спомените ми, дори краят биваше различен. Питах се дали и другите я бяха видели. Дали трябваше да ѝ говоря, или да я оставя да си отиде неусетно, както и беше дошла, за да не се лута. Видях я още няколко пъти след това, понякога ми изпращаше знаци, за да знам, че винаги е до мен, но онзи поглед се бе забил в мозъка ми и ме пронизваше като острата светлина на юнска утрин. Припомнях си всичко това сега, защото нещо в непосредствена близост бе събудило онази светлина в мозъка ми, внезапно я беше задействало отново така мощно, че усещах как костите ми омекват.

Удивлението, втъкано в синьото на очите ѝ, които вече бяха започнали да виждат хаотичния танц на същества от други светове из бялата болнична стая, ме беше обсебило. Може би всичко се свежда до това – до едно огромно удивление дали в действителност винаги предстои само още по-голямо удивление. Бяла и мълчалива блуждаеше из болничната стая, гледаше ме учудено, сякаш никога не ме беше виждала, и само откъснатите звуци от някое име се процеждаха измежду устните през кислородната маска, спускайки се с лекота по наклона откъм мозъка до ухото ѝ, а този маршрут беше миниатюрната вечност, в която са забодени последните мигове заедно. Аз също бях учудена от тази нова позната, от жената в бялото легло, която всеки ден бе друга – днес например бе дете с руса, почти бяла коса, което тича нагоре по път, ограден от тополи, изкачва се и оставя зад гърба си целия живот, такъв, какъвто го е познавала.

Всеки ден все същият ужас, че трябва да отида и отново да видя болницата, препълнена с облечените в зелено като насекоми медицински сестри, с техните забързани движения и застинали погледи. Реанимацията, насъбраната в ъглите мръсотия като предупреждение, че тук иде реч за смърт и че всичко е просто една голяма илюзия, поддържана от думите на почти непознат език. Отвъд тях накъсаното изпомпване на въздушните мехове, които се опитваха да съживят изсъхналите бели дробове на болните хора. Изложените на показ разтворени тела, в които се виждаха органите и парата в болничните стаи, която създаваше усещането, че влагата от разрязаните торакси се е сляла с въздуха край интубираните. Гласът ѝ, който вече не ѝ принадлежеше, и отчаянието в очите ѝ, а също и неестествената празнота вляво от леглото. Костюмът с цвят на канела, който ме беше помолила да купя, стоеше странно, няколко метра мека материя, която сякаш се рееше в нищото, далеч над непознатото тяло, което се бе втечнило в часовете, настъпили след смъртта ѝ. Шумът от часовника на стената на църквата, който не бях сигурна, че чува. Тик-так. Вдишва, издишва, четири сутринта е, точното време да се събудиш.

В джоба ѝ бяха сложили пари, огледало и гребен. Исках да ѝ дам моето огледало – метално с гледжосано капаче, с няколко еделвайса под емайла, които приличат на малки, смачкани там бели тарантули. Носех го, но когато понечих да го мушна в джоба ѝ, докоснах студеното стъкло на нечие друго огледало, сложено там от някой по-бърз. Върнах моето обратно в чантата. То може би е единствената напълно безполезна вещ, която имам: вече не мога да го отварям, не мога да го изхвърля, тогава не можех да го оставя и на нея. Какво да прави с две…

Книгата излиза на български с подкрепата на програма Творческа Европа към Европейския съюз.

Автор: Андрея Расучану