Изследване за съдбата на близо половин милион жени, мъже и деца, дамгосани, прогонени и системно декласирани след 9 септември 1944 г. от комунистическите власти
Този впечатляващ в детайлите и прецизността си научен обзор се старае да даде думата на оцелели „бивши хора“, огласявайки колкото се може по-пълно техните насилствено заглушавани досега гласове. Ето какво пише авторът в началото на книгата:
„Бивши хора“, „буржоазни отрепки“, „недоубити буржоа“. Така като с нажежено желязо народнодемократичната власт дамгосва след 9 септември 1944 г. близо половин милион жени, мъже и деца, принадлежали или просто обвинени, че са били част от стария „монархофашистки“ режим. В рамките на няколко апокалиптични за тях години всички те са насилствено изтръгнати от своите социално-културни и професионални ниши, лишени от относителното си материално благополучие, от почти цялата си собственост, изгубвайки своя „социален и обществен статус след революцията“. Като къща от карти пред техните очи се разпада целият им досегашен живот, с рутинната му подреденост, с установените социални връзки, начина на живот и правила на поведение. Както по-късно ще признае Стоян Бочев, „бивш“ банкер, инквизиран от Държавна сигурност (ДС), за да даде показания по процеса срещу протестантските пастори: Девети септември катури цялата постановка на моите разбирания: идеи, дейност, идеология, мироглед – всичко. Гледах това, което става, виждах възторжените множества да посрещат и създават новия строй… и всичко ми се виеше като лош сън. Като при земетресение.
Преминали през кошмара на чистките, „дивото правосъдие“, експроприациите, изселванията и пулсиращите една след друга вълни на дискриминация, „остатъците на недоубитата буржоазия“ са „заключени“ зад телените ограждения на една нова, концлагерна България, по блестящото определение на Стефан Груев, което аз с благодарност заимствам. С течение на времето „бившите“ вече хора са принудени да се адаптират към новите условия, да изградят върху руините на предишния си живот своите нови биографии, да оцелеят… Именно тази адаптация на отломките от старите декласирани елити и вписването им в новата комунистическа държава ще бъдат в центъра на настоящето изследване. С помощта на триста и девет интервюта и мемоарни разкази, шестдесет и две ex-post биографични реконструкции, излъчени в предаването „Джинс“ по БНТ, но и на огромна колекция от официални свидетелства, съхранявани в архива на Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия (КРДОПБГДСРСБНА или за кратко – Комисия по досиетата), ще се опитам да проследя веригата от събития по изкореняване в социален, а до голяма степен и в чисто физически смисъл на додеветосептемврийските елити и последвалата тяхна реконверсия в рамките на Народната република България (НРБ).“
Доц. д.н. Мартин Иванов е доцент в катедра „Социология“ на СУ „Св. Кл. Охридски“. Специализирал е в Кеймбридж, Единбург и в Националния университет на Ирландия. Автор е на над двеста научни публикации и десет монографични изследвания върху социалната и стопанска история на България от Възраждането до наши дни.
„Бившите хора“ на концлагерна България“, Мартин Иванов, издателство „Сиела“, 2024 г.
Бегълци и невъзвращенци
За разлика от Октомврийската революция и последвалата я Гражданска война, които оставят пред мнозина „бели“ относително дълъг прозорец на възможности да емигрират, у нас контролът на ОФ властта върху цялата страна е установен буквално за часове. Според оставените ни от П. К. Чинков спомени скоро мнозина ще съжалят за избора си да останат в България. Те често повтаряли поговорката: „Стоянова майка плаче, Бежанова не плаче“[1].
Малцина са онези, които в смутните няколко дни преди и непосредствено след 9 септември 1944 г. успяват да се спасят от предстоящия червен терор чрез бягство зад граница. Повечето висши представители на властта, стопанския, академичния и културния елит живеят със заблудата, че „няма от какво да се страхуват“, защото лично те „не са направили нищо“[2], или пък просто се притесняват от какво ще живеят в емиграция[3]. На съветите на своите приятели да напусне България около 9 септември например проф. Георги Атанасов, декан на Агрономическия факултет и бивш министър на земеделието (1935–1936), отговаря, че „не е сътрудничил на пронацисткото управление на страната, че е отдал целия си живот на България и че няма от какво да се страхува!“[4]. Подобен мотив, че няма от какво да се боят и „ще останат да дадат обяснения на народа“, изтъкват пред Христо Миевски и регентите, както и министърът на вътрешните работи Петър Габровски[5]. Отказват да се възползват от любезната покана на 5 септември 1944 г. да се спасят с последните немски военни самолети и българските пилоти на летище „Крумово“[6]. Не тръгват към турската граница и много от офицерите на царската Обществена безопасност, макар да ги чака автомобил със запален двигател[7].
Други „бивши“ пък не успяват да оценят дълбочината на промяната[8], поддали се на една всеобща наивност, преминала с времето в още по-нереална надежда, че „най-много до три месеца“ американците ще дойдат и на кошмара ще бъде сложен край[9]. Особено често мотивът за наивността, с която се приемат събитията от 9 септември, се среща в писания две десетилетия по-късно дневник на писателя Константин Константинов:
Трябва да призная, че сега ме е срам, като си помисля за ония времена: как сме могли да бъдем тъй далеч от истинското развитие на нещата… Поумняхме, наистина, но поумняхме късно.[10]
Все още мнозина мислеха, потвърждава и Бойко Огнянов, че съдбата на страната ни е на везни и ще може някой да я наклони към по-хубавото. Горко ни, горко на наивниците милиони българи – не сме знаели, че съдбата не само на България, но и на Балканите е решена на масата между Сталин, Чърчил и Рузвелт[11].
Роля сигурно играе и прословутата максима, завещана от петте века османско владичество, за преклонената главица, която сабя не сече, садистично перефразирана от Георги Димитров, че „българинът продължава да носи феса в душата си“, а от Ст. Костурков, че „българският народ носи в душата си робията“[12]. Сигурно не са били малко и онези, които, водени от патриотични подбуди, избират да останат (или да се завърнат), посрещайки съдбата си с достойнство. Като например Славейко Василев, който предпочита да се самоубие, вместо да избяга от Родината[13]. Сходна причина – да сподели съдбата на народа си – пък връща през 1945 г. от Швейцария дипломата Стефан Бочев[14].
Наред с всичко това географското разположение на България е такова, че възможностите за бягство по принцип са доста ограничени. Ако изключим черноморската граница, в две от останалите посоки страната ни граничи със социалистически държави – Румъния и Югославия. Допълнително препятствие на север представлява и река Дунав, достигаща на места до над 2 км в широчина. Известна е и избирателната практика на югославските власти да връщат мнозина от успелите да преминат по един или друг начин браздата българи[15]. Така, поне на теория, „открит“ остава само пътят на юг към Гърция и Турция. С това обаче са наясно и формираните през 1946 г. Гранични войски, които с течение на времето изграждат няколко труднопробиваеми линии на защита – гранична зона, кльон, бразда, телена ограда[16]. До края на 40-те години, изглежда, охраната не е чак толкова силна и с помощта на местни „каналджии“ пресичането на границата остава трудно, но не невъзможно[17].
Границите на България…, разказва в спомените си Радослав Косовски, сам успешно избягал във ФРГ, бяха превърнати в непристъпни крепости. Най-напред бе изорана една широка бразда, паралелна на държавната граница, за да останат в нея следи, ако някой премине нелегално границата. На повечето места, които бяха трудни за охрана, бяха издигнати телени мрежи а някъде и минни заграждения! Освен това, в 50-километровата гранична зона можеше да се влезе само със специален открит лист, който се издаваше от властите по местожителство. Местното население в граничната зона бе задължено да информира властите за всяко непознато лице, което забележи във или вън от своя населен пункт.[18]
През 1951 г. е приет нов закон против бягствата, който предвижда смъртно наказание за всички, опитали се да прекосят нелегално границата. Заради обтегнатите отношения с Титова Югославия обезопасяването на западната граница при Видин е предприето дори преди приемането на закона от 1951 г. Изследователят на комунистическите репресии в с. Големаново Петко Драгойков описва „заградителните съоръжения“, които започват на 2 км навътре в българска територия и се състоят от гранична застава, бразда с широчина от 10 м, впоследствие – минирана, и гъста мрежа от доброволни сътрудници в пограничните села. В началото 70-те години е изградена и телена ограда, по която според други свидетелства[19] тече слаб ток[20].
Наред с това новото законодателство от началото на 50-те години предвижда към членовете на семействата им да се предприемат „административни мерки“ – непрекъснат натиск, изселвания и дори – изпращане в концлагер. В статия във вестник „Про-Анти“ Божидар Петров например разказва за пресата, на която е подложен дълги години след като брат му успява да се прехвърли в Западна Германия:
Десет години след неговото бягство продължаваха да ме викат непрекъснато различни служители на МВР и да ми напомнят, че бил изменник на родината[21].
Макар през 80-те години отношението на властите към останалите тук роднини на „невъзвращенците“ да е посмекчено почти до Десети ноември, Стоян Стоянов продължава да носи последиците от решението на дъщеря му да потърси политическо убежище в Западен Берлин. На Стоянов е отказана изходна виза за Унгария, където трябва да отиде в служебна командировка, а писмата от чужбина идват с голямо закъснение „вероятно, [защото] ги прочитаха“. Разрешение да види дъщеря си получава едва през 1987 г. [22]
Доколкото може да се прецени от доста разпокъсаните свидетелства, мерките по укрепване на границата и натискът върху роднините дават само частичен резултат. От края на 40-те, за когато има поне някакви, макар и съвсем оскъдни данни, до средата на 50-те години на 20. век опитите за бягства достигат до няколкостотин, а при масовизиране на репресиите и натиска за колективизация (1949–1953) – най-вероятно и до над хиляда на година. За съжаление, тази част от близкото ни минало е сред доста пренебрегваните от българската историография. Не особено полезен за установяване на количеството, динамиката и социалния профил на бегълците е и издаденият през 2014 г. специален документален сборник от Комисията по досиетата[23].
Ясно е все пак, че в огромната си част по твърде рискования път към емиграция тръгват главно страхуващи се за живота си или лишени от всякакви перспективи „бивши хора“. Дългогодишният политически затворник николапетковист Димитър Пенчев обяснява решението си да избяга зад граница с постоянните му уволнения, които го карат да се замисли:
Понякога ме хваща страх, че при някоя по-сложна обстановка ще ме хвърлят в някой лагер. И тогава какво ми остава? Освен да направя опит и да избягам от тази страна.[24]
Сходен е мотивът и на Иван Дренков, директор на Въздухоплаването преди Девети. По собствените му думи да тръгне към границата с цялото си семейство той е подтикнат от психозата, породена от масовите изселвания на „бивши хора“ от София през 1949 г.[25] Георги Константинов пък ускорява подготовката си заради зачестилите опити да бъде вербуван за агент на Държавна сигурност. „Не можех да остана да блея като овца пред салханата“, решава дългогодишният политически затворник и се отправя към Югославия[26].
В началото най-вероятно бягат главно офицери[27], спасили се от първата вълна на „диво правосъдие“ по 9 септември, както и служители в царската администрация и полицията, видни дейци на ВМРО, отхвърлящи опитите за македонизация на Пиринския край, анархисти и др.[28] След разгрома на опозицията към тях се присъединяват и активисти на опозиционните БЗНС–Н. Петков и БРСДП (о).
Любопитен като от сценарий на филм например е случаят с депутата социалдемократ проф. д-р Георги Петков. Броени дни преди да бъде задържан от Държавна сигурност, той попада в самолета, отвлечен на 30 юни 1948 г. от о.з. полковник Страшимир Михалакев. Така щастливо, вместо в София и оттам – в ръцете на ДС, той достига до Истанбул, където се намира по време на планирания му вече арест. Всичко това, разбира се, не пречи на комунистическото правосъдие да го осъди задочно на 15 години строг тъмничен затвор[29].
Доколкото може да се съди от таблица с данни за бягствата на военнослужещи от поделенията на Гранични войски между 1948 и 1970 г. (една много малка част от всички опити), процесът има два ясно очертани пика – 1949–1953 г. и втори, значително по-ограничен – през 1957 г.[30] Може да се предположи, както вече подсказах, първият от тях да е резултат от засилване на натиска за колективизацията, както и от поредицата интернирания, въдворявания в ТВО и монтирани политически процеси. Подобна хипотеза изказва и Д. Шарланов, според когото над 60 процента от съдените „изменници на Родината“ са от селата[31]. Много подобни примери, в това число и на прехвърлили се в Югославия „цели села“, дава в своето изследване за колективизацията в Северозападна България и Михаил Груев[32].
Без съмнение вторият пик на бягствата е свързан с подновения у нас терор около и непосредствено след Унгарското въстание от 1956 г. Десетилетие по-късно, от 1963 до края на 1966 г., по данни, изнесени пред Централния комитет на БКП от вътрешния министър Ангел Солаков, подготовка, опит или бягство в чужбина са осъществили 4192 души, или по малко от 1000 на година. Успешните 407 преминавания на границата – над 10% от всички, остават тревожещо високи[33]. За сравнение, между януари и 10 юни 1951 г. по официални данни не са били заловени респ. 43,6%[34], 41,2% през 1959 и 23% в 1960 г. [35] от решилите се да потърсят спасение зад граница.
Макар през 70-те години опитите за преминаване на браздата да намаляват, те продължават да са около 300 на година. През 1970 г. например са установени 250 бягства, от които са заловени 145 лица. За периода 1970–1972 г. са получени 2512 сигнала за подготовка за бягство, от които 147 души са осъдени или подследствени, 523 са със запрещение да пътуват зад граница, 74 са взети на оперативен отчет, 17 са изселени, 8 са вербувани и т.н. Общо опитите за бягство през трите години са 691[36].
Десетилетие по-късно, през втората половина на 80-те години, нелегалните прехвърляния през граница спадат до 100–150 на година[37]. Едва за този най-късен период имаме повече информация за профила на бегълците. В навечерието на промените от 1989 г. в преобладаващата си част „нарушаванията на държавните граници… са лишени от класово-политически цели“. Към чужбина се устремяват предимно „авантюристично настроени младежи“ от 16 до 25-годишна възраст[38].
Оцелелите свидетелства показват, че бягството е доста рисковано начинание, което изисква пазенето му в дълбока тайна дори от най-близките, сериозна предварителна подготовка и най-важното, вътрешен човек, който познава географията на района и разположението на охранителните постове и съоръжения. Със свой другар от затвора Васил Мирчовски тръгва пеш от Бургас към турската граница. Спрели за почивка на една крайпътна чешма, при тях паркира камион, от който им предлагат да ги откарат до Звездец. Вместо това обаче шофьорът спира при първия милиционерски участък и предава заловените нарушители[39].
Заедно с няколко съученици от гимназията Димитър Попов също опитва да се прехвърли на турска територия, следвайки коритото на р. Доспат. Макар да разполагат със стара военна карта, младежите бързо губят пътя и са принудени да се върнат, преди да бъдат разкрити[40]. Групата на Димитър Пенчев, друг опозиционен земеделец, успява да се справи с всички препятствия, но след като се предала на турските граничари, насила е върната назад[41]. Подобна, след подобряване на отношенията между България и Югославия, както стана дума, е практиката и на сърбите, които понякога даже предават бегълците на българските граничари[42].
Относително по-леки са бягствата по време на пограничните българо-сръбски и българо-македонски събори през 60-те, 70-те и 80-те години. Запазени са свидетелства за два успешни опита, които разчитат изцяло на съдействие отвътре – местни югославски шофьори, които да откарат срещу добро заплащане бъдещите емигранти до Триест в Италия[43]. Без съмнение обаче провалилите се бягства през този „канал“ ще са били значително повече.
Наред с прекалено опасните нелегални преминавания на границата решените на всичко да се доберат до свободата „бивши хора“ опитват и най-различни легални пътища за т.нар. „невъзвращенство“ – след екскурзия, посещение на роднини или командировка в чужбина. Синът на началника на кабинета на цар Борис Трети Стефан Груев, шеф на нюйоркското бюро на френското списание „Пари Мач“, и секретарката му Ани Чапрашикова успяват например да „изтъргуват“ свободата на трима свои близки роднини срещу публикация на „много обширен репортаж за красотите на българските черноморски курорти“[44]. „Бившият“ банкер Петър Аладжов пък се възползва от мисията си за разширяване на българо-немските търговски връзки, с която е изпратен от властите, за да остане във ФРГ. Едва пет години и половина по-късно и след множество ходатайства от немското правителство семейството му най-сетне е допуснато да го последва в емиграция[45]. Пак след дългогодишен натиск от чужбина е позволено и на дъщерята на опозиционния лидер Г. М. Димитров – Анастасия, да отиде в САЩ при родителите си[46]. Шведската съпруга на пастор Харалан Попов пише писмо лично до Никита Хрушчов, което за всеобща изненада дава резултат и властите у нас позволяват на разделеното семейство да се събере[47].
Почти като в криминален роман, предрешен с „откраднатото“ расо и документи на близък му католически свещеник от Ватикана, от непрекъснатия тормоз се спасява Никола Куцаров, син на последния директор на полицията преди 9 септември, „самоубит“ през първите няколко дни след преврата[48]. Отново с помощ отвън осъществяват бягствата си и Ненко Палавеев, и Сими Симов. Първият, със съдействието на френски дипломати в София, се скрива в дипломатическа кола, която е запечатана в специален контейнер, а той – транспортиран с кораб през Черно и Средиземно море. Поради забавяне на нашите митнически власти обаче „големият сандък“ отплава по-късно от предвиденото и във Франция „черният пасажер“, който седмици се храни само с шоколад, е намерен полумъртъв[49]. Низ от щастливи случайности стоят и зад впечатляващото бягство на гинеколога Сими Симов. Закъсал за пари негов приятел, работещ в Паспортен отдел на МВР, му издава изходна туристическа виза срещу малък „заем“, а млада французойка, влюбена в чаровния българин – организира пос-рещането му в Истанбул, където той отива уж с корабна екскурзия. Чрез брак с чужденец от лапите на режима се измъкват също Радослав Косовски[50] и Нора Нова. Принудена от силния натиск на властите след лагера да се разведе, тя сключва фиктивен брак с източен германец с надежда, че така ще получи изходна виза. Последват обаче няколко поредни отказа, а служителката в гишето на Паспортен отдел даже „приятелски“ я съветва:
Абе другарке, що не се откажеш, бе? Не видиш ли, че те не пущат? Оти не кажеш на момчето да дойде тука?[51]
Любезната „препоръка“ всъщност ѝ дава нова идея. Приятел на Нора е с големи връзки сред управляващите и организира среща с Тодор Живков на дошлия специално за случая източногермански „жених“. Изслушал човешката им история, Първият благосклонно се разпоредил:
Вземи си булката, момче, и си отивай в Германия! Ха-ха-ха[52].
Оттам до Западен Берлин има само една метроспирка разстояние, която Нора и Руди успяват да преминат безпрепятствено[53]. Подобен обиколен път е принуден да използва и Радослав Косовски, който първо се жени за полякиня, след това от Варшава с влак пропътува разстоянието до Белград, откъдето със самолет бяга във ФРГ[54]. Изобщо за решените на рискованата стъпка нито телените мрежи и гранични бразди, нито паспортните отдели и техните изходни визи са в състояние да спрат порива им към свобода. Както свидетелства в един много силен фрагмент от своите спомени известният наш актьор Климент Денчев, родените с вдигната глава трудно успяват да се впишат в системата. За такива като „бате Климбо“ бягството е единственото решение, към което те неистово се стремят, понякога цял живот:
Бях избягал (в мислите си) още съвсем малък, когато стоях с майка ми пред Дома на слепите[55] – дълга верига уплашени жени с кошници и един смел народен, много мил партизанин с полувоенни, полуграждански дрехи буташе с приклада на шпагина[56] си госпожите да отстъпят[57].
Подвид на тази първа категория „бивши хора“ са и онези, които, неуспели или непосмели да предприемат бягство зад граница, тръгват по самоунищожителния път на бягството от живота. Както си спомня Елена Атанасова:
От терора оживяха само най-силните. Масово „бивши хора“ се самоубиваха или пропиваха[58].
Събраните тук спомени и интервюта потвърждават това нейно наблюдение. Още в първите часове след преврата от 9 септември някои от най-застрашените от репресии, саморазправа и възмездие дейци на предишния режим посягат на живота си[59]. По-късно съдбата им последват неустояли на физическите репресии, моралния тормоз и загубата на всичко градено с толкова любов и труд. Като например свакото и вуйчото на Мария Г. Елисеева-Абаджиева[60], вуйчото на И. С. – неспособен да се приспособи към живота след лагера[61], дядото на Веселин Бончев – след кооперирането на чифлика му и изпращането на неговия син в ТВО[62], или дъщерята на Александър Цанков, Лили – не могла да се „включи в „новия живот“[63]. Подобни са житейските истории на съпругата на ген. Янчулев, която, изселена в Лясковец, се самоубива, преди да напусне София[64], и на Цвятко Христов, посегнал на живота си, за да не бъде изпратен в лагер[65].
Други „бивши“ прибягват към алкохола, за да удавят в него спомените за насилията „по Девети“, като бащата на Сими Симов[66], или да заглушат гласа на съвестта си след направен унизителен морален компромис, като „бившия“ гвардейски майор С. [67], за когото ще стане дума на два пъти и по-долу в тази глава. Митко, синът на бившия кмет на Грамада, полудява след убийството на баща му „по Девети“[68], а същата участ след инквизициите в ДС сполетява и сина на д-р Иван Янев в Сандански[69], както и хиляди още останали безименни в тази история „бивши хора“.
[1] Чинков, П. К. Сега ще чуете нашия коментар, с. 466.
[2] Атанасова, Е. Когато вече не мълчим, с. 80; Стефанов, Д. Минало незавършено, с. 114.
[3] ИИБМ, ф. 2, оп. 1, а. е. 36.
[4] Атанасова, Е. Когато вече не мълчим, с. 80. Почти същите думи записва в спомените си Митьо Делчев: „Никъде няма да ходя, защото пред никого нямам вина“. Делчев, М., П. Делчев. Изпепелена младост, с. 13.
[5] Миевски, Хр. Събрано, с. 247. В същото заблуждение изпада и проф. Ал. Станишев. Жертва на любовта си към Македония. – Радева, В. К. Гласове изпод леда. Русе, Лени Ан, 2019, с. 89.
[6] Стойчев, Ж. Аз бях осъден на смърт от Народния съд, с. 136.
[7] Стефанов, Д. Минало незавършено, с. 113–-114, 117.
[8] За наивността и невъзможността да се оцени голямата геополитическа картина говори и П. К. Чинков: „Но колцина можаха още на 9 септември да прозрат в дълбочината на събитията, да свалят портрета на своите политически кумири и да видят нищото, което оставаше в пустия правоъгълник с по-светъл цвят на стената? Колцина бяха в състояние да направят това на 10-и, на 11-и, на 15-и септември, месец по-късно, година по-късно дори?“– Чинков, П. К. Сега ще чуете нашия коментар, с. 394.
[9] Василева, А. С. Под утайката от страх и мълчание, с. 22; Азарян, К. Страданията и възторзите на артиста. – Това е моето минало. Т. 1, с. 360; Венедиков, П. Спомени, с. 492; Мушанов, Н. Дневник, с. 470; Бочев, Ст. Белене, с. 297–298, 300. Скептичен за евентуална американска намеса обаче е Здравко Дафинов, който след декларацията от Ялта вписва в дневника си: „Най-страшното е, че няма кой да ни помогне. Всичко у нас се върши по формулата на „свършените факти“, а Великобритания и САЩ, които на теория поемат нашата защита, на практика няма да си мръднат и малкия пръст за нас, за да не развалят отношенията си със СССР точно преди окончателния край на войната. Каква безнадеждна ситуация!“. – Дафинов, З. Под диктатурата на пролетариата, с. 34.
[10] Константинов, К. Път през годините. Неиздадени спомени. С., НБКМ, 2011, с. 98.
[11] Огнянов, Б. А бях само на 17 години, с. 13.
[12] Пак там, с. 474; Костурков, С. Спомени, с. 223. Сходно наблюдение и у Христо Колев Големия, с. 43.
[13] Найденов, Н. Спомени с Иван Багрянов. С., ИК Галик, 2002, с. 157–158; Бочев, Ст. Белене, с. 474.
[14] Бочев, Ст. Автопортретът ми, с. 277–278.
[15] Бочев, Ст. Белене, с. 473–475; Груев, М. Преорани слогове, с. 221–223; Петкова, Ц. Т. Вода от извора, с. 66.
[16] За мерките по укрепване на границите вж. публикуваните официални документи в Държавна сигурност и Гранични войски. Документален сборник. С., КРДОПБГДСРСБНА, 2014. 496 с. Серията от укрепления и препятствия по границата описва много подробно успелият да се промъкне невредим през тях Колю Кондов. Кондов, К. Истината е много страшна, с. 49.
[17] Вж. например относително лесното пресичане на границата при Трекляно в края на 1948 г. от Иван Дъндов. Дъндов, Ив. Къде са преминали моите 80 години, с. 70.
[18] Косовски, Р. Хора и събития, с. 39–40.
[19] Пенчев, Д. Идеалната жертва, с. 75.
[20] Драгойков, П. Комунистическите репресии в Големаново, с. 55.
[21]Божидар Петров. – Станилов, В. За малка справка, с. 90.
[22] Стоянов, С. Последните български рицари, с. 291–292.
[23]Държавна сигурност и Гранични войски.
[24] Пенчев, Д. Идеалната жертва, с. 72.
[25] Дренков, Ив. Госпожо Дреникова, първо ще разстреляме децата ви, с. 11.
[26] Константинов, Г. „Свободата, Санчо, е велико нещо!“, с. 332.
[27] Лилков, В., Хр. Христов. Погубената България, с. 167.
[28] Наков, Ал. Досие на обект №1218, с. 54.
[29] Вж. например за бягството с отвлечен самолет на социалдемократа депутат проф. д-р Георги Петков. http://www.bsdp.bg/document/?document_id=311 (посетен последно на 23 август 2023 г.).
[30]Държавна сигурност и Гранични войски, с. 254.
[31] Шарланов, Д. История на комунизма, Т. 1, с. 407.
[32] Груев, М. Преорани слогове, с. 230.
[33] ЦДА, ф. 1Б, оп. 34, а. е. 52, л. 89.
[34]Държавна сигурност и Гранични войски, с. 154.
[35] Пак там, с. 239.
[36] АКРДОПБГДСРСБНА, ф. 22, оп. 1, а. е. 3, л. 47.
[37]Държавна сигурност и Гранични войски, с. 366, 473.
[38] Пак там, с. 473.
[39] Мирчовски, В. Въглени под пепел, с. 102–103.
[40] Попов, Д. Дългата нощ, с. 111–112.
[41] Пенчев, Д. Идеалната жертва, с. 80.
[42] Мирчовски, В. Въглени под пепел, с. 193, 307; Драгойков, П. Комунистическите репресии в Големаново, с. 63.
[43] Янев, Гр. Персин, Белене – островът на смъртта, с. 146–147; Константинов, Г. „Свободата, Санчо, е велико нещо!“, с. 403–425.
[44] Киселов, П. Срещи с миналото, с. 100.
[45] Аладжов, П. Върховен комисар, с. 199–201.
[46] Мозер, А. Щрихи от един живот, 2019, с. 37.
[47] Попов, Х. Изтезаван заради вярата си, с. 195–197.
[48] Атанасова, Е. Когато вече не мълчим, с. 140.
[49] Пак там, с. 141.
[50] Косовски, Р. Хора и събития, с. 106.
[51] Нова, Н. Не е важно как ще умреш, с. 40.
[52] Пак там, с. 41.
[53] Пак там, с. 45.
[54] Симов, С. Бягство, с. 82–93.
[55] Заради разположението си непосредствено до гара Захарна фабрика сградата на Дома на слепите се използва още от края на 1944 г. за временен арест на „класови врагове“ на режима, преди те да бъдат разпределени за някой от многото затвори и лагери в страната. Вж. например Киселов, П. Срещи с миналото, с. 45.
[56] „Шпагин“ е съветски автомат, използван през Втората световна война и въведен на въоръжение и в България след 9 септември 1944 г.
[57] Климент Денчев. Защо напуснах България? – Станилов, В. Писахме да се знае. Т. 4, с. 23. Вж. за същите житейски случки и разказа на неговата сестра: Бонка Денчева. Великден1951. – Станилов, В. Писахме да се знае. Т. 4, с. 206–209.
[58] Атанасова, Е. Когато вече не мълчим, с. 182.
[59] Такива са примерите с о.з. ген. Константин (Кочо) Стоянов, Славейко Василев и ген. Сава Куцаров. Константинов, К. Път през годините, с. 96; Атанасова, Е. Когато вече не мълчим, с. 140; Бочев, Ст. Белене, с. 474.
[60] Абаджиева-Елисеева, М. Г. Страници от дневника ми. – Това беше моето минало. Т. 2, с. 60–61.
[61] ИИБМ, ф. 2, оп. 17, а. е. 14.
[62] Свидетелство на Веселин Бончев за книгата на Лилков, В., Хр. Христов. Погубената България, с. 415.
[63] Атанасова, Е. Когато вече не мълчим, с. 126.
[64] Никола Боев. Изселване – тази страшна дума. – Станилов, В. Писахме да се знае. Т. 4, с. 109.
[65]Цвятко Христов. – Спомени на известни добруджански фамилии, с. 26.
[66] Симов, С. Бягство, с. 39.
[67] Бочев, Ст. Белене, с. 543.
[68] Здравко Даскалов. Да, това са фактите. – Станилов, В. Писахме да се знае. Т. 4, с. 364.
[69] Благой Варсамов. Последното му жилище бе лудницата. – Станилов, В. Писахме да се знае. Т. 4, с. 447.
