„Майсторът и Маргарита“, екранизация на романа на Михаил Булгаков от режисьора Михаил Локшин, тръгна в руските кина. През първия уикенд премиерата се превърна в най-касовия филм за седмицата в Русия. Творбата на режисьора, който живее в САЩ, веднага беше забелязана от проправителствени политици и пропагандисти (те дори поискаха Фондът за кино да бъде наказан за това, че е отпуснал пари за този проект). Тази реакция не е изненадваща – филмът успява да запази остротата на изходния материал, като същевременно предлага на зрителя нов поглед върху класическия текст, споделя впечатленията си филмовият критик на сайта „Медуза“ Антон Долин.

Почти невъзможно е да се повярва – най-после романът, който беше толкова устойчив на филмови адаптации, че се говореше за проклятие, намери не просто достойна, но и успешна, напълно неочаквана филмова интерпретация. Цяла Русия гледа „Майстора и Маргарита“. Силите на злото, както си му е редът, са възмутени и заплашват, настояват да се забрани филмът и да се накаже режисьорът Михаил Локшин, който освен всичко друго се осмелява открито да се противопостави на войната. Ако някой иска да опровергае тезата, че актуалността на класическия текст е нараснала през последните две години, единственото, което му остава, е да вдигне ръце: държавата е същата като преди, хората са същите. Нека милосърдието, както си спомняме, от време на време да почуква на сърцата им.
Свободата, с която сценаристът Роман Кантор и режисьорът Локшин са интерпретирали романа на Булгаков, е невероятна. Очевидно му е помогнала уникалната му двойна руско-американска идентичност – роден е в САЩ, учи в Русия, а след това се връща в Америка. Холивудският размах и умението да разкаже ясно и увлекателно историята (или по-скоро няколко истории наведнъж, за чиято жанрова и интонационна несъвместимост в романа се пише от половин век) са съчетани в неговата картина с тънко разбиране на същността на текста. То му позволява да се отнася към писмото толкова свободно, да пренаписва и променя почти всичко, за да запази главното.

Актьорите са подбрани прецизно и умело, като това се отнася не само за главните герои. Поразителни са например ярките епизоди, изпълнявани от Паулина Ауг (Хела), или линията на Алойзий (Александър Яценко), подчертана в отделна малка драма. Операторът Максим Жуков също сякаш се е натрил с вълшебен мехлем и е тръгнал след Маргарита. Музиката на Анна Друбич се люшка възхитително от саркастичен джаз до почти оперен патос, съвсем подходящ в лиричните сцени.

Но главното е, че авторите са преоткрили текста и наистина са успели да го покажат от нова страна.
В годините на перестройката тиражът на някога забранената книга беше небивал, а хората говореха с цитати от Булгаков. В същото време се зароди и едно противоположно движение – омраза към твърде популярния текст. В най-добрия случай той беше обявен за прехвалена книга за ентусиазирани тийнейджъри, а в най-лошия – за еталон за пошлост.

Без да се съгласявам с второто (романът е уникален и затова не може да бъде вулгарен – т.е. тривиален), ще се подпиша под първото. Много наистина важни книги се превръщат в тийнейджърска литература: „Дон Кихот“, „Робинзон Крузо“, „Клетниците“. А „Майстора и Маргарита“ вероятно е и най-четеният роман на руски език през ХХ век. И не само в Русия. Нобеловата награда е дадена на Шолохов и Пастернак, но Мик Джагър цитира Булгаков.

Многообещаващият проект на Юрий Кара, който вижда бял свят 17 години след заснемането, остава паметник на „кооперативното кино“ от 90-те години на ХХ век: обмисленият кастинг и очевидната любов към изходния материал се сблъскват с техническа импотентност. Многосерийният сериал на Владимир Бортко (2005 г.) е убедително доказателство за пагубността на буквализма: скучно задълбочената телевизионна версия убива както еротиката на изходния материал, така и неговия хумор. И двете тези качества са обилно представени в „Майстора и Маргарита“ на Локшин, който е изоставил прецизността.
При Булгаков Учителят се появява в средата на книгата. Дълго време читателят не може да разбере защо романът за приключенията на демоничните хора в Москва се нарича така. Във филма на Кантор и Локшин на преден план е изведена любовната история на Маргарита Николаевна, нещастно омъжена съпруга на крупен съветски функционер, и писателя, когото тя нарича Майстора. Защо той няма име? Защото той не е измислен герой, а самият Булгаков. И така, той се играе от Евгений Циганов, оттук нататък – най-добрият и единствен Майстор, в чиито черти мигновено се разпознава умореният, преследван, но не и сломен автор на романа. Според сценария и „Пилат“ (тук става дума за пиеса, която е свалена от постановката в деня на премиерата, което е съвсем точно, защото Булгаков печели преди всичко като театрален драматург), и всички приключения на Воланд и неговата свита в сталинска Москва са плод на въображението на Майстора, който в хода на травмата бавно губи разсъдъка си.

За какво става дума в тази история? Доста успешен автор написва пиеса, но тя е забранена, а той е изключен от Съюза на писателите и лишен от приходите си. Майстора съдят за същото нещо, за което героят му Йешуа Ха-Ноцри е осъден на екзекуция: фразата „всяка власт е насилие над хората“. Това е твърде опасна идея, за да се изрече на глас, и не е препоръчително да се изрича при Пилат, при Сталин и точно сега. Изследвайки природата на малодушието и властта, Майстора получава твърде ясни доказателства за своята правота. Великолепни са схематичните, но изразителни портрети на участниците в комичния и страшен процес (сцената не е от Булгаков): редакторът на пиесата на Пилат, Берлиоз (Евгений Князев), който се отказва от своя автор; ораторът от трибуната, Латунски, кръстен тук Осип, очевидно в чест на Брик (Дмитрий Лисенков е мимикрирал като него); приятелят на Майстора, Альоша, симпатичен във всичко, но неизбежно предател – и как иначе, той трябва да плаща издръжка!

Неслучайно Локшин започва филма с погрома в апартамента на Латунски – не мимолетна, а изключително важна сцена. В тази версия на „Майстора и Маргарита“ става дума за унищожаването от страна на тоталитарната държава на един талантлив, а следователно неспособен да лъже и следователно обречен творец. Елитът, който танцува на джаз на частни партита, е показан като най-важното звено в системата и е по-отвратителен от директните палачи от НКВД. Най-лош от всички е началникът на психиатрична клиника, специалист по принудително поправяне на дисиденти, професор Стравински, явно от „бившите“, но намерил място в новата реалност. Леонид Ярмолник плашещо убедително играе обигран интелектуалец, нещо като професор Преображенски, който е осъзнал предимствата на държавното финансиране.

Потъвайки в параноя, Майстора започва да фантазира. Воланд му се явява като Дявола на Иван Карамазов. Писателят говори изключително на немски с личната си халюцинация, но професорът по черна магия, „консултантът“ от романа на Булгаков, е от немски произход. Неслучайно епиграфът, звучащ от екрана, е заимстван от „Фауст“ на Гьоте. Воланд на Аугуст Дил е истинска находка: инферналният и саркастичен господин в черно прилича повече на Сатана, отколкото на замисления, тъжен мъдрец от различните руски интерпретации на същия персонаж в киното и на сцената.

Карикатурно зловещият пришълец с акцент, вероятно шпионин, всъщност се оказва рожба на дълбоко нараненото съзнание на писателя, неговото второ аз. Не без основание бдителните цензори веднага разпознават в привидно скромния автор на „Пилат“ потенциален враг на народа. Или, ако си спомним за неродния произход на Воланд, дори за „чуждестранен агент“. Преследването на Майстора е смразяващо възпроизвеждане на механизмите, станали нормални за руската култура в последно време. То наподобява реалността на Путин много повече, отколкото тази на Сталин. Новият „Майстора и Маргарита“ е буквално натъпкан с изгарящо актуални образи и реплики. Колко струват поетичните импровизации на Иван Бездомни (Данил Стеклов): „Защо ни е нужен раят? Ще отидем в Кримска област!“. „Добивът на нефт е нашата духовна храна!“ и т.н. А разточителните военни и физкултурни паради по блокираната Тверская предизвикват мъчително дежавю.

За повечето интерпретатори на Булгаков на екрана и на сцената основният проблем е деликатното редуциране на изходния материал, позволяващо да се запазят най-ярките сцени и диалози. Кантор и Локшин не се притесняват да съкращават изходния материал и – напротив – да го допълват.

По-специално пространството на филма е оформено от фантастична Москва, напомняща за мечтите на мечтателите от ВХУТЕМАС, които са били жестоко потиснати от антиреформаторската програма на Сталин в началото на 30-те години на ХХ век. В тази версия на реалността титаничният Дворец на Съветите все пак е построен. Той се извисява над столицата, изпълнена с невероятни архитектурни проекти – конструктивистки рай, реализираната утопия на Мелников, Гинзбург и братя Веснини. По-очевидна е функцията на този невероятен метрополис в съветски стил: да бъде витрина за безкрайния брой „лоши апартаменти“, от които редовно изчезват хора. В екстатичния финал тази Москва пламва – несъмнено тази сцена е дразнила най-много пропагандистите – и измислената красота на миража не е пощадена. Мрак покрива омразния на прокурора град; явно не става дума за Йерушалайм.

Дълго време изглежда, че авторите са пожертвали и Маргарита. Героинята на Юлия Снигир до момента – „любовницата на Учителя“, нищо повече. Това се променя в кулминационната сцена на Бала при Сатаната, където най-сетне виждаме героинята без Учителя.

Целият грандиозен антураж в холивудски стил отстъпва пред зашеметяващата поява на вещицата Маргарита, а след това и на Кралицата Маргарита. В прочувствените и трогателни епизоди, препълнени, но концентрирани изключително върху Маргарита, най-ясно проличава авторовото намерение, а същевременно и смисълът на заглавието на романа. Не въображението на писателя променя ужасната действителност, а единствено чувството, което е способно да издига до небесата, да изгаря градове, да наказва и да помилва само със силата на мисълта. В крайна сметка творбата на Локшин не е за Сатаната, не е за Москва, не е за Пилат, не е за тоталитаризма, цензурата, творчеството, а за любовта. Само тя прави човека невидим и свободен.