271 500 билети, продадени до средата на Берлинале, в отделните професионални секции посещението е достигнало нивата отпреди пандемията
Запитан как би се определил с една дума, Мартин Скорсезе отговори: „Мистерия“. На Берлинале режисьорът получи почетната Златна мечка за цялостно творчество. Скорсезе е чест гост на фестивала, в годините назад предишните директори държаха повече на холивудския блясък и го получаваха именно чрез актьорите, които прочутият режисьор водеше със себе си, а той от своя страна винаги е искал филмите му да имат добро разпространение в Европа, като фестивалът му осигуряваше нужната реклама. Сега словото при връчването на отличието беше изречено от Вим Вендерс, космополита сред германските кинотворци, който разказа за първата им среща през 1984 г. Вендерс обикалял из Аризона, за да търси места за снимки за „Париж, щата Тексас“, когато на пътя видял спряла кола, а под нея човек, който очевидно се опитвал да я ремонтира. Това се оказал Мартин Скорсезе.
Едва ли има кинолюбител, който да не е гледал поне един филм на Скорсезе, беше казано преди това на пресконференцията. Но как самият Скорсезе е стигнал до киното? „Бях на десет години – разказа режисьорът – когато баща ми ме заведе да гледам „Реката“ на Жан Реноар. Това беше първото ми влизане в кино. И пред мен се отвори напълно нов свят. Роден съм на място, където като че ли нямаше родители интелектуалци. В дома на родителите ми нямаше книги, така че нямаше кой да ми отвори очите чрез четене. За нас, децата, оставаше само киното и то промени живота ни“.
Мартин Скорсезе и Вим Вендерс, фотография Берлинале
Години по-късно, през 70-те на миналия век, разказа Скорсезе, когато сам той бил вече в киното, се оформила група от съмишленици – Брайън де Палма, Пол Шрьодер, Спилбърг и др. – които взаимно си гледали филмите и си давали съвети какво къде може да се поправи. Така например с Робърт де Ниро той се запознал чрез Брайън де Палма. Макар че двамата се знаели още от деца, именно Де Палма му го представил и като актьор. Такава общност от единомишленици очевидно вече не е възможна никъде, индивидуалистичният дух е победил колективния, но пък в момента всички те са ангажирани с опазване на кинонаследството и реставриране на старите копия.
Въпреки появата на нови начини за правене и разпространение на филми, Скорсезе не е песимист относно бъдещето на „доброто старо кино“: „Не вярвам, че киното ще умре. То просто се видоизменя. Технологиите се развиват с бясно темпо, но ние няма защо да се страхуваме от тях“. Макар че новите платформи дават възможност да гледаш филмите сам вкъщи, Скорсезе е убеден, че силата на колективното преживяване все още е в състояние да привлича хората в киносалоните.
На 81 години Мартин Скорсезе няма намерение да се откаже да снима, вече работел по следващи проекти – за Рузвелт и за Исус Христос. Разликата с началото? „В първите години бях много по-амбициозен. Сега вече знам, че егото пречи да виждаш нещата ясно.“ Освен това Скорсезе заяви, че не е изгубил любопитството си към филмите на младите колеги, особено към тези, които експериментират с новите форми.
Селекционерите на Берлинале очевидно също имат склонност към експерименталното кино, доказват го с включването в конкурса на филма „Пепе“ на 39-годишния режисьор от Доминиканската република Нелсон Карло де Лос Сантос Ариас. Главният герой Пепе е хипопотам. И той действително е съществувал. Известният колумбийски наркобос Пабло Ескобар държи в своето имение четири хипопотама, докарани специално за него от Югозападна Африка. Животните могат да бъдат разглеждани от туристи, но когато империята му залязва и фермата му е разбита, хипопотамите излизат сред природата и започват така да се размножават, че се превръщат в заплаха за местните хора. В опит за защита те застрелват един от тях, след което се надигат природозащитниците, историята бързо се разчува по света и името „Пепе“ се превръща в знаме на екоактивистите.
„Пепе“, фотография © Monte & Culebra
Във филма всичко това се разказва от Пепе, т.е. от хипопотама, на всичкото отгоре от мъртвия хипопотам. Металният му глас води зрителя сред зашеметяващи гледки на реки и тресавища. Игралните моменти са заснети с натуршчици, така че изглеждат като документални. „Пепе“ плува, лети и върви из жанрове и възможно най-странни кинообрази, като представя разсъждения за колониализма и последиците му.
Подобна е темата, пък и похватът на документалния „Дахомей“, също в конкурсната програма. Показва се връщането на 26 предмета от кралската съкровищница на някогашното кралство Дахомей (Бенин). Те са част от заграбените в годините на колониализма и отнесени във Франция ценности, съхранявани в парижкия Музей за неевропейско изкуство. През ноември 2021 г. от 7000 предмети Франция връща само 26. Историята се разказва от гледната точка на връщаните ценности. Гласът им е с почти същия метално-машинен звук като този на хипопотама Пепе. Ценните фигури се връщат в страната на детството си, от която имат смътни спомени. При откриването на новата експозиция присъстват всички важни политически и бизнес лица от Бенин (на пръв поглед наподобяващи нашенски мутри, но съответно по-живописни). След това е заснета дискусия на млади хора, които изказват съждения и пламенно спорят за своето постколониално битие. Ще могат ли децата на Бенин да видят тези предмети, за да получат нова представа за своето минало? Та повечето от тях нямат три хранения на ден, живеят някъде в провинцията, никога няма да стигнат до столицата и т.н.
Режисьорка на този филм е 41-годишната Мати Диоп, която е със сенегалски корени. През 2019 г. тя е първата черна режисьорка, включена в конкурса на фестивала в Кан, където е отличена с Голямата награда на журито за филма си „Атлантик“.
„Дахомей“, фотография © Les Films du Bal Fanta Sy
„Африка няма да бъде свободна, преди да получи всичко заграбено от Европа“ – се чува на едно място в „Дахомей“. Според Мати Диоп предстои дълъг процес на изясняване на отношенията във времето на постколониализма, защото както отказът от заграбеното от страна на Европа, така и приемането му от Африка се оказват болезнени и за двете страни. Но докато за Европа това е само отказ от едно от многото културни забавления, за Африка е преоткриване и преосмисляне на историята на всеки един народ.
Дали тези теми вълнуват стареца Скорсезе? Колкото и странно да звучи, те се приближават до неговите – защото нали там също става дума за емигрантска общност, която търси своето място на нова територия.
Иначе фестивалът продължава и морето от колеги на Скорсезе е все по-голямо и бурно.
