Разговор с Евелина Белчева. Днес се навършват 32 от кончината на Петър Динеков

Евелина Белчева е доктор по литературознание, занимава се слитературна история, текстология и архиви. Автор на книгите „Яворов – между драмата и театъра“ (2014), „Самотен в своето време. Владимир Василев, или още към мартирологията на българския дух“ (2016), „Златорожката връзка. Петър Динеков – Владимир Василев, два портрета в 74 неизвестни писма“ (2017), „Златорожката тайна. Владимир Василев в театъра на живота си“ (2019). 

Изследва архивите на акад. Петър Динеков, Владимир Василев, Блага Димитрова, П. К. Яворов, М. Кремен и др. Съредактор и съавтор на бележките в „Събрани творби на Блага Димитрова“ (до т. 8 вкл.). Редактор на мемоарната книга „Блага – така я помним“ (2005). Основно изследователската ѝ дейност e съсредоточена върху живота и творчеството на Блага Димитрова. През 2020 г. и 2022 г. излизат първа и втора книга „Петър Динеков. Записки от „прехода“, на които е съставител, автор на предговор и бележки, подбор и разчитане на ръкописа.

Г-жо Белчева, книга втора на „Записки от „прехода“ на Петър Динеков излезе преди две години по повод 100-годишнината от рождението на Блага Димитрова. Това книга на/за Динеков или е книга за Блага Димитрова?

По-точно е защо Блага е в центъра на тази книга със записките на П. Динеков. В личните си дневници всеки човек пише и фиксира факти и емоции, свързани с най-близките. А Блага за него е много близък човек, всъщност най-близък! Близки са от 1938 г. и за цял живот остава едно голямо приятелство. Душеприказчици един на друг. В стихотворението на Блага „Щом търсиш трайност“ още от 1974 г. е казано всичко. Отпратките в творчеството ѝ към „бащата“ и „стария приятел“ всъщност са към проф. Динеков. А той иска да я спаси от предизвестеното поражение, което той много добре и ясно съзира и предвижда. Защото знае, че тя би искала да бъде винаги „на гребена на вълната“, както сам той казва, и още повече, познавайки изключително силните сугестии на човека до нея.

Блага беше лицето на прехода. И моралният му стожер.

За кого да пише, и кой друг му е важен на Динеков лично! Тези дребни съкращения от по едно-две изречения не променят картината. Динеков пише за Блага, това е! Кой друг заслужава това!?

Вие сте първи откривател на Дневниците на Динеков (огромен текстови масив от около 300 тетрадки с по 100 страници), работите с тях, като ги дигитализирате. Каква бе мотивировката настоящата селекция от Тетрадките след 1989 г. до смъртта му да бъдат издадени по този начин и в две книги?

Като се дистанцираме от „Дневници (1933–1992)“, издание на НБ „Св. св. Кирил и Методий“ в София, които са познати на специалисти и на относително не толкова широк кръг четящи, ще кажем, че първият том със записки на акад. Динеков от периода 1989–1990 г. започва почти месец преди 10 ноември 1989 г. („Тетрадка №274“) и завършва със записка от датата 21 октомври 1990 г. („Тетрадка № 284“); „тетрадките“ са 11 на брой, номерирани от 274 до 284.

Второто издание е по-обемно и възможно най-близо до оригиналния текст (в сравнение с почти всички знакови издания на дневници на български, които познавам), може да се счита за цялостно и пълно в рамките на тези 13 тетрадки (общо в двата тома – записки от над 20 тетрадки). Ако трябва да се издадат всички тетрадки на Динеков, грубата сметка е 30 тома. Кой и как би могъл да направи това в този исторически момент?

Когато е мислил за издаване, професорът казва, че трябва да се направят някои съкращения. Познавайки го, опитах се да направя това, както той би го направил. Това е право на съставителя, който според закона за авторските права носи „авторска отговорност“. Има малки съкращения от по няколко изречения (главно много дълги цитати от книги, описания на природата и др.). Мисля, че проф. Динеков би съкратил дори повече.

Дневникът на Борис Делчев представлява също огромен масив от 12 705 ръкописни страници, от целия масив са подбрани 473 печатни. При това го издава издателство като „Народна култура“ – със съставител, редактори, коректори, граф. дизайн и т.н. Разбира се, подбор от целия масив. Целият дневник е готов, но никой никога няма да го издаде в целостта му. Но и тези твърде малко фрагменти се превърнаха в градиво за литературната история.

„Тетрадките“ на Динеков обхващат почти 60 години. Могат да се сравнят само с дневниците на Мигел Торга, голям португалски писател и поет, връстник на Динеков, които обхващат също 60 години, издадени са в 16 тома, но приживе на автора.

Защо като съставител се спряхте на това общо заглавие на двутомника, но с различни подзаглавия?

И не би могло да бъде иначе! Да не ви заблудя с това заглавие „Записки от „прехода“, някои хора решиха, че това е поредната книга на Динеков! Заглавието не е на проф. Динеков, на съставителя е. Междутекстовата връзка със „Записки от мъртвия дом“ е специално търсена. Оказа се, не е било случайно, защото съвсем скоро се появи романът на Симеон Янев със знаковото заглавие „Биография на мъртвия век“…

Динеков изобщо не е имал никакво намерение да пише целенасочено за прехода. Това се е получило обективно, чисто хронологически, защото е бил свидетел на първите години. Той сам отбелязва това. Епиграф на първа книга: „Всичко така се е политизирало, че виждам – и моите бележки напоследък се политизираха. А това не е добре – най-малко политиката трябва да има място в тях“. 

Тези 20-ина тетрадки са последната част от дневника на Динеков, която по стечение на обстоятелствата се е превърнала в „записки за прехода“, само и единствено защото хронологически съвпада с това време.

По тази причина заглавието е „Записки от „прехода“. Би могло да бъде „Записки от времето на прехода“, което би било по точно, но е твърде обстоятелствено и се губи междутекстовата връзка със „Записки от мъртвия дом“.

Кое е характерното за втората книга със записките на Динеков от прехода и нейната структура.

Това е „книга в книгата“. Тя има три нива.

На първо ниво, разбира се, е текстът на Динеков. Аз го чета като една морална „утопия етика“. Или по-скоро като „антиутопия“. Уговорила съм това, както го разбирам: „Архивът е течащо битие, безценен жив материал, който ще бъде анализиран и изследван, а не хербаризиран учебник по история. Архивът не е научно изследване. Не е и мемоар. Не е художествено или философско произведение. Това е история на личния духовен опит, който сега прераства в надличен“.

Второ ниво са бележките от съставителя. Там се опитах да дам позицията на Блага като апостроф на много от въпросите, които поставя Динеков, и да покажа силните им взаимни влияния. Това е техният взаимен диалог. Разбира се, това може да бъде тема на отделно изследване, но тук исках да включа непременно части от текстове, които Блага ми е споделила. Текстовете са много важни, защото не са публикувани.

В много от текстовете си Блага диалогизира тъкмо с Динеков, без да показва това наяве. Много са спорили, до „прегракване“, до скарване, но факт е, че в края на живота си Блага зае позицията на Динеков. Много, много съжаляваше, че се е впуснала в „нашенската кална политика“…

Юбилейна сбирка по случай 25 години от основаването на Кръжока по стара и възрожденска литература и фолклор в Софийския университет, 15 май 1975 г.

В този смисъл онова, което проф. Михаил Неделчев наскоро цитира от Лотман, е много важно, намерих го постфактум, но мисля да продължа в тази посока: за необходимостта от „система от биографии като концентриран смисъл за участта и битието на издигнатите люде“: „Секретът на историческото правдоподобие е в това да се разкрие взаимната необходимост на различните животи. Да се намери психологическата структура на личността. Едното се осветява през другото…“

Това е изключително интересно като насока и бих искала да го развия в по-нататъшната си работа. 

Трето ниво е предговорът. Предговорът е опит да видя двамата от дистанцията на времето. Архивът като „свръхбитие“. И личната ми апология – и на двамата. Не може тази книга да се чете без предговора, моля ви, не прескачайте предговора.

Само на основата на вътрешния диалог на тези три нива може да се чете и разглежда книгата, не откъснати едно от друго.

Професор Динеков и Блага са моите духовни родители. Дано да бъда достойна за тях. Това е.

Имахте ли лични открития в работата с този огромен архивен масив?

Те бяха много и вълнуващи: някои от тетрадките са му подарявани от Блага, с пожелание да продължава делото на дневника, и друга изненада – за пръв път разбирам, че Динеков е почти съавтор на великата книга за Багряна, защото с пословичната си щедрост е предоставял своите записки за Багряна на младите си приятели, които пишат книгата за голямата поетеса.

Нека се върнем отново към ролята на Блага Димитрова в този том със записки на Динеков.

Действително Блага много добре знаеше за неговите сини тетрадки със „записки от деня“. Убедена съм, че прототип на стихотворението „Свидетел“, с което се отваря книгата, е самият Динеков. Пак от Блага зная за тези дневници, тя с трепет очакваше да бъдат отворени, защото знаеше, че е основен персонаж, пращаше ме да ги издирвам, но за жалост, тогава бяха затворени и Блага не можа да ги види издадени – желанието на Динеков е било да не се отварят 15 години след смъртта му. Имал е свои съображения – да не бъдат засегнати все още живи хора…

Така че с тази книга изпълнявам и едно от съкровените желания на Блага.

Днес различни самовлюбени персони питат: Защо Динеков е писал толкова много за Блага? Приемам този въпрос като реторичен. Блага за него е много близък човек, всъщност най-близък.

Най-важното е, че това време на трагични социални и личностни „разломи“ е видяно и преживяно от Динеков през съдбата на Блага. Отвътре и отблизо. Нейната съдба е трагичен символ на страшната тема: творец и власт. Това всъщност е най-ценното в дневника. Записките се превръщат в документален „роман“ за драмата на твореца, завъртян в слепите подмоли, в мъртвите хватки и въртопи на властта.

Проф. Динеков е сигурен, че онова, което не може да направи в политиката, Блага има силата да направи в творчеството си. Никой като нея не би могъл така да прогледне в тази пропаст! Тя знае как да направи това.

На някои места Динеков е твърде критичен към поведението на Блага. Съизмерва я с нейната собствена висока мярка. „Боя се за нея! – казва. Тя е преди всичко творец…“.

Блага Димитрова и Петър Динеков, 1970 г.

Кое е интересното в този своеобразен диалог между двамата интелектуалци и можем ли да го определим като разговор между протагонист и антагонист?

В този 60-годишен житейски диалог двамата видни интелектуалци запазват личната си неприкосновеност, самостойното си битие. Но в дневника като под лупа се вижда колко силно си въздействат един на друг, по сложен начин взаимно се преплитат и личните им съдби.

Всъщност те са съмишленици, изповядват едни и същи естетически и етически принципи в името на таланта и почтеността – в литературата и в живота. Уважават и ценят общността на възгледите и принципите си. Още повече ценят различията си – към тях изпитват взаимен респект.

Разговорите на двамата веднага намират своя трептящ резонанс в творчеството на поетесата. Изтръпнах, когато намерих в „Нощния дневник“ на Блага две стихотворения, написани веднага, в нощта след техния разговор на 3 декември, който Динеков завършва почти трагично, с реторичен въпрос: Блага, къде си?

Сложно кодирани, като диалози със „стария приятел“ или „бащата“, са и отпратките на Блага към личността на Динеков. А той прави всичко възможно да я върне към призванието ѝ, провокира я с теми, за които знае, че са „нейни“. И пита: замисля ли тя да напише нов голям роман като „Лице“ за промените, които днес обществото преживява, посветен на народната съдба.

Динеков е този, който тласка Блага дори към тази страшна бездна: твореца и властта. Добре знае, че тази пропаст – „стръмна и тъмна“ – я привлича и отблъсква „до виене на свят“, както ще напише тя по-късно в текста за Багряна „Поетът и властта“. Но само да пише! Да пише.

Творецът и властта – страшен въпрос и извънредно актуален – казва Динеков, напомня ѝ за опита на Емилиян Станев да засегне тази тема, но пропада в творческа депресия на 68 години, точно възрастта на Блага тогава.

Как бихме откроили значението на дневниковите записки на Динеков за българската литературна история днес?

Отварянето на „Тетрадките“ на акад. Петър Динеков е културно събитие. Ето какво ми писа по този повод за тях вече покойният акад. Иван Радев, въпреки че те бяха конкуренти в полето на възрожденистиката: „Изключително интересен документ за събитията. Сигурен съм, че няма друг интелектуалец от ранга на акад. Динеков да е оставил подобно изложение. Писаниците са с днешна дата, нагодени и натъкмени. А тук – и случващото се, и авторът са лице в лице“.

Досегашната ни литературна история не познава подобен документ. Тези тетрадки са водени като дневникови записки от 1933 г., от неговата ранна младост до смъртта му. Последният запис е часове преди края – в ранната утрин на 22 февруари 1992 г. Убедена съм, че заедно с неговите 35 книги, с този дневник със записки той ще остане в културно-историческата памет на поколенията. И ако си послужим с думите на вече споменатия португалски поет и писател Мигел Торга: „Те ми приличат на камъни, хвърлени в прозорците на времето“ – страхотна метафора!

Бих искала да обърна специално внимание: това не са спомени, както ги наричат някои хора, дори специалисти! Удивена съм! Да не правят разлика между спомени и дневникови записки. Тъкмо в това е стойността им, че това са „записки от деня“, не спомени от дистанцията на времето. Записвани в късните часове на деня и нощта, веднага след събитията, те са много по-достоверни, не са „нагодени и натъкмени“, както казва акад. Радев. Освен това липсата на всяка „литературност“ е привлекателна в записките. Всичко е „регистрирано“ абсолютно точно, читателят да реконструира смисъла за себе си. „Литературността“ тук е опасна – може да се превърне в ефектна, повърхностна словесна игра – пише Динеков – в литературна баналност, и още по-лошо – в лъжа“. 

Архивът не е „хербаризиран“ учебник по история, всеки дневник е субективен. И точно това е най-интересното! Както самоиронично казва големият критик Вл. Василев: „Не обичам литературната история, защото тя ми пречи да бъда субективен“.

Дневникът не е научно изследване. Не е и мемоар. Не е художествено или философско произведение. Това е история на личния духовен опит, който сега прераства в надличен.

В „Тетрадка №276“ по повод излезли томове с дневници на полски писателки Динеков пише: „Нашите писатели пишат ли дневници? Може би някои пишат. Симеон Султанов ми е казвал: „Помниш ли своя проект да напишеш една книга за… (дори сега не си спомням за каква книга ставаше дума)… Записал съм го в дневника си… Блага непрекъснато записва у дома, на гости, по събрания и срещи, в сладкарниците всички важни или интересни разговори, но това не са дневници, а само бележници, които утре могат да ѝ послужат в творчеството. Дневникът все пак има свои жанрови особености, той се поддържа в някакви определени общи или индивидуални форми. Трябва да се съжалява, че у нас почти не съществува този род литература“.

Днес е факт преориентирането на читателския интерес от фикшън към нонфикшън, а това според някои наблюдения е свързано със стагнация в обществения живот,с девалвация на идеи и отсъствие на позитивен образ за бъдещето. Хората се обръщат към нонфикшъна в търсене на нов смисъл, на качествено знание. Това е опит да се противостои на социалната ентропия. Нашето българско време време на архивите ли е в контекста на жанра на книгите, за които говорим?

Фикцията отдавна е изчерпила възможностите си, романът на нашето време е романът на архивите. Във всеки архив се крият няколко романа, важно е само да бъдат открити. А да търсиш златните находища в архивите е като да копаеш кладенец с игла!

Да, появата на последните тетрадки от дневниците на Динеков от началото на „прехода“ след необходимия срок дистанция е очебийна необходимост, особено в контекста на въпроса ви за приоритетната ориентация на читателски вкус към нонфикшъна. Но зад подобна ориентация се крият и множество въпроси, свързани с Паметта в глобалния свят, с ценността и обективността на подобен мемоарен опит. Или както пише Пламен Дойнов.: „Но нека по-добре отбележим кога се постига стойностното спомняне върху листа. Според личното ми досещане: когато честно се тематизира драматичното несъвпадане между исторически период и биографично време – диалогичната разтерзаност между голямата история и конкретен човешки живот, постигането на съзнание, че съществуваш в три или поне в две епохи едновременно – Третото българско царство, Народна република България и Република България – не можеш да избягаш от границите между тях, които се превръщат в твои вътрешни граници“ („Литература 2001: година на преговаряне“, в. „Литературен вестник“, бр. 23, 12.06.2002 г.).

И все пак научихме ли се да четем архиви?

Архивен текст не може да се чете едно към едно. Той трябва да се съотнася. Не сме се научили още как да четем архиви, защото отскоро са отворени архивите. Няма нищо по-интересно от „скучните“ архиви, покрити с праха на времето!

Както пише Томас Ман за своите дневници, „човек мисли, че изобразява само себе си, че говори само за себе си, а се оказва, че поради дълбоки връзки и неосъзната общност е дал нещо свръхлично“. Така трябва да бъде прочетен и дневникът на Динеков.

Владимир Шумелов